Живееше си някога една добра овчица, която обичаше всичко и всички! Тя беше толкова добра, че и на мравката път сторваше. И така трябва да бъде! Но въпреки, че беше добра и обичлива, тя не беше щастлива. Но вярваше! Не в Господ.. Вярваше, че всички като нея са добри.. Дори когато касапинът идваше при нея всеки божи ден, за да я коли тя не преставаше да вярва и да обича. Как така всеки ден, ще запитате вие! Че нали като те заколят и умираш, това е всеизвестен факт! Да, но нашата овчица беше вълшебна. Затова всеки път, когато добрият касапин й прережеше гърлото, то зарастваше, нали любовта лекува! А в нея имаше ужасно много любов! О, но извинете ме за тази ужасно нисковибрационна дума... Та така зарастваше раната на нашата мила овчица всеки ден. Прометей ще потвърди! Зарастваше, а на сутринта чичко касапин, леля касапка и цялата им многобройна челяд идваха да й резнат гърлото наново... Като правеха това, те я оставяха така да си умира там сама.. Обаче понеже са безмозъчни, изобщо не се замисляха и никак не ги учудваше това, че тя всеки път, въпреки зейналата рана и изтичащата от нея кръв, на следващия ден е жива.. Просто го приемаха за даденост. Чудо голямо! Чисто и просто идваха при нея, забиваха ножа и я оставяха така, забравяйки за нея.. И така това се повтаряше всеки божи ден..
Минаха години.. Овчицата все така наивно продължаваше да вярва и да обича.. Нооо, тя самата не знаеше, че любовта е течна като кръвта, която бликаше от разрязаното й гърло и малко по малко, съвсем неусетно, изтичаше заедно с нея.. Милата овчица.. Как не знаеше! Тя не можеше да усети опасността, защото любовта беше толкова силна! Така опияняваща, че действаше като анестетик на нейните възприятия.. Но ножа си е нож, раната - рана, а кръвта - кръв.. И един ден тя започна да изпитва някаква непонятна тревожност! Все още й беше невъзможно да определи откъде, как и защо се е появило това "неприятно" усещане. Докато един ден..
Беше хубав, слънчев ден! Ден като ден... Всеки ден! Нашата мила овчица бе отишла до езерцето да пие водичка... Тъкмо се навежда тя към огледалната повърхност и какво да види! С изненада открива, че вместо обичайната козинка, която израстваше всеки път наново на мястото на разреза, сега има някакъв странен, червен участък.. Зачуди се овчицата, но не отдаде особено внимание на този тревожен факт. Бързо го забрави и продължи да си живурка мило и обичливо всред касапското владение... Толкова силна беше вярата й, че бързо свикна с кървавия участък на вратлето й, който обаче от ден на ден, бавно, но сигурно и съвсем неусетно ставаше все по-голям и по-голям! Овчицата, обаче, не забелязваше това, тъй като касапското семейство реши да й сложи един хубав нашийник, със звънче! Те всеки път го махаха по време на клането и го слагаха наново, така че той скриваше разреза и овчицата не виждаше как той се уголемяваше все повече и повече, само усещаше как болката започва да минава все по-бавно и по-бавно, но все още й беше трудно да установи причината, нали й бяха подарили хубав нашийник със звънче... Един ден, обаче, касапина забрави да сложи украшението отново и овчицата, навеждайки се да пие с мъка от доскоро кристалната вода, с ужас видя раната. Тя беше зейнала като огромна пещера, от която кръвта се стичаше като река и чак сега нашата героиня забеляза как чистото езерце се беше оцветило в червено.. Овчицата побягна в див ужас от мястото на откритието! Това толкова я потресе, че дни наред не беше на себе си, но все още не смееше да напусне стопанството. Когато шокът поотмина, тя реши, че е най-добре да се примири със съдбата си и да я приеме покорно като всяка обичлива овчица. Но мина време, а болката ставаше все по-нетърпима. Докато един ден не започна да става нещо странно. Както се оглеждаше в окървавеното езерце, след поредния удар с ножа, тя забеляза една новост. Сред червената вода, едва-едва, но все пак се забелязваше нещо странно сивкаво, не съвсем обичайно за една овчица! Както и първия път тя не му обърна особено внимание, но от ден на ден ставаше все по-нервна и по-нервна. Чакайте малко! Ами любовта?, ще попитате вие.. "Ами какво става с любовта?", питаше се и овчицата! "Какво става с мен и какво, по дяволите, е това сиво нещо по козината ми! Защото овчицата започна да забелязва все повече сиви оттенъци, оглеждