17 mar 2010, 12:44

Отчуждение - новела 

  Prosa » Relatos
1101 0 1
44 мин за четене

 

ОТЧУЖДЕНИЕ

 

 

       Вятърът фучеше зъл и сърдит. Хората тичаха насам-натам, търсеха завет и защита от освирепялата стихия. В пролетния ден и улицата, и градинката пред ресторантчето бяха необичайно пусти. През широкото стъкло на заведението. Любка наблюдаваше навън. Наслаждаваше се на тишината, на белотата на изпраните покривки върху масите. Скоро щяха да дойдат клиентите, щяха да запушат, ще ревнат вентилаторите, ще гръмне музиката в тонколоните, ще зажужи кошерът на многолюдието. Тя ще трябва да търчи между масите, да се надвиква с всичкия този шум, да носи тежката табла, отрупана с ястия,- да прави сметки и да вни­мава да не сгреши, да търпи капризите и закачките на пийналите мъже. Затова се радваше на покоя, който цареше сега, искаше да събере сили за предстоящото напрежение. „И за какво се трепя толкова? - питаше се тя. - За какво мъкна всяка вечер пълна чанта и претъпквам хладил­ника с какво ли не? Да храня моите мъжища, дето нямат наяждане, а нямат и признателност за всичко, което правя за тях. Напълня онова ми ти момче, ни ризи му стават, ни панталони. А онзи хубостник, мъжът ми, нещо се промени напоследък. Взе да си позволява да закъснява, на ня­колко пъти вече се прибира след мене, заседява се пред огледалото, сменя често ризите си и се бръсне всеки ден. И не ме слуша, прави си каквото ще!"

Това започна оттогава, когато тя беше решила да купи нов персийс­ки килим за хола. Той възрази:

-  Да не би холът ни да е без килим?

-    Този остаря, обръска се. Ще го дадем на старците на село. Вчера бях на гости у Бенчеви, те са си купили. Толкова е красив! Очите ми оста­наха в него. Но ще купим и ние. Тегли утре пари и да вървим, докато не са ги вдигнали.

-    А бе ти знаеш ли колко струва сега един такъв килим? Откъде тол­кова пари? — скастри я Радослав.

-    Имаш в спестовната книжка, не се прави на какъвто не си - насто­яваше на своето жената.

-    Имах. Сега вече нямам. Миналата седмица купих много изгодно ня­колко ценни стари монети за колекцията си. Ще ти ги покажа! - разбърза се той.

Любка занемя. Гняв и възмущение спряха думите в гърлото й. Нещо се надигна в гърдите й, не можеше да го задържи.

-    Погледни! Колекцията ми е попълнена. Ще участвам с нея в нумизматичната изложба в столицата. Другия месец заминаваме цялото дру­жество за откриване на голяма наша изложба.

-    Значи такава била работата - избухна тя, разплака се. - Аз си съси­пах здравето и живота, за да създам красив уютен дом - светъл, топъл, богат, да създам най-добри условия за семейството, а ти...

Но нито сълзите, нито приложените аргументи можеха да променят нещата, да върнат обратно стореното.

Така и не купиха тогава мечтания килим.

Една вечер съпругът закъсня. Синът й поиска пари, преди да

излезе:

       - Отивам на театър - обясни той.

      Предполагаше, че лъже, че ще похарчи парите с приятели в някое .заведение, но беше й омръзнало от разправии. „Нека и баща му се зани­мае с него. Няма само аз да поемам всичките грижи. Ама къде го - няма го хубостникът!"

-    Коя постановка ще гледаш? - все пак попита тя, изненадана от внезапния интерес на шишкото към театъра.

-    Районна болница - изломоти младежът, без да се замисли. Беше предварително подготвил отговора на този въпрос.

Когато остана сама, включи цветния телевизор. Даваха филм, но й се видя безинтересен и се отказа да го гледа. Залови се с подреждането ни масата за вечеря. С професионално умение на сервитьорка подреди ножовете, вилиците, салфетките - обичаше винаги всичко да е на мястото си.

Седна до прозореца и загледана навън в светлините на града, очакваше да се прибере мъжът й. Стрелките на часовника отдавна бяха по­дминали обичайното място, при което той се завръщаше. Чуваше отме­реното тиктакане в заглъхналия апартамент. Тишината на дебели, пластове се наслояваше между окачените по стените репродукции, натежаваше върху креслата и диваните, слагаше се ниско по мъхестия мокет и пухестите килими.

Най-после Радослав си дойде. Съблече бавно дрехата си, нахлузи задължителните чехли и се потътри към кухнята, където тя го очакваше.

-    Къде беше?

-    На театър. Дадоха билети от предприятието. Ходихме колективно.

- Бре, големи поклонници на театъра се навъдиха напоследък у до­ма. Кажи ми къде беше, не си бил на никакъв театър?

-    Там бях, как да не съм!? Направо оттам идвам.

-    И коя пиеса гледа?

-    Мисля, че се казваше „Без упойка".

-    Ще видим - смънка усъмнена Любка.

Седнаха мълчаливо да се хранят. Прибра се и синът. Нахълта разве­селен при тях. Видя, че се хранят и с удоволствие се настани на масата да похапне, макар че беше вечерял, преди да излезе.

-    Е, хареса ли ти представлението? - попита майка му.

-    Не беше лошо - отговори момчето с пълна уста.

-    Как му беше заглавието? - попита тя.

-    „Районна болница".

 

-    Кой от двама ви лъже? - погледна ги тя победоносно. - Единият е гледал „Районна болница", а другият „Без упойка". И целият си се усмърдял на цигари. Откога в театъра се пуши? - нападаше майката,

-    Аз не пуша, но приятелите пушиха в антракта и ми умирисаха дре­хите. Мога да ти дъхна - лъжеше синът, взел всички мерки да не разбе­рат, че е пушил.

-    Ами баща ти пък твърди, че е -гледал друга пиеса. Нито той, нито ти сте били на театър. Лъжете! Опитвате се да ме мамите - изстреля упрека си в лицето на мъжа си тя.

