Снегът – плътен и мек – сякаш пареше очите му, а под него къщите приличаха на мъртъвци с изкорубените си очи-прозорци. Нито куче, нито глас в призрачното село... Само една дребна фигура бавно крачеше напред. На гърба й, изпод шала на червени и зелени цветя, се полюшваше дълга руса плитка.

               – Мамо... мамо, чакай!... – Той викаше до премала, но от премръзналото му гърло не излизаше нито звук. Снегът хрупаше под краката му, но колкото по-бързо бягаше, толкова по-далече напред се губеше тя.

               – Мамо!

Тя спря, погледна го сърдито през рамо и каза:

               – Връщай се!

               – Защо не искаш да вървим заедно?

               – Защото ме е срам от теб. Моят син не беше такъв... – И тя пак закуца тежко напред. А после изведнъж изчезна в белотата на снега и гласът й долетя някъде отвисоко: – Връщай се! И без това не ти е дошло времето!

               Василий се събуди, стреснат от вика си и студената пот, избила по цялото му тяло. Размърда ръце и усети как болката захапва плътта му под плътните бинтове. За миг се запита къде се намира: в Москва... в България... в ареста?... После се сети и тихо простена. Искаше му се да крещи, но силите му бяха колкото на новородено. Е, това беше! Свършено е с надеждата за избавление, със Светла...

Дъх не му остана, когато вчера отвори очи и я видя над себе си – светъл образ от кратките объркани сънища, които го спохождаха, откакто се свести само за да разбере, че още не е изплатил дълговете си към този свят. За първи път се чувстваше толкова немощен и отпаднал и това състояние го изплаши. А трябваше да събере всичките си сили, за да отблъсне Света. Уж беше свикнал да живее в лъжа, а точно тази се оказа непоносима. И това „не те искам” остави отровно-горчив вкус върху напуканите му устни, мъчително бе да устои на полуделите й от болка очи. Прости ми, Светулчице, прости ми, трябваше да го направя. Иначе…

„... нали не искаш русата ти кукла да работи по гръб в някой бардак...”

Бяха свалили системите и абокатите стърчаха грозно на двете му ръце. Боли!... От малък мразеше болката. Виж, можеше мълчаливо да носи на мъка, да я събира в душата си като в кладенец, а да го боли – не понасяше.

Надигна се леко, но му се зави свят и падна обратно върху възглавницата. Е, страхотно, Васка, добре си се подредил. Дори да се заколиш не можеш като хората... Впрочем, ако онази наркоманка не бе изпаднала в истерия и не бе вдигнала на крак ареста, сега всичко щеше да е свършило.

Главата го болеше, ярката светлина на юлската сутрин сякаш вадеше очите му, но не можеше да се насити на късчето синьо небе, обрамчено от широкия прозорец. Искаше му се да излезе на терасата: щеше да диша, да пълни дробовете си с въздух, докато го заболят. Внимателно се обърна на една страна, с гръб към вратата: едно облаче мързеливо се промъкваше в картината на прозореца...

               – Тучка... – промълви той, после се сети с какво си убиваше времето в ареста и си преведе думата на български: – Облак... облаче...

Песента неканена нахлу в мислите му, обсеби ги и остана да кръжи там. Сети се, че я пя онази вечер, когато видя Светла за първи път, и тъжно се усмихна. „Я кажи ми, облаче ле бяло... какво ще стане с мен? Ами... ами с нея? Кажи ми, че тя ще продължи напред, че ще е щастлива, че ще ме забрави... Боже, как тежи тая мисъл, че това трябва да стане! Годините, които ме чакат в затвора,  ще са равни на сто живота, щом знам, че тя е изгубена.”

В стаята влезе някой, но Василий стисна очи. Не искаше да вижда никого. Късно снощи се беше домъкнал адвокатът и на поносим английски му обясни, че ще внесе молба за преразглеждане на мярката за неотклонение. Круглов послушно подписа там, където му посочи, и измърмори, че иска да спи. Нечев искаше да му каже още нещо, но точно тогава една медицинска сестра влезе, развика се, че от следобед болницата се е превърнала в цигански катун от журналисти, и изгони досадния адвокат. Василий й се усмихна с благодарност.

               – С возвращением!

Гласът му беше познат и той с мъка се извърна. Облегнат на вратата, Вълков го гледаше с интерес.

               – Ти си инат и злобен като росомаха, знаеш ли? – измърмори Круглов и пак се отпусна на възглавницата. – Не оставяш човек дори да умре на спокойствие.

               – Доколкото разбрах, засега ти се е разминало.

               – Дойде да злорадстваш, така ли?

               – Не, дойдох да ти предложа сделка. Признай за проститутките и ще бъдеш оправдан за убийството.

Василий тихичко се изсмя.

               – Няма да приема офертата. Предпочитам в затвора да минавам за убиец, по-мъжкарско е.

               – А, прав си! Дори в затвора не обичат такива като теб. И ти, и племенникът ти, и цялата ви весела дружинка не сте никакви мъже, паразити сте вие! Жалки паразити! Да живееш от срамния труд на момичетата не е мъжкарско. Ако искаш да си мъж, застани зад едно момиче, а то може да те измъкне. Имаш свидетел, разбираш ли? Тя е видяла какво е станало, но се страхува. Помогни й. Приеми го като шанс за изкупление.

Круглов бавно се обърна и упорито се загледа в следователя.

               – Мислех, че моят начин на изкупление по те устройва.

