∞

                     ∞

 

-Не може да е истина!

Дотъм вдигна помръкналото си лице към мен, осветявано само от бледата лунна светлина на пълнолунието и новолунието. Веднага след приключването на часа по литературно творчество бях хукнала към „При Верония”, като даже не изчаках Ливър, който ме извика по име, разтревожен и объркан.  

Чаках часове наред клиентите да приключат с храната и разговорите, перонала да си тръгне, оборота да се оправи и когато стигнах до разговор с мама и Дотъм вече минаваше полунощ. С равен, тих глас им предадох какво ми бе разказала Севилиа, а дълбоко в мен тлееше разочарование, че не можех да споделя първо с Римън.

-Не можем да вярваме на някакво момиче, което се държи като умопобъркано – каза майка ми по-умерено – Няма как да приемем за истина едно голословно твърдение, изречено с цел да направи впечатление.

-Разбира се – съгласих се – Но според мен думите й не са за пренебрегване.

Дотъм издаде странен звук, като че се давеше. Обърнах се към него и видях, че е хванал главата си с ръце и се мъчи да се овладее.

-Но ако това е вярно, означава, че Малена няма нужда от спасяване... – избъбри той грапаво и се прекъсна, очевидно полуразплакан.

-Не – отсече мама – Аз не вярвам. Разбира се, че трябва да измъкнете Малена от там. Планините на Забравата са зловещо, прокълнато място, което превръща Орисаните в зомбита. Няма и капка истина в думите на това ненормално момиче!

И тя стана и решително се отправи към къщи, без да се обърне или да каже още нещо.

С Дотъм останахме на пейката. Същата пейка, на която бях седяла с Римън и на която за миг бяхме разкрили любовта си един към друг и замалко не й се бяхме отдали. Потиснах тези мисли и внимателно сложих ръка върху рамото на Дотъм.

-Моля те, не се отчайвай. Не мисля, че...

-Напротив – пресече ме Дотъм с извисен глас - Тя обича Велвет. И доколкото разбрах, ще го обича завинаги.

-Да! – възкликнах – Но докато трае Проклятието. Ако то бъде премахнато, любовта към Велвет ще изчезне.

Момчето завъртя разстроеното си лице към мен. На оскъдната светлина видях проблясъка на очите му и тъжната полуусмивка върху устните му.

-Да можеше да имам избор, Амара! – промълви тихо Дотъм – Да можеше да не я обичам.

Смутих се от странните му думи и го потупах по рамото, без да знам какво да отвърна. Замълчахме в мрака. Мислите ми отново ме понесоха към магьосника, тръпки копнеж и болка потекоха във вените ми.

-Кога се връща Римън? – попитах без да искам, подтиквана от трептящия копнеж по него.

-До няколко дни, предполагам – отговори Дотъм и понечи да се изправи – Ще си тръгвам, нашите ще се притеснят.

-Добре – казах и също станах – И не се предавай. Въпреки всичко, ще отидем в Планините и ще се опитаме да я спасим.

-Да - каза той – Да. Лека нощ, до утре.

-Лека – пожелах аз и тръгнах към входната врата.

Мама вече си беше легнала, но на мен не ми се спеше. Разговорът със Севилиа, дързостта в очите на Ливър, отсъствието на Римън и мъката на Дотъм не позволяваха на клепачите ми  да се спуснат спокойно върху зелените ириси.

Заспах едва призори, притиснала лице във възглавницата, обляна в сълзи и изморена от собственото си объркване и раздвоение.

Събудих се от силно тропане, някак неравномерно, нервно и неясно. В мъглата на съня, граничещ с будността, реших че това са Малена или Севилиа, дошли за мен, твърдо решени да ме спрат по пътя към Планините на Забравата. Опомних се едва когато видях струите дъжд, стичащи се по стъклата на прозорците.