Синът мълчеше притеснен, объркан, отчаян. Така се бяха стекли об­стоятелствата и независимо от това, че беше направил всичко възможно да не се издаде, пак го заловиха, че лъже.

На помощ неочаквано се притече баща му:

- Не се сърди. Наистина не го видях сред многото хора в препълне­ния салон, но му вярвам, че е гледал постановката. Пиесата е известна с няколко имена. Заглавието по автор е „Районна болница", ала я играят с режисьорските заглавия: „Без упойка", „С упойка", „Швейцария, Швей­цария" и как ли не още. Така че става дума за една и съща пиеса. Напраз­но се горещиш. Чудно ми е защо си толкова мнителна и недоверчива тази вечер?

Легнаха си, но сънят бягаше от очите им. Любка подозираше, че ня­каква сянка е надвиснала над семейното й щастие. Смътно, подсъзна­телно усещаше това. Губеше почва под краката си. Тя държеше на се­мейството, винаги бе държала, бореше се то да бъде здраво, устойчиво, а ето че всичко, което бе градила с любов и много усилия, ù се изплъзва­ше. Някъде се бяха разминали. Сега се почувствува безпомощна, не знаеше какво да предприеме.

Той лежеше с отворени очи в тъмното и за кой ли път се питаше как започна всичко, защо се получи така? Потърси корените на отчуждени­ето доста назад във времето, когато живееха в родната му къща. Тя се намираше в покрайнините на града. Радослав се гордееше с малката спретната къщичка, свита под клоните на нацъфтелите овошки, враснала се сякаш в тях с годините. И най-вече с градинката, за която сам се гри­жеше. Садеше лехи с лук, чесън, домати, зеле - произвеждаше от всич­ко по малко. На пазар не ходеха. И най-важното, почиваше си сред лехи­те от сметководните книги. Любка много харесваше романтичната обста­новка, в която живееха. „Помагаше ми, правехме компоти, приготвяхме зимнина, живеехме задружно, доволно. Мама се радваше на щастието ни. Но ето че новият план на града предвиждаше събарянето на малкото островче щастие. Предложиха ни апартамент, за да застроят мястото. Апартамент в центъра на града - голям, удобен. Очаквахме дете. Любка много се зарадва, че ще имаме ново жилище. А аз бях силно огорчен, че ме лишават от тъй обичаното родно кътче. Всичко ми отнемаха от света, заедно с него. Дори палат да ми дадяха, не бих го заменил с бащината къща. Мъчително преживяхме промяната с мама. Наскоро след като се нанесохме в апартамента и детето се роди, тя се помина. А Любка беше в стихията си. Дадохме детето в детска градина и започна работа. Видя й се, че малко пари получава и смени работата. Стана сервитьорка, за­щото за новия дом пари трябвали. Съседите купили това, купили онова, а ние сме изоставали, само ние още не сме били подредени. Хубави стра­ни имаше животът в новия дом, имаше своите удобства, но на мене ми липсваше градинката. Нямаше къде да се поразкърша. През малкото ми свободно време трябваше да чета книги или да гледам телевизия. С кни­ги не обичах да се занимавам, защото в канцеларията прекарвах по цял ден надвесен над тях. Оставаше ми телевизията. Но когато предавани­ята не бяха интересни, в нищо не намирах спасение. Тогава чрез един приятел се запалих с нумизматиката. Започнах да събирам своя колек­ция. Напреднах бързо, събрах ценни монети. Записах се в градското дру­жество. Жена ми с неприязън посрещна тази моя страст. За нея това бе­ше губене на време и средства."

       И ето, че дойде откриването на изложбата в София. Заминаха всички от дружеството. Случи се така, че в автобуса седна до Николина - мълчалива млада жена. Подхванаха непринуден разговор по време на пътуването и не усетиха кога мина времето, кога пристигнаха. Щяха да пребивават три дни в столицата. Изложбата беше повод и за малка ек­скурзия, за опознаване и сближаване на членовете на дружеството. В една от вечерите реши да отиде на театър, не му се щеше да остане с другите в една от стаите на хотела, на чашка - не обичаше пиенето и пушенето, а също и празните, безплодни разговори. На касата се засякоха случайно с Николина. Взеха си билети един до друг. Толкова му беше хубаво тази вечер, когато трябваше да кавалерства на младата жена. Може би заради това и пиесата му хареса много, макар че не успя да се съсредоточи и да разбере съдържанието. Опияняваше го присъствието на младостта до него, правеше го горд, повдигаше отдавна смачканото му самочувствие. После, след свършването на представлението, дълго се разхождаха в притихналия, бляскав в среднощната си красота град Обсъждаха видяното. Той беше поразен от начина, по който тя умееше да тълкува един жест или една реплика в играта на актьорите, от изво­дите, които извличаше от тях, защото като литераторка тя надникваше отвън видимото в текста и интонацията, което на него не се отдаваше Почувства се засрамен от невежеството си.

През останалото време бяха все заедно. Радослав изведнъж осъ­зна, че се страхува от автобуса, от обратния път. И този страх тровеше радостта от настоящия момент, пречеше на удоволствието, и безгрижи­ето му по време на екскурзията. Но той правеше всичко възможно да прокуди този страх от гърдите си.

Когато Николина биваше далече от него, страхът го обсебваше, а когато я виждаше до себе си, отново се освобождаваше.  .

След завръщането от София, вместо веднага да се прибере, той дълго се разхожда безцелно из града и околностите. Цялото му съще­ство се противеше на това завръщане.

Жена му го очакваше. Обсипа го с куп въпроси. На него не му се го­вореше, отговаряше кратко, без желание.

-    Как мина изложбата? Нищо интересно ли не се случи?

-    Нищо - отвърна.

       -  Имало, казаха, вносна прежда в хубави цветове. Пеневи миналата седмица донесоха от там. Приказен цвят! Чудесна! Жалко, че не си се сетил и ти да купиш.

Вдигна очи и я погледна. Беше все още много привлекателна. „Какво несъответствие между външност и душевност!" - помисли си.

