Лутанки, търсенки, експерименти със себе си и какво ли още не представлява животът, компресиран в няколко думи. Колко светила от различни сфери на живота са разсъждавали върху това и колко песни са изпети в опит да се достигне емоционално извисяване.

Религия, политика, икономика и психология обясняват основните процеси в битието ни и въпреки, че има толкова издадена литература и всеки е представил до широката общественост всестранни отговори, днес хората все по-малко се замислят: какво сме ние и какво е животът.

Аз искам, толкова непреодолимо искам да намеря мои отговори на тези екзистенциални упражнения за ума и преди малко прочетох в една статия следното – „когато ученикът е готов – учител ще се намери“.  Къде е този учител? Как да го разпознаем?

Понякога учителят е вътре в нас, в нашите постъпки, в нашите творения, дори в разочарованията ни от това или онова. Може би тази книга ще се превърне в мой учител някой ден и може би тя ме отведе до девствени хоризонти на скритата ми душевност.  А каква ще бъде тя и за какво ще ми разкаже, дори и аз не знам все още.

В разговори с мои доверени приятели понякога усещам  колко силно съм вдъхновена от порива да откривам истини и от нуждата да търся. Да търся просветлението навсякъде и във всичко. Когато престанем да търсим, значи сме намерили всичко, а когато не сме намерили всичко и сме престанали да търсим, тогава животът ни замръзва и съществуването ни губи смисъл.  Има ли такива сред нас, които са погледнали в очите на Горгоната Медуза?

Смятам, че самоубийците са тези, които са спрели да търсят.  За да бъда честна пред себе си, трябва да призная, че в един момент от живота си и аз бях готова да се откажа да търся.

Близките ми понякога ме упрекват, че прекалено много мисля и ме съветват да се оставя на течението. Тогава се питам защо някои се оставят на течението. Дали защото така е по-лесно, така е най-щадящо за психиката им или защото се страхуват, защото отговорността им тежи и течението е най-вярното алиби пред съда на съвестта им. „Аз бях по течението, докато така, така и така… не съм аз… даже не съм и разбрал… течението беше… „За някои хора животът е именно течение и казват „такъв съм, защото животът е такъв, защото животът ме е направил такъв“. Тоест те се опитват да си внушат, че нямат никакво участие в процеса на оличностяването им.  Колко интересна дума „оличностяване“. Предполагам, че исках да кажа – да облека личността върху себе си като дреха, когато отивам на пазар. Оличностяване=обличане. Ние имаме нужда от дрехи, за да  прикриваме голотата си от другите. Тя е нещо естествено и истинско, но ни е срам от нея. Ако живеем сами на безлюден остров – тогава ще ходим голи.  Когато сме в обществото, се именуваме личности, а ако сме на безлюден остров и няма кой да ни слуша – тогава ще се срамуваме ли да бъдем себе си? Превърнали сме думата  личност в разменна монета и на всеки мегдан плащаме различна цена за това да бъдем добре приети от околните.

Значи течението, сиреч животът е един гардеробиер и наш стилист и по негова воля ние сме това, което сме.

Какво е всъщност да си личност. Аз го разбирам така – личността е шедьовърът на собствения ни творчески талант. Когато ние живеем,  творим най-вече себе си. Ние избираме дали да сме личности или да сме оличностени. Във втория вариант не сме нищо повече от табло за етикети, на което всеки  лепи, отлепя, окарикатурява и плюе отгоре. Ценността се размива.

Да творим или да копираме – това е въпросът? Да бъдем себе си или да бъдем страховете си.

Чували сте и и може би дори сте казвали – „искам да избягам от всички и да не виждам никого“. Стигаме до тези блянове след дълго блъскане и след конкретни неуспехи в битието ни. Обвиняваме другите за грешките си и за нещастието си. Тя или той са ни наранили. Чувстваме се ограбени, предадени и какво ли още не.

Все другите са ни виновни. Странна логика. Щом правим всичко заради тях, за да сме приети в обществото, защо тогава им се сърдим? Нали премълчаваме, за да не ни отблъснат. Обличаме се по модата, за да сме адекватни. Усмихваме се и сме мили, за да не ни помислят за грубияни. Стараем се да угодим на всички, за да сме повече уважавани. На работа треперим пред работодателя и пред старите кучета, за да ни приемат в стадото и да си вършим работата необезпокоявани. Правим всичко това уж за уважение, приемане, за самоценност, за да сме част от цялото, а после се събуждаме с мигрена, с високо кръвно и с необяснима депресия, която едни си обясняват с предменструалния синдром, други с времето, а трети просто се правят, че няма нищо нередно около тях, макар да им се крещи отвътре. Ето в такива моменти ни се ще да избягаме на луната и да не се връщаме повече, нали?

