5 feb 2012, 15:38

Отвъд чертата 

  Prosa » Relatos
1358 0 17
2 мин за четене

Ангелина пови квасеничета. Полите ú  прошумоляха. Закачиха с крайчеца си бузестите лалета  и синеоките зюмбюли. Чичо ú  Йордан  Топала закуцука след нея.

Колчо Джамбажчето, тринадесетгодишното чираче,  я погледна крадешком, докато впрягаше  воловете в   грубата талига. От всички в  къщата, тя  милееше за хората. Имаше Колчо като братче. Докато баща ú Никола и  чичо ú Йордан, откакто бяха проходили,  не даваха вятър да отвее  прашинка от имота им.

Като с пъпна връв земята  ги теглеше, та и срещу човека ръка дигаха, ако посегне към душата ú. А полепналата по хляба,  горчивина на пръстта им бе сладка  и топла, сякаш  омотана на овошка черга, която залюлява сетивата...

Ангелина се наведе да погали воловете. Мушна  една от питките в пояса на Колчо. Момчето ú кимна с благодарност. Мисълта му не стигаше да  преброи всички земи   отвъд родното място. Познаваше  селото, все едно дланите  на ръцете си. Чирачето  бе дочуло, че  много земи зад Николовия синур,  ще дойдат да я искат за жена. В главата му остана неяснатата питанката - кой ще го  пази, когато отведат Ангелина в друга къща. Само се осмели да попита:

-Како Лино ма,  пеша  мога ли да извървя земята  зад синора...

-Може, Колчо, ама  два  живота дядо Боже не дава... – пошегува се Ангелина и се отдалечи.

Никола извика на Колчо. Смутено, чирачето подкара воловете към нивата. Братята  яздеха след талигата. В очите  им проблесваше  гордостта на имащите. Пролетният вятър   рошеше  посивелите им коси. Усещаха се някак вечни, щом помислеха за плода, който щеше да върже земята. И сякаш мереха времето си  с цвета на пръстта -  от тъмнокафяв до белезникав, почти сив, като етапност от човешки живот. А стълбата към Бога  навързваха от  снопите  изкласило жито...

По пътя   братята си разменяха някоя дума, чирачето разтваряше уши  като фунии, в които наливаха младо вино.

- Ваньо Тюркаджиията си дошъл от Америка, та пита даваме ли я... – спомена Йордан.

-Не им я давам... – казваше  през зъби Никола.

-Гледай им ръцете, дали ще те  умият, ако  паднеш на нивата, па тогава му  мисли.. – рече замислено Топала.

Стигнаха нивата. Залюшкаха се воловете по браздите. През краката на  едното добиче пролази змийче. Гърбът на животното се изпъна от страх, отстъпи назад, та  смаза с копито крачето на Колчо. Чирачето писна от болка и замахна  със слабата си ръчица, та удари  животното в хълбока. Никола се извърна от там, дето идеше врявавата. Видя Колчо да бие  животното му. Черно му стана пред очите, та  със сопата, на която се подпираше, заудря момчето по гърба. Разярен, го изгони от нивата.Там, дето паднеше сълзичка и изронена трохичка от питката на Ангелина, се чертаеше пътечката  към онези земи отвъд синора...

-Една земя, две... А един живот да ги преброим...-  говореше си през сълзи Колчо, докато се прибираше.

Размина го овчар, а Колчо подвикна след него:

-Пази си овцете, чичо, и тях ще ги вземат... Онези, дето не обичат човеците...

© Петя Стефанова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Прочетох и отивам при другите!
  • Лиляна, благодаря за поетичния отзив!
  • Много са тези,
    дето не обичат човеците -
    с дръзки набези
    насилват и грабят егреците...
  • Радвам се,че сподели! Но героите ми не са алчни, те са продукт на времето си, където да оцелееш си е борба... И катаклизмите - политически, физически, слагат белег върху същността им...Живеят само с онова, което ги храни духом- земята, мисълта за родното, близостта на другите до тях...
  • Радвам се, че прочете!Ако имаш желание виж и останалите части!
  • Поздрав за разказа!
  • Донко и Ваня, благодаря за отзива!Надявам се и продължението да ви допадне.
  • Поздравления!
    Много правилно си го казала, че по онова време земята е била равна на един човешки живот.
  • Браво! Отново ми хареса!
  • Радвам се, че отново си тук!
  • Галеник на съдбата съм си, щом припознавам думите ти като свои, Петя! Благодаря ти, Петинко!
  • <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1137877287.html"><img src="http://s18.rimg.info/a50927c1a89a677fcf186fb9958771ad.gif" ></a>
  • Разбирам те, Петя, може би не съм се изразила ясно докрай - човешката алчност за работа. И сега ги има такива хора!
  • Не алчност, Ивон! Тук е частно-собственическото чувство.Братята съвсем не са алчни,просто милозливи повече към земята, към тварите, които я обработват, отколкото един към друг...Земята ги храни, затова им е свидна. Никола наказва чирачето, защото е посегнало на животно...Защото в един по-късен етап от живота им, който мисля да опиша в друг разказ,да запазиш и малкото, което те радва, е въпрос на оцеляване...
  • А стълбата към Бога навързваха от снопите изкласило жито...

    Много добре си представила човешката алчност, Петя! Докосващ разказ! Харесах!
  • Всъщност, попаднах на родова история, описваща събития от 1900 г. Това е само изображение на време, когато земята е била равна на един човешки живот...И историята не свършва тук.
Propuestas
: ??:??