Легнаха. Беше толкова близко и същевременно толкова далече от нея. Струваше му се, че цялата е изтъкана от вносна прежда, персийски килими и холови гарнитури. Разбираше я. Искаше да има всичко, което имат другите, дори повече от тях. Оправдаваше я, защото виждаше, че за нея това е необходимо, но на него не му беше нужно. За други неща жадуваше неговата душа, които тя не ценеше и не разбираше, просто не ги носеше в себе си.

След няколко дни отново се видяха с Николина. Разхождаха се дълго из града. Мълчаливо се разхождаха, разбираха се без думи.

       Бяха в художествената галерия, прекараха щастливи мигове сред поези­ята на картините и обогатени с нови чувства, излязоха пак в шумните улици на града. Вървеше изпълнен с нейното присъствие, без минало, без бъдеще - цял потопен в настоящето. И ако все пак имаше частица минало, то беше тридневното пребиваване в София. А за бъдещето се страхуваше да помисли.

Много пъти се повториха тези щастливи вечери. Посети я в скромна­та ù моминска квартира. Видя я в нея тъжна, самотна и объркана. В ъгли­те на стаята се гонеха и се наслояваха по стените сенките на бленувани в сънищата неща, неща несбъднати и далечни. И остана при нея, запълни веднаж завинаги с присъствието си малката тъжна стаичка.

Тази вечер той наистина беше ходил на театър, но не с администра­цията от предприятието, а с Николина.

След няколко дни Любка седна на чашка кафе с една своя приятел­ка от детските години. Тя надълго и нашироко ù разказа колко хубаво се обзавели, как щастливо живеели със съпруга си. И едва на втората чашка кафе се сети да уважи и събеседничката си, като я попита:

-    Ами как живеете вие? Не сме се виждали отдавна.

-    Добре - помръкна сервитьорката. - Моят нещо се е променил, не мога да разбера какво става с него.

-    Знаеш ли, много се колебаех дали да ти кажа и все не се решавах, но като заговори за това - ще ти съобщя нещо, чувствам се длъжна - каза тя и като оправи покривката на масата, се приведе по-близко до нея. - Няколко пъти вече виждам мъжа ти с едно момиче от нашата служба. Не си ли забелязала колко много се подмлади той?! Най-малко петнадесет години по-млад изглежда, а ти нищо не забелязваш!

Не беше съвсем права. Някои неща Любка забелязваше, но не допус­каше, че причините за това могат да бъдат такива, каквито ù ги предста­вяха.

-           Преувеличаваш, скъпа - каза с отпаднал глас тя и недоизпила ка­фето, се надигна да си ходи.

Даваше си сметка, че започна да се грижи повече за външността си, дори и гимнастика взе да играе, което не беше правил от години. Заче­стиха сбирките на нумизматичното дружество, самотните му разходки извън града, на които нито веднаж не я покани.

Още на другия ден го проследи къде отива след работа. Той наисти­на се срещна с младата жена. Стана ù болно, като я видя до него, него­вото грейнало от щастие лице, като чу звънкия му смях, който тя от годи­ни не беше чувала. Стисна я болката за гърлото, в очите й плувнаха огромни, тежки сълзи. Те се търкулнаха по бузите ù, размазаха грима по очите ù, но тя не ги изтри, пусна ги да текат на воля, оставяйки след себе си дълги, тъмни ивици. Проследи ги, докато влязоха в нумизматичното дружество. Постоя разтреперана и объркана пред входа и като не можа да намисли какво да предприеме, прибра се вкъщи огорчена и разстрое­на. Там продължи да обмисля как трябваше да се държи, как да отговори на нанесената обида. Тази борба в нея, отхвърляща и утвърждаваща многото „за" и „против" на това, което намислеше, продължи до за­връщането на съпруга.

Когато той мълчаливо застана на прага, тя се изправи насреща му и промълви тихо:

-  Мръсник си ти. Съсипа ми живота.

Радослав разбра, че е научила за Николина, че може би дори го е видяла, защото напоследък бяха станали доста непредпазливи. Но не виждаше нищо долно и мръсно в случилото се с него. Затова думите й ю шибнаха в лицето като камшик. Посягаше на най-светлото в душата му. А той не искаше да допусне никого в интимния си свят. Приближи се с гневен поглед към нея. Посегна да я удари, но ръката му застина във въздуха. Овладя се и я отпусна обезсилена обратно. Любка избяга разплакана в другата стая. Все още силно развълнуван, мъжът застана мълчаливо до прозореца. Светлините от отсрещния блок се отразиха в гневните му очи. Гаснеха един след друг прозорците. Градът заспиваше. Заспиваха и хората, за да могат да станат рано, да отидат на работа, да

се върнат, да проверят резултатите, получени в училище от децата, да повисят пред телевизора и отново да заспят.

Навярно заспиваше и Николина, но не сама, а с новия си приятел. Бяха се разделили с Радослав завинаги. Младата жена му беше призна­ла, че откакто се срещаше с него, не можеше повече да живее в самота, я беше безсмислено да очаква нещо повече от него. Намерила си беше млад, подходящ човек. Радослав разбираше, че това е в реда на нещата, че тяхната моментна връзка все някой ден трябваше да свърши, че трябваше да стане така, както стана, но сърцето му се вълнуваше, бунтуваше се срещу действителността.

И отново напрегната безсънна нощ и за него, и за Любка. Изгаснаха и техните прозорци.

Първите клиенти нахълтаха в ресторантчето. Нахълтаха шумно и месело. Съблякоха си връхните дрехи и си смъкнаха яките. Насядаха на масите на колежката на Любка и тя остана доволна, че ще може още малко да остане мълчалива до прозореца, обхваната от леност. Тя по­знаваше добре голямата част от клиентите си, чести посетители на заве­дението. Особено една шумна група работници от близкия завод, които редовно отсядаха тук, заливаха се и си тръгваха късно. Напоследък сред

тях се беше появил нов член на компанията. Той пиеше по ракия, по две, намесваше се рядко в разговорите - повечето време търпеливо слушаше другите. Понякога си тръгваше по-рано от тях. Ставаше тихо и неза­белязано се измъкваше, така както се и появяваше. Може би само Любка забелязваше появяването и тихото му измъкване от шумната група. По-после започна да се заседява. Седи, не пие, само пуши и мълчи. Тръгнат ми всички, тръгва и той.