               – Мен ли?... Мен нищо не ме устройва – и за огняр на личния ти казан в ада да ме назначат, пак ще ми е малко. Но не опира до теб и мен, нито до тъпата ни мъжка вражда – става дума за други хора, за живота им, за съдбата им... Наистина ли не ти пука за тях? За някого изобщо пука ли ти, страхливецо?

               – Добре де, страхливец съм. И какво – ще ми увеличиш присъдата ли?

               – Направо не мога да те гледам! – процеди през зъби Георги. – Не искам да повярвам дори, че жена ми ме заряза заради гадина като тебе! Как си живял досега, бе? Как изобщо си пял?... Как е възможно в мръсна душа като твоята да се раждат песни? Знаеш ли, те ми я подмамиха, песните ти, не ти. Моята Светла презираше хора като теб. Моята жена...

               – Твоята, да – въздъхна Василий, а после избухна: – Винаги съм знаел, че тя е твоя, а не моя. Ти беше на първо място за нея. Крадях ти я – за колко? Да сложим ли на везни твоите години с нея, вашия дом, вашето дете – срещу моите откраднати часове? Ревнувах я от теб, завиждах ти – само като си я представях в ръцете ти, полудявах. Знаех, че твоите ръце имат право да я прегръщат по всяко време, да я открият нощем в леглото ви, да я помилват сутрин... Аз трябваше да чакам, да питам кога мога да я видя, да лъжа и да се крия... Ти... ти за всички години поне веднъж страхувал ли си се, че ще я изгубиш? Треперил ли си от мисълта, че един ден всичко ще свърши, ще си отиде и повече няма да я видиш? Не, нали? Защото беше твоята жена... Ох, мамка му, прави каквото щеш, но ме остави на мира. Само ми обещай, че когато вляза в затвора, няма да те виждам повече.

Василий се надигна от леглото и се опита да отиде до мивката, но изведнъж подът се залюля под краката му и той тежко се стовари на колене. Георги  го изчака миг-два, после тръгна към него.

               – Там стой, не ме пипай! – отблъсна го Круглов.

               – Както искаш... Тоя белег на гърба ти откъде е?

               – А, това ли?... Възпитателните похвати на Данилов. Много го биваше да убеждава. Не лично, разбира се, с чисти ръце си отиде Алексей Андреич. По нещо ми напомняш на него. И двамата си играете с хората като с пионки – такива като мен, като онова момиче... Падаме в ръчичките ви от глупост, от суета, от алчност и цял живот плащаме за това. Дали на такива като Альоша или на такива като теб – има ли значение?  А вие сте над всичко и сте винаги чисти. Само че колкото и да го отричаш, законът на такива като Данилов побеждава твоя закон. Затова момичето се страхува и не ти вярва.  Не я прави мишена, не можеш да й помогнеш.

               – Мога!

               – Наивник си ти, Волков! – усмихна се Василий и в усмивката му нямаше подигравка, само съжаление.  На Георги му се дощя да го удари, но в този момент в стаята нахлу Нечев и се развика:

               – Напусни веднага стаята на клиента ми, Вълков, иначе...

               – ... какво? – прекъсна го Георги. – Какво можеш да направиш, Нечев, да ме сгънеш на три и да ме натъпчеш в куфар?! Ще се напикая от страх, Супермен!

След това, бърз като рис, се пресегна, хвана адвоката и го разтърси като парцалена кукла.

              – Откъде взе снимките, оцъклена жабо?

               – Пусни ме, Вълков!

               – Ще те пусна от много, много високо, а ти се оплаквай после. Кой ти даде проклетите снимки?!

               – Н-не знам, честна дума... – заекна Нечев, а лицето му беше побеляло като вар. – Пликът беше върху документите по делото... Бях отскочил само за едно кафе. Кълна се в децата си, Вълков, наистина не знам откъде се взеха!

Георги изпсува и го пусна, а адвокатът го изгледа:

               – Ти си луд бе, човеко!

               – Знам! – каза следователят, после се обърна към Круглов, който мълчаливо бе наблюдавал сцената. – Вече не работя  по твоя случай. Ако искаш да си помогнеш, говори с новия следовател. Аз си измивам ръцете. Не искаш да ме виждаш повече – добре. Аз също. Всего хорошего, Василий Фьодорович.

               – Чакай! Какво става? – извика след него Круглов, но Георги вече крачеше по коридора. Беше му писнало от всичко.

Трябваше да се махне, да си отиде на село. През нощта бе получил сърдечна криза – седеше сам в тъмното, предпазливо си поемаше въздух и при всяко вдишване усещаше как болката бавно пълзи по гърдите му и ги стяга като в менгеме. „Ще умра... ще умра и момчето ми ще ме намери сам и вкочанен...” И само мисълта за детето го накара да намери сили и да се обади на Бърза помощ, а след това да изтърпи мълчаливо дежурния лекар, който не пропусна да го нахока добродушно, задето е толкова небрежен към себе си.

               – Задължително трябва да си направите профилактичен преглед – бе казал той, но Георги само поклати отрицателно глава. Докторът уморено бе въздъхнал, след което бе започнал да попълва формуляра.

               Първо остави болничния си лист в счетоводството, после отиде да предаде материалите по случая „Круглов” на колегата си. Опита се да му обясни какво знае, но Стойнов бързаше за оглед – нямал време да слуша. Само Костов коментира факта, че Георги е в болнични, с едно подигравателно „Хм!...” и побърза да го предупреди:

               – Бъди на линия, Вълков, не си чак толкова болен!

„Накарай ме де!” – злобничко си каза следователят, изключи мобилния и подкара колата към изхода на Пловдив.