Завлачих крака надолу по стълбите, все още по пижама и сложих чайника на котлона. Трябваше ми едно силно кафе. Или не едно... Главата ми ехтеше, ставите ми бяха странно желирани. Нищо чудно, часовникът показваше един след обяд. Това означаваше, че съм спала девет часа, но пак бях изморена и потисната. Сънищата ми бяха размити, изпълнени с трепкащото лице на Римън и злобната усмивка на Севилиа, от време-навреме измествани от белите ириси на Ливър, поглъщащи устните ми. Не бях подозирала, че мога да се превърна в обект на страстно желание и любов на повече от един умбрианец и изпитвах подозрение, че може би представата ми за самата мен е донякъде изкривена и неточна. Това прехвърли мислите ми към Ниляна и Лавена, които напоследък бяха прекалено заети с гаджетата си, за да се сетят за мен. Не излизахме и всеки път, когато се обадех на някоя от тях, тя имаше среща.

Струваше ми се, че Лавена и Ниляна са приятелки на предишното ми „Аз”, че са останали в миналото и затова в настоящето липсват. Не съжалявах. Реших да си изпия кафето и да намина покрай ресторанта, за да си побъбря с Дотъм. Отчаянието му от снощи никак не ми хареса, трябваше да го видя и да му вдъхна увереността, която така крепко го държеше само допреди няколко дни.

Качих се в стаята си и започнах да се обличам. Жълта тениска и тъмни дънки, малко грим, изправена брадичка. Излязох и тръгнах по блесналата от дъжда градинска пътека. В следващия момент някой спря пред мен, два крака в светлосини дънки изникнаха пред очите ми и аз наклоних чадъра назад, за да видя кого съм срещнала.

-О, Ливър – усмивка стопли устните ми – Здрасти.

-Амара – кимна момчета и също се усмихна.

-Какво правиш тук?

-Търсех те – отговори той – След като изхвръкна така от „Драскачът” реших, че се е случило нещо и се разтревожих. Добре ли си?     

-Да – кимнах – Не се притеснявай.

-Радвам се – Ливър пристъпи още малко към мен и добави – Искаш ли да се видим в събота?

-Да – отново казах. Вече се налагаше да му обясня как стоят нещата. Да му кажа, че не може да очаква нищо повече от приятелство. И че ужасно съжалявам, че не бях срещнала първо него... Не, не беше точно съжаление. Но той бе толкова красив и мил.

-Амара, чуваш ли ме?

-Какво? – сепнах се и осъзнах, че стоя и се взирам в него, докато той очаква отговора ми.

-Питам дали ти се ходи на разходка в парка. Ако обаче ти се струва тийнейджърско, можем да...

-Не – прекъснах го – Разходка в парка звучи супер. Можем да отидем в Сапфирения парк, не съм била там, а съм чувала, че е много красиво.

-Страхотно – усмихна се Ливър – Свободна ли си към седем? Мога да дойда да те взема.

-Идеално – съгласих се със смътна болка в душата. Дали вече е влюбен в мен или още не знае какво чувства?

-Къде отиваш? – попита той със смигване – При някое момче ли?

-Всъщност да – ухилих се – Отивам при Дотъм. Искаш ли да дойдеш с мен до „При Верония”?  

-Съжалявам, но нямам време. Имам среща с приятели и почти съм закъснял.

-О, добре – казах искрено разочарована – Ще се видим в събота, тогава.

Влязох в ресторанта с тягостно чувство на обреченост. Двама мъже седяха на една маса и разгорещено спореха над две халби бира. На друга маса седяха жена и момиче и оживено си приказваха, а останалите трима клиенти седяха сами и изучаваха менюто. Минах зад бара и намерих мама и една от сервитьорките да се заливат от смях на нещо, което явно не искаха да споделят с мен. Майка ми веднага млъкна, а момичето хукна да взима поръчки след бърз поздрав към мен.

-Здрасти, мамо, какво става? Защо се смеете?

-Четяхме вицове – невинно отвърна майка ми и врътна червените си очи към мен – Какво може да е?

-Хммм – присвих устни – Добре. Къде е Дотъм?

-Разнася пици. Ще се върне до час.

-А как е? – попитах, като седнах до нея. Тя прибра измъкнало се от кока й кичурче и въздъхна:

-Не е много добре. Но ще се оправи.