Една вечер така и не си тръгна, остана сам в заведението. Любка сръчно разтребваше масите.

-  Налей ми една гроздова - помоли тихо Живко.

       - Вече приключихме. Трябва да си свърша навреме работата, за да не изпусна последния автобус.

-  Налей ми едно пиене и седни при мене. Налей едно и за себе си. Черпя те!

Сервитьорката беше свикнала с капризите и прищевките на клиентите си. Знаеше, че по-лесно ще се отърве от него, като не откаже. Чукнаха се, да му достави удоволствие.

       - Отдавна искам да ти кажа нещо, ала все не се решавам. Но сега ще ти кажа. Много те харесвам. Искам да бъда с тебе.

Жената подозираше такова нещо, но се престори на изненадана: -Да не си мислите, че съм готова да тръгна след всеки клиент, който ме покани?!

-    Не, не си мисля. Ако мислех така, нямаше да ти казвам това, а щях направо да посегна, като другите. И аз не съм „всеки". Искам да те изпра­тя, да поговорим.

       Невъзможно. Аз съм омъжена, имам семейство, очакват ме. Тряб­ва да се прибера. След кратка неловка пауза добави: - Ставам, работа ме чака още. Благодаря за почерпката.

Живко нищо не отговори, само протече болка в тъжните му очи. Ста­на и мълчаливо си тръгна. После няколко вечери не дойде.

В ресторантчето навлязоха още хора. Насядаха и по нейните маси. Любка се отърси от мислите си и стана да посрещне посетителите на за­ведението. Изпънаха се прасците й, гърдите й се изправиха, събуди се задрямалата енергия в тялото ù. Оправи бялата си престилчица, пригла­ди с ръце косата си и тръгна усмихната към новодошлите.

Настани ги на масите, взе поръчките, започна да сервира. Дойдоха още клиенти, запълниха се масите. Само тази, на работниците на завода, все още беше свободна - една двойна маса в ъгъла, малко отделена от другите. Бяха си избрали нея и тя им я запазваше. Щом свършеха смяна­та, те редовно се отбиваха в заведението да се почерпят. Беше свикнала с тяхното присъствие. И когато се случеше да не дойдат, липсваха ù. Особено откакто към тях се присъедини онзи, мълчаливият, който една вечер пожела да я изпрати.

Тази вечер закъсняваха. Любка вече мислеше, че няма да дойдат, когато те пристигнаха. Имало авария в завода, затова се забавили. С тях отново беше мълчаливецът. Както преди той продължаваше да я по­глъща с жаден поглед, да следи гъвкавата ù походка, пъргаво лавираща между масите.

Бай Димо, бригадирът, отдавна бе забелязал изгарящия поглед, кой­то Живко хвърляше към жената. Забелязал го бе и сега и като се възпол­зва от дружния смях на мъжете при разказания от някого анекдот, наве­де се към него и прошушна в ухото му:

       - Тази жена не е за тебе, откажи се! Ти си млад, ще си намериш друга, не си затривай главата. Мене слушай, момче! Не виждаш ли, че не е за тебе?

Думите жегнаха Живко. Той мислеше, че никой не е открил възхище­нието му от тази жена, желанието му да бъде с нея. Ядоса се, че тайната му е разкрита.

 - Виждам. Но ме привлича - отвърна. - Не мога да ù устоя. Сервитьорката забелязваше страстните погледи. Тази вечер те я радваха. „Сглупих, че не тръгнах с тебе - си помисли тя, докато му се усмихваше. - Не съм знаела какъв мъж съм имала, сега ме покани, хич няма да му мисля - ще му сложа рогата и толкова. Няма само той да мърсува, хубостникът!"

Шумът в ресторанта секваше. Посетителите се разотиваха на малки групи. Надигнаха се да си ходят и работниците. Само той остана. Остана последен. Тя прочете немия въпрос в очите му и каза:

-   Изчакай ме вън. Ще си довърша работата и идвам.

Светнаха радостно от изненадата бистрите му светли очи. Послуш­но тръгна навън.

Любка излезе. В ръце носеше, както винаги, препълнената си чанта. Живко я пое от ръцете й. Тръгнаха мълчаливо към спирката.

-   Къде ще ме заведеш сега? - попита го закачливо сервитьорката. Той остана много изненадан от предоставената му възможност. Но радостта в очите му секна в същия миг, като се сети, че наближава полу­нощ, че нищо не можеше да ù предложи.

        - То да отидем у дома да се почерпим, но аз живея във фургон, до завода. От скоро съм тук.

       - Няма значение. Никога не съм влизала във фургон. Много съм лю­бопитна да надникна в такова жилище. Води ме! - подкани объркания мъж тя.

Вятърът, макар постихнал, все още налиташе на яростни пристъпи и свиреше натрапчиво в ушите им през вдигнатите яки. Забързаха, за да се подслонят час по-скоро.

Твърде мизерна й се видя обстановката във фургона. Беше свикна­ла с удобствата на съвременното си жилище и се учуди как може млад мъж като Живко да живее в такива условия. Но се успокои, като си каза, че ще остане тук само няколко часа - от любопитство и най-вече, за да отвърне на удара, който ù нанесе Радослав.

Воят на вятъра, скърцащият фургон и позвънването на няколкото празни бутилки в единия ъгъл от стъпките им я накараха да почувства празнота в себе си, накараха я да си зададе въпроса: „Какво търся тука аз? Защо все още не си тръгвам оттук?"

Работникът натисна копчето на касетофона. Яростна, необуздана музика, като вятъра вън, изпълни тясното пространство под ниския та­ван и прогони натрапчивите въпроси от главата ù.

Седнаха на претрупаната маса. Любка изпразни съдържанието на чантата - едва намери място за останалата ненаядена храна от ресто­ранта и недоразлятото пиене. Ядоха и пиха до насита. Жената се надиг­на да разтреби. Усети как две ръце я обхващат изотзад през кръста - две толкова непознати, толкова различни ръце от тези на мъжа ù, с кои­то беше свикнала. И първата ù реакция беше да ги плесне, както праве­ше винаги, когато някой самозабравил се порядъчно пийнал мъж се осмелеше да ù посегне в ресторанта, но бързо се опомни и вместо това, остави ги да я опипват, дори ги погали.

Отпуснаха се в разхвърляното легло и се забравиха. Като укротиха измореното си дишане, гостенката се изправи. Живко се приготви да я изпрати. Тя му каза:

-    Стой тук. Има ли наблизо телефон?

-    На портала на завода.

-   Ще се обадя вкъщи, че няма да се прибирам и ще се върна. Вятърът връхлетя напористо върху сгорещеното ù разнежено тяло, сякаш искаше да вкуси и той любовна наслада, която това тяло раздава­ше тази нощ. Едва успя да надвика воя му в слушалката и да съобщи на съпруга си, че е изпуснала последния автобус и че в това време няма как да се прибере, а ще преспи у колежката си.

Беше доволна от извършеното и ù се стори, че влиза във фургона по-малко ощетена.

-    Разкажи ми нещо за себе си. Откъде идваш? Как си живял, преди да дойдеш тук? - попита тя, докато се завиваше с одеялото при него.

-    И аз не знам. Местим се от обект на обект. Последният е тук, в този завод. Не знам колко време още ще останем. Докато свършим рабо­тата.

Прегърнал нежно жената до себе си, Живко си спомни отново за Не­дялка. Всяка събота и неделя прекарваше при нея, в хубавата ù вила сред лозята. Още щом излезеше от града и дълбоката тишина натежава­що над смълчаните лозя, някакъв покой обхващаше и него, отпускаше душата му в блаженство. Така силно се вълнуваше при всяка среща с Недялка, че още отнапред, щом навлезеше във вилната зона, изтръпва­ха дланите му, сякаш започваха да чувстват допира на нежната ù ко­жа, усещаше дъха й да струи в лицето му. Краката му омекваха в отмала толкова в себе си и до себе си я чувстваше. И колкото приближава­ше, забързваха стъпките му. Изпитваше неясен страх, че някой вече е тим, на мястото му в мекото легло на Недялка, на мястото му в нежното ù сърце. Приклякваше стаен в храстите и стоеше с часове скрит в тях, докато се увери, че тя е сама вкъщи. Едва тогава приближаваше и не натискаше звънеца, а почукваше леко на вратата. Недялка познаваше, ма идва той по сигнала, с който чукаше. Открехваше тихо вратата на дру­гата стая, проверяваше дали момченцето ù е добре завито, оправяше одеялото да покрие гърдите му и тихо, на пръсти, пристъпваше към вра­тата да отвори на Живко.

- Влез, само че тихо! Детето спи! - посрещаше го на прага. Присядаха на

ниската масичка и тя винаги го питаше:

- Ще хапнеш ли нещо?

- Вечерял съм. Седни при мен да те погледам - отвръщаше. - Тогава ще пийнем.

Последният път беше донесла някакво вносно питие и наля от него. Чукнаха се. Подозрение обхвана младия мъж, като видя вносната бутил­ка.

       - Откога си преминала на такива напитки? - попита я с болка в гласа.      

       Недялка веднага долови промяната в него и развеселена отвърна:

       - Нали ти я донесе преди месец, глупчо! Имаше рожден ден! Не пом­ниш ли?

След думите ù си спомни. Дойде малко пийнал. Беше черпил в бригадата. Затова някои неща му се губеха от паметта. Спомни си, че валеше дъжд. Докато дойде, се намокри, простуди се. Накара Недялка да му направи компрес и да го разтрие с вносния коняк. Тя не искаше, че питието било скъпо, ала той настоя: „Аз да не би да не струвам колкото това про­пито питие?"

       - Как е детето?

       - Добре. Малко е непослушен напоследък.

       - Донесъл съм му шоколад. А това е за тебе - подаде ù малък подарък -  парфюм.

Жената пое развълнувана подаръка и промълви трогната:

      - Нямаше нужда да се охарчваш. Втори ми подаряваш. Къде ходя аз, че да се парфюмирам?

-    Взех заплатата. Исках да ви зарадвам с нещо.

      Недялка остави подаръците на шкафчето, заобиколи масата и приклекна до него. Той взе лицето й в дланите си. Вгледа се в очите ù. И докато гледаше блясъка на любещите очи, осъзна страха си - плашеше се от това, че трябваше да ù каже: „Ще се местим на друг обект. Другата седмица няма да мога да дойда." Думите кацнаха на устните му, ала не намери сили да ги каже. „Пък може и да не замина - си каза, докато по­глъщаше с очи и устни красивото лице на жената. - Но какво бих могъл да правя, ако остана?" - се питаше, галеше милото лице, искаше му се да запомни всяка негова черта, да я отнесе със себе си.

Легнаха. Сутринта се измъкна рано, без Недялка да го усети. Така и не ù каза, че се местят на нов обект, далече, далече, на стотици километри оттук.     •

Мислеше, че ще я забрави бързо, но не я забравяше. Особено мъчи­телно минаваха неделните дни. Място не можеше да си намери. Другите шляпаха по цял ден картите в сянката на фургоните, а той неспокойно сновеше насам-натам. Не му помогнаха и купените въдици. Докато чака­ше приклекнал до клонестите върби край реката, все виждаше образа ù в спокойните води на вира. Веднъж, като свърши работната седмица, не се стърпя - изкъпа се, облече си новата риза и тръгна на път. Бай Димо го видя и поклати недоволен глава:

-   Къде бе, момче? Пак ли? Жените ще те съсипят тебе, да знаеш! Не му отвърна нищо. Само повдигна рамене.

  - В понеделник те искам свеж и бодър. Сериозна работа ни чака. -  Прави му сметката!

-   Всичко ще бъде наред, началство, не се притеснявай! - отговори и забърза към гарата, че до тръгването на влака оставаше час.