Тъй като луната е далеч, пък и там няма атмосфера, прибягваме до храната, алкохола, цигарите, секса и електронните игри, които с времето се превръщат в толкова важна част от ежедневието ни, че имаме чувството, че без въздух ще преживеем повече, отколкото без тях.

Не дай си Боже някой да ни каже, че имаме проблем със зависимостта си, веднага започваме да се оправдаваме, че това е единственият начин да си помогнем и че всъщност ако не е това, бихме били наистина най-окаяните на света.  И в допълнение даваме пример, че еди-кой си е много по-зле от нас и че той е смешникът, а не ние и че е изключено да я закъсаме дотолкова като него. Това на нас просто не може да ни се случи, защото ние контролираме нещата и знаем какво правим.

От какво и от кого всъщност искаме да избягаме? Наистина ли другите са адът на земята, както казва Русо? Отговорът е много обикновен, но малко са тези, които достигат до него.

Като кажем другите, ние несъзнателно винаги имаме предвид себе си. Защо? Защото всеки има право на избор. Вид избор е дори да оставим друг да решава вместо нас. Избор е да се поддадем на натиска му. Избор е да се оставим на страховете си. Избор е да си измислим хиляда и едно оправдания за постъпките си и да си играем на надлъгванка със самите себе си. Безпомощността също е избор. Да се чувстваме щастливи победители или онеправдани жертви е избор.

Значи, когато казваме, че другите са причината за същността ни, ние всъщност сме избрали да се посветим в задоволяването на егоистичната им природа, заради това, че сме избрали преди това да отгледаме в съзнанието си предразсъдъците и ограниченията на околните. И всеки път, когато сме усещали, че може би зад оградата на хорските приказки има нещо по-добро, сме се връщали на земята с твърдението, че само неудачниците не се вписват в никакви стереотипи.

Ние не можем да избягаме от себе си. Няма как да отидем и на най-далечния остров с бутилка ром и кокосов орех, но да не вземем и себе си, да не вземем същността си. Във всички туристически пакети предлагат какви ли не удоволствия, но никъде не обещават, че ще могат да заглушат жуженето на вътрешното ви аз, нали? Опитвайки се да се изолираме от обкръжението, ние просто търсим спасение от всички онези наши вредни нагласи, които ни карат да виждаме във всичко лошото и да го търсим дори и там, където го няма. Онези нагласи, които ни спират още на старта на нашите мечти и се опитват да ни държат здраво закотвени за статуквото си в момента, защото това, което е сега, не ни прави много доволни, но пък си го познаваме и ни е много по-комфортно да си стоим там, където ни е оставило течението, отколкото от тук насетне да променяме нещо в нас, което може да влоши сегашното ни състояние.  Тези вредни нагласи трябва да бъдат осъзнати и после излекувани, но не с патериците на зависимостите си, а с вслушването във вътрешния ни глас.  Ако аз съм с обилно кръвотечение, но се преструвам, че нищо ми няма, дали с преструвките си ще оцелея до 100 годишна възраст, или ще издъхна от загуба на кръв след няколко часа?

Когато казваме, че познаваме себе си, дали познаваме истинското си аз, или познаваме лъжите, зад които сме го скрили. Познаваме себе си, или познаваме всички причини да бъдем като другите. Познаваме себе си, или познаваме различните форми на скатаването си, познаваме всички пози на затваряне в черупката си и знаем всички методи на самозащита, когато се чувстваме неуверени. Дали познаваме мечтите си, или познаваме всички пътеки на бягството.

Тук пак се връщам на въпроса за личността и оличностяването. Да бъдеш свободен или да бъдеш роб? Да носиш чужди дрехи или да разголиш невероятното съкровище, скрито във всеки един от нас?

Кой определя правилата, по които трябва да се живее, да се чувства, да се мисли?

Страхът да бъдеш отхвърлен от другите по-голям ли е от възможността да отхвърлим самите себе си и да станем най-неприятната си компания? Ромът може да ни напие, но след изтрезняването пак ще бъдем със себе си и пак ще търсим да се спасим от себе си. Докога? И защо?

Ако сте стигнали до тези въпроси, тогава има надежда, а ако не сте – тогава ще се поборичкаме малко с вас, но с вяра в сърцето ще сме победители заедно.  Христос е казал: „Ако искаш да станеш като мен, е добре, но ако не искаш – тогава ще те почакам“.

Победители заедно. Какво значи победата и задължително ли е винаги да има губеща страна?

Аз изповядвам нагласата, че всичко в тази Вселена е баланс на силите, че всичко е уравновесено и погледнато така, няма как да бъда ограбена, защото един ще вземе от мен, но друг ще ми даде. Когато една врата се затвори, друга се отваря.