-Да, разбира се – кимнах – Няма да допусна да се отчайва.

-А – сякаш се сети мама – Римън се е върнал. Намина насам, май те търсеше.

Опитах се да избегна веселия й поглед и направих всичко възможно, за да потисна усмивката си. В гърдите ми се надигна вълнение, тръпнещо като адреналин, и почти безумно нетърпение.

-Така ли? – избърборих – Кога?

-Преди два-три часа. Казах му, че още спиш и че ще му се обадиш, за да му разкажеш какво си научила. Макар че това според мен са пълни...

-Да, добре – махнах с ръка – Знам, че никак не ти се вярва, но аз трябва да му кажа.

-Обади му се – каза мама, настойчиво вперила вишневите си ириси в мен – Каза, че ще дойде да хапне нещо, а дотогава и Дотъм може да се е върнал и ще може да обсъдите всичко заедно.

Почти превъртях от желание Дотъм да се забави възможно най-много.

-Римън, здрасти. Как си?

-О, добър ден, сънливке – разсмя се той в телефона и на мен ми се стори, че чувам мелодията на смеха му някъде съвсем наблизо, почти толкова близо, че да го докосна, да видя лицето му, да разбера от искрите в очите му, че и аз съм му липсвала.  

-Имам да ти разказвам нещо много интересно – казах едва ли не задавено – В ресторанта съм.

-Да, аз също – веднага стана пак сериозен той – След около петнайсет минути ще дойда.

Когато се появи в ресторанта, разбрах че само за няколкото дни, в които го нямаше, съм успяла да забравя колко е красив. Отново носеше прилепнала тениска и можех да видя всяко едно късче потрепваща мускулеста, стегната плът. Прииска ми се да заровя пръсти в черната му коса, притисната в него и да го целувам, докато не ми остане и капчица сила.

Дотъм не се върна по време на целия ни разговор. Това беше добре, но така и не успях да остана насаме с него, заради мама, която непрекъснато седеше до мен и слушаше със спотаен ужас.

-Възможно най-скоро тръгваме към Планините на Забравата – каза Римън, когато приключих с обясненията – Дано не сме закъснели.

-Защо? – попита мама. Помъчих се да откъсна очи от тези на писателя и неохотно гс завъртях към нея.

-И аз проучих въпроса докато бях извън Земята на Книгите. Най-страшното е, че онова момиче не е излъгало. Амара, всичко, което тя ти е казала, е истина. А има и друго. Всички жертви на Студения дъжд се присъединяват към Орисаните в Планините. И всъщност не са мъртви.   

Знаех го. Още преди Римън да потвърди, сърцето ми знаеше, че всичко е вярно.

-Това никак не е добре – отговорих – Имаш ли някаква представа как точно ще убедим Малена да се върне с нас? Как ще вдигнем Проклятието?

-Не става въпрос за убеждаване – меко възрази Римън и пак ме погледна право в очите – Не можем да правим нищо насила, няма да има ефект ако просто я завлечем обратно в Земята на Книгите. Тя ще се върне в Планините и всичко ще започне отначало. Ние трябва да бъдем близо до нея. Малена трябва да знае, да вижда, да чувства, че сме покрай нея и да започне да си спомня какво е било преди. Всеки път, когато ни се удаде възможност, ще говорим с нея за миналото й, за живота й преди да отиде в Планините, преди Ориста да се сбъдне.

-Защото тя е забравила – промълвих.

-Да, но не напълно. Душата й носи спомените и когато те започнат да се възвръщат, ярки и ясни, Малена сама ще пожелае да ни последва обратно. И в момента, в който вземе това решение, Ориста ще изгуби силата си и сестра ти ще се превърне в нормална, смъртна умбрианка. Като всички нас.

-Колко време ще й отнеме това? – попита майка ми, като въртеше чаша кафе между дланите си. Римън продължаваше да се взира в лицето ми, ненатрапчиво, нежно и имах чувството, че всяка една дума, която изричаше, беше отправена директно към мен.

-Нямам никаква представа – отвърна той – Може да се случи за две седмици, може да не стане и за две години.

-Искаш да кажеш, че ще се наложи да стоите на онова място с години? – почти възкликна мама и аз изведнъж я намразих. Усетих дивата, първична омраза да бълбука в гърдите ми и изпитах желание да се махна. Погледнах я и разбрах, че изобщо не й пука, че ние ще стоим толкова време в Планините. Интересуваше я само кога ще види любимата си дъщеря.

-Кога тръгваме? – изрекох против волята си.

-Може още утре.

-Очевидно всичко си обмислил, но май пропускаме нещо – казах и се обърнах към дъждовно-перления ден – Къде ще отидем? Едва ли Орисаните ще ни приемат в домовете си или каквото имат там.

-Ами няма – умихна се той – Няма да се наложи. Аз имам къща в Планините.

-Имаш... – избърборих и слисана погледнах към мама, която изглеждаше не по-малко учудена от мен.

-Да, стана готова едва преди дни. Май забравяш, че съм магьосник и то сравнително богат магьосник. Малко убеждения, малко Магия, малко пари и вече имам триетажна къщурка в Планините.

Изглеждаше страшно доволен от себе си. И много красив. Къщурка?!

-На кой етаж предпочиташ да живееш? – продължи Римън все така усмихнат – За мен ще остане този, който ти и Дотъм не сте избрали.

-Последния – отговорих без да се замисля. Писателят кимна.

-Римън, ти ме смайваш – обади се майка ми – Браво на теб. Сега няма да се налага да спите по пещерите и да се къпете в потоците.

-Разбира се – ухили се той и вече погледна към нея – Има всякакви удобства – вода, ток, интернет. Погрижил съм се.

-Удивителен си – гласът ми се сля с този на мама и двете се разсмяхме – Значи сме готови – довърших.

-Малко преувеличавате – заскромничи той, но продължаваше да изглежда твърде самодоволен – Готови сме. Ще ходим на пазар отвреме навреме и ще живеем като в хотел.

-Но на място, където няма никакви туристи – тихо казах аз. Двамата ме погледнаха – майка ми загрижено, Римън – като че жадно.

-Няма – каза тя – Но вие ще се справите.

-Надявам се – въздъхнах и се обърнах към мъжа – Нима ще е толкова лесно?

-Лесно е да отидеш там – кимна той сериозно – Трудното е да останеш. Планините оказват различно влияние върху всеки умбрианец. Самото място действа на психиката чрез мощното си излъчване. Но има и ритуали, които облекчават въздействието им. Ще ги направим и ще се подкрепяме.

-Помислил си за всичко – възхитенно признах – Страхотен си.

-Благодаря – усмихна се Римън и за миг погледите ни се срещнаха, затрептяха един срещу друг, вертикалните му зеници ме зовяха, приласкаваха, докосваха, искаха. Отвърнах на погледа му, повиках го, разкрих душата си, отвърнах на страстната жизненост в жълтите ириси, отвърнах на пламенната нематериална целувка.

Мама тихо се прокашля и двамата се сепнахме като извадени от сбъднат сън, като изтръгнати от сладък мираж.

-Добре, значи уточнихме всичко – тя успешно прикриваше усмивката си – Сега ще изчакаме Дотъм, за да му разкажете.

-Да – съвзе се Римън, а аз все още потръпвах от безплътното докосване помежду ни – И ако той се съгласи, тръгваме до няколко дни.

-Ще трябва да му намеря заместник – погледна майка ми от деловата страна на въпроса – Може ли да ми дадете поне два дни?

-Естествено – кимна Римън и отново прехвърли очи върху мен – Ще тръгнем след два дни.

-Благодаря ти – усмихна се тя и се изправи.

След два дни всичко щеше да се промени. Бях решила да тръгна по трудния път на спасението не заради себе си, а заради съвестта си. Защото знаех, че въпреки цялата омраза, която изпитвах към сестра си, няма да мога да намеря покой, ако не се опитам да я спася.

Вдигнах очи към Римън и в ирисите му видях, че е прочел мислите ми. И че няма да се откаже, докато не успеем.

Заради мен. Заради съвестта ми. Заради любовта.

 

Следва продължение....