       Бригадирът се страхуваше, че Живко може да закъснее и още по-ло­шо - да не се върне въобще, а как щяха да се оправят с работата без него? Такива майстори като Живко се създават трудно, с години и не се срещат под път и над път.

-   Тя си е намерила друг, да не мислиш, че тебе ще чака - сряза го бригадирът. Много му се искаше да го откаже. - Я стой тук. Жени много. Точно до нея ли ти е допряло? Напразно ще харчиш пари и ще биеш път, ще видиш!

Младият мъж се смути от тези думи, но се насили да се усмихне и тръгна. Беше решил вече и не искаше никого да слуша.

Намери свободно място в едно от купетата и се настани. Влакът бав­но потегли. Люшкането на вагона и умората от усилната работна седми­ца го победиха. Отпусна глава на меката тапицерия и заспа. Присъни му се, че е останал с другите да почива, че никъде не е тръгвал. Лежи си той в душния фургон, слуша как момчетата вън се карат заради картите, а той мечтателно поглежда репродукцията на стената срещу него. Голо тяло, рисувано от френски художник в началото на века. Изобразена е зряла жена, в разцвета на силите, изтриваща с кърпа едрите си натежа­ли форми. Изведнъж лицето на репродукцията се замъглява, вместо не­го там вижда лика на Недялка. Вижда я гола да позира пред вдъхновения художник. Ядосва се Живко, стиска зъби, мъчи се да отстрани художника от нея, като упорито го блъска, а Недялка гледа сърдита, изтичва до другия мъж и демонстративно му показва голотата си. Пот избива по челото на спящия, върти той неспокойно глава и оставя мокри следи по опънатата кожа на седалката, но толкова е изморен, че не може да се събуди и продължава да сънува. Сънува, че е объркал влака, че вме­сто да пътува към любимата жена, влакът го отнася в противоположна посока. Иска да извика, да дръпне внезапната спирачка, но е пълно с народ, не може да се добере до нея. Най-после успява да я докопа и ряз­ко я дръпва. Влакът спира с трясък. Настъпва суматоха. И се събуди. Влакът наистина беше спрял. Губеше представа за сън и реалност. Разтръска глава и излезе в коридора. Отвори прозореца. Погледна навън и се успокои. Посоката беше вярна - пътуваше към Недялка.

Щом слезе на гарата, прекоси бързо няколкото шумни улици и крака­та го понесоха в покоя на покрайнините, по познатите пътеки из лозята на вилната зона. Успокои се, разбра, че вече е дошъл при нея. Подухва лек ветрец и му се стори, че милувката му е изпълнена отново с дъха на Недялка, с аромата на парфюмите, които й подаряваше. За да скъси пътя, тръгна през окопаните лозя. Но когато наближи вилата на Недял­ка, го обхвана предишното безпокойство. Спря нерешително и се спотаи в храстите. В ушите му зазвучаха думите на бригадира: „Намерила си е друг, няма тебе да чака!" Свиваше се в избуялия листак Живко и очакваше да излезе Недялка или някой друг. Беше убеден, че сега тя не е сама, че има друг при нея. Не смееше да почука както преди. Питаше се какво ще каже, ако този някой друг отвори и застане срещу него. Краката му изтръпнаха от неудобното положение и от притеснението, което го беше обхванало. Най-после той пристъпи напред. Всичко си беше както преди. Но посегнал вече да почука, отдръпна ръката си. Страхът, че тя не е са­ма, го накара да се върне тихо назад. Мина по циментената пътечка, през зелената трева, през портата и бързо се отдалечи. „Имам ли право да я безпокоя, като се измъкнах преди, без да ù се обадя? Без дори едно „про­щавай" да ù кажа? Тя наистина не е длъжна да ме чака" - така си каза, докато се връщаше назад към града.

Взе си билет за обратния влак. По време на пътуването съжали за нерешителността си, но беше късно. Чудеше се как така, мъж, силен ка­то него, с орден на труда, се побоя, излезе толкова слаб, показа се никаквец пред жената, която обичаше.

Бай Димо много се зарадва на завръщането му. Последва един ме­сец, който целият беше работа. Работа и сън. Работеше и напрегнатата работа не му даваше да мисли за нищо. Вечер заспиваше като пребит.

После дойдоха в този непознат град. И всичко започна отначало - упорит труд. Но ето, че в ресторанта Живко видя Любка и си каза, че този път ще бъде смел и няма да отстъпи пред нищо. Смути се, когато тя му отказа да я изпрати, като разбра, че е омъжена. „Какъв е този мой късмет, дето все омъжени жени, жени с деца харесвам?!" И реши да се откаже. Какъв смисъл имаше да упорства с една жена със семейни за­дължения? Но ето, че тя сама пожела да се сближи с него. Ето я, сега лежи покорно на силното му рамо, укротена и доволна. „Какво очаквам? - питаше се той. - Отново изпитания! Отново борба. И докога? Време ми е да създам семейство, да спра да скитам от обект на обект. Но дали Любка е жената, с която това би могло да стане? Съмнявам се."

Вятърът навън стихна с настъпването на зората. Уморената стихия се оттегляше с тъмата на нощта. Щом във фургона нахлу дрезгавината на утрото, Любка се приготви да си ходи.

       - Време е - каза, докато навличаше измачканите дрехи. - Не ме из­пращай, ще изляза сама.

Прохладният утринен въздух ободри натежалата ù от безсънието глава. Тя бодро закрачи към автобусната спирка. Край нея вървяха за­бързани работници за смяната в завода. „А сега, какво? Накъде? Как ще живея занапред?" Очакваше, че ще успокои духа си след изневярата. Ала разбра, че се беше излъгала. С нищо не ù бе станало по-леко. Само дето изпита отегчение и отвращение от себе си. „Сега всичко ще продъл­жи както преди" - си каза, докато се качваше в автобуса. Погледна ча­совника и се зарадва, като си помисли, че навярно съпругът ù отдавна е отишъл на работа, а синът ù - в училище.

Първото нещо, което направи, като се прибра, беше да се изкъпе, да се освободи от гнетящата миризма на фургона, която носеше със себе си. Дрехите веднага пусна в автоматичната пералня да ги изпере. После си свари едно силно кафе и се отпусна блажено в мекия фотьойл. Иска­ше да събере сили в малкото време, което ù оставаше до започването на новия работен ден.

Като се върна след работа, мъжете сладко спяха. Съпругът ù не я усети. Тя беше изморена, обърна гръб и бързо потъна в обятията на съня.

Радослав надигна тромавото си сънено тяло, нахлузи домашните чехли и дръпна пердето, поканвайки светлината на деня в мрачната спалня. Любка се събуди, подразни я светлината, нахлула неудържимо в покоя на съня ù и недоволно промърмори:

-    Защо бързаш да станеш? Нали днес е почивен ден.

-    Ами наспах се, не ми се лежи.

-    Купи ли хляб вчера?

-    Не съм.

-  Трябва да идеш да купиш. Не мога и хляб да ви нося от ресторанта.

       Той не искаше да се карат още от сутринта. Свръх сили се напрягаше да бъде търпелив и добър. Дори се върна в леглото и започна да я гали и целува. Тя оставаше вяла и равнодушна към ласките му. Искаше да му каже нещо, ала той така я притискаше към себе си, че не можеше. Съпругът зърна отражението си в огледалото и видя отегчения си образ. Това сгърчено негово отражение и неподдаващото се на нежността му тяло изпариха и малкото желание, което тлееше в него.

-    Остави ме. Сънена съм - помогна му тя. Стана и започна да се об­лича. - Иди да купиш хляб, че детето сега ще стане и няма с какво да закуси - трошичка не сте оставили от вчера. Хайде, върви. Аз ще пригот­вя нещо.

-    Няма да умре от глад - изсумтя Радослав. - Не виждаш ли, че е заприличал на футболна топка от тлъстини. Не ходи, ами се търкаля.

-    Не драматизирай толкова нещата. Не го усуквай, ами си кажи, че те мързи.

- Добре де, стига ме кандърдисва. Тръгвам.

Приготви се бързо и излезе. „И без това само търся някакъв повод да отида някъде" - помисли си. „Ще се поразходя из града. Ще ù кажа, че е имало опашка" - реши той и закрачи бодро по улицата. На ъгъла  продаваха кебапчета. Миризма и лютив дим се носеха наоколо. Няколко души настървено ръфаха горещите кебапчета, седнали на две­те маси, около които се валяха омазнени хартии. Други чакаха своя ред. Радослав ги наблюдаваше и се питаше: „Кога станаха и намериха време да огладнеят тези хора?"

Мина по мостчето над малката рекичка. По все още голите клони на върбите беше избила плахо първата зеленина. От безбрежната вие на небето струеше обилна светлина и оцветяваше в наситено синьо укроте­ната вода в малките вирове на реката. В тях се оглеждаха старите град­ски къщи с олющени мазилки и разкривените покриви на помощните при­стройки им придаваха окаян вид, сякаш бяха току-що прекарали тежък грип.

На връщане реши да прояви самоинициатива, да купи мляко. Нареди се на опашка. Стомахът го присви от глад. „Ще си купя една кифла да закуся, че докато си отида, съвсем ще ми премалее. Кифла със сметана. Така закусвахме с Николина в София. Тя много обича сметана. Обикнах я и аз. Откога не съм ял."

-  Ще кажете ли най-после какво желаете - стресна го гласът на же­ната зад щанда.

-  Кифла със сметана.

-  Кифли нямаме, а сметана тук не получаваме - никога не сме про­давали - изгледа го подозрително продавачката.

Радослав мигом се опомни. Усмихна се сконфузено и добави:

-    Дайте ми тогава два литра прясно мляко и четири бурканчета ки­село.

-    Прясното свърши - подаде му само киселото. Докато плащаше, тя го посъветва:

-  В гастронома се задържа до по-късно. Може там да е останало. Благодари за получената информация и излезе.

Изкачи се на площадката и натисна звънеца. Ръцете му бяха заети с чантите и му беше трудно да рови в джобовете за ключа.

-  А, сети се да се завърнеш. Ние вече закусихме. Направих мекици. Ако разчитахме на тебе да ни нахраниш, така може да си пукнем от глад.

-    Имаше опашка. Чаках и за мляко.

-    Абе и ти си един...

Не се доизказа какъв е, но по красноречивия ù жест той разбра какъв е. Обу чехлите и мълчаливо влезе след нея. Погледът му попадна на младоженческия им портрет, окачен в хола. Там тя беше млада и ху­бава, колкото Николина почти. Беше склонила глава на рамото му, гото­ва да го следва навсякъде, във всичко. Но ето че тази, която сега живе­еше с него, не го следваше. Отдавна бяха се разминали в изпитанията на живота. Той си беше останал все още там, в онзи свой приказен свят, в малката романтична родна къща, а тя се бе вселила в един друг, чужд за него свят; светът на претрупаната библиотека с непрочетените книги, премалелия от изтощение цветен телевизор, персийските килими и плю­шените завеси, фотьойлите и скъпите полилеи, на претъпкания с ядене хладилник. Тук, в този огромен и претъпкан апартамент, нямаше нищо от неговия свят, чувстваше се гостенин в своя собствен дом. Само ко­лекцията с монети, която беше си подредил на тавана.

-  Хапни, че работа ни чака. Трябва да изчистим и подредим апарта­мента.

Точно това сега никак не му се искаше да прави.

-    Не съм гладен. Ще ида да купя вестници.

-    Значи пак излизаш. А няма ли да се позанимаеш малко и със сина си? То дето не се интересуваш от уроците му, остави, ами поне го заведи някъде да поспортува. Сто кила е станал.

Радослав взе сакото си от закачалката и бързо го навлече.

-  Като се върна, и това ще стане - отвърна и излезе отново на ули­цата.

Останала сама, защото синът ù се беше качил на горния етаж при свой приятел да правят записи, Любка доля вода във вазата на цветята, които ù беше подарил снощи Живко в ресторанта. Мислеше да ги хвърли, като си тръгваше, но ù дожаля за тях, бяха толкова нежни, така ухаеха на пролет! Преди да се залови с чистенето, седна до тях да им се полю­бува, да задоволи самолюбието и радостта си от това, че все още е крас­ива, че е харесвана дори от по-млади мъже като Живко.

А Радослав крачеше безцелно край бляскавите витрини на магази­ните. Купи си вестниците, колкото да оправдае излизането - не мислеше да ги чете. Вървеше по маршрута, по който обичаха да се разхождат с Николина. Спомняше си щастливите дни, прекарани с нея.

-   Хей, Радо, ти ли си това? - сложи някой ръка върху рамото му. Той излезе от унеса си и се вгледа внимателно в лицето на спрелия го мъж. Едновременно познато и непознато му се стори то.

-    Толкова ли съм се променил, че не можеш да ме познаеш? Всъщност минали са тридесет години оттогава. Седях на задния чин зад тебе. Не си ли спомняш?

-    А, Георги! - най-после разбра откъде познаваше чертите на това лице. Е, малко беше понапълняло лицето, косата се беше прошарила, но беше запазило подвижните си живи очи, гърбицата на римския нос. - Как да те позная, бе човек?! Не сме се виждали цяла вечност. Абе какво са тези тридесет години, ето ни същите момчета като преди. Бързаш ли?

 -    Ще пътувам, но имам още време.

-    Я да седнем някъде да пием по едно пиене, да се видим!

Без да осъзнава, Радослав заведе бившия си съученик в същото за­ведение, дето ходеше с Николина. Малко му докривя от това, че не е тя срещу него. Откакто се разделиха не беше влизал там.

Поръчаха пиене и започнаха да си припомнят кое как е било. Разказ­ваха си кой кого и кога е срещнал от класа. За семействата си разказва­ха. Пиха по още едно.

Радослав говори доста за себе си, после попита:

-   Ами ти какво работиш в София?

-    В министерството на финансите съм. Виждаме се често с Марин Драката - той работи в Академията на науките.

-    Странно нещо е животът! Кажи ми, Гошо, как стана така, защо? И двамата преписвахте от мене темите и задачите по математика, а ето, вие станахте големци в столицата, а аз мижитурка в нашия провинциа­лен град? Помниш ли колко ти обяснявах как се извежда косинусовата теорема и така и не разбра?

-    И досега не съм я научил - отвърна Георги, като се опита да обърне въпроса му на шега.

-    Не измятай въпроса - настоя „мижитурката".

-    Кажи ти! Нали измежду нас се славеше като психоаналитикът на класа.

-    Пробивахте с лакти, нали?!

-    Всеки пробива както може. Абе ти какво си се захванал с мене? Да не те е ударило пиенето в главата, а?

-  Не. На пиене издържам аз. Мене животът ме удари, братко. Като се възползва от кратката пауза, Георги погледна часовника си

и се надигна:

-  Време е да тръгвам. Много се радвам, че се видяхме. Приятно ми е да си бъбрим, но наистина ми е време.

- Добре. Да вървим. Аз не бързам за никъде. Ще дойда да те изпратя. Хубаво ми е с тебе. Все едно, че сме пак онези безгрижни весели младе­жи, все едно, че още нищо не сме пропуснали, че бъдещето е пред нас. Затова ще дойда с тебе до гарата.

Излязоха на улицата. Беше задръстена от народ. Запалянковци бързаха към стадиона за предстоящия мач.

-  До гарата няма да ме изпращаш. До спирката. Ще хвана автобус, изморен съм.

На автоспирката имаше много чакащи. Мина един автобус, но не успяха да се качат - беше претъпкан.

- С тези мачове винаги така става - вдигна рамене Радослав. Следващият беше също претъпкан, но по-малко и шофьорът се реши да спре, за да добие и неговият автобус вида на този, който бе отминал преди малко. Двамата се натиснаха в навалицата. Георги беше едър и силен, отмести с мощното си тяло няколко души и успя да прекрачи вътре. Радослав понечи да стъпи на стъпалото, но някой го подпря с лакът и го отмести настрана. Автоматът изсъска и вратата се затвори. Автобусът изръмжа недоволно от претоварването и тромаво, с нежела­ние потегли. Столичанинът махна с ръка през стъклото за довиждане.

Останал сам на спирката, Радослав не знаеше накъде да тръгне. Остави се потокът пешеходци безцелно да го влачи. Да обичаше поне малко мачовете, би отишъл с всички там, на стадиона, да се навика и накрещи до насита, но за голямо негово съжаление футболът ни най-малко не го привличаше.

-    Охо, и ти ли на мач? - подвикна му някой. Беше Светослав.

-    Не. Не съм по мачовете.

-    Ами къде тогава насам?

„Наистина къде отивам?" - попита сам себе си Радослав. И си отго­вори на глас:

-   При Любка.

-   Ех, късметлия си ти. Жените винаги са те харесвали. Тебе Любка те чака, а аз те викам на мач. Хайде, приятно прекарване с Любка!

       Не успя да му благодари за пожеланието - другият потъна в навали­цата. „Каква ирония! Да ми пожелават приятно прекарване с отчуждена­та от мене съпруга! Каква нелепост!"

После, макар че пътят му съвпадаше с този, по който вървяха всич­ки, към стадиона, изведнъж се обърна и тръгна обратно, срещу течени­ето. Просто не искаше да бъде като всички, да живее така, както живеят всички, да върви натам, накъдето вървят всички. Прииска му се да бъде различен от мнозинството, да бъде самият той - такъв, какъвто си е, независимо от това, че мнозинството можеше да му попречи, да го по­влече обратно, да го събори. Би станал и би тръгнал отново и отново. Накъде? И той не знаеше. Важното беше да върви. Да върви по свой собствен път, каквото и да му струваше това...

 

 

© Иван Хаджидимитров Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Нещата, каквито са...

    Последният абзац не ми хареса, мисля че без него е много по-добре.
Propuestas
: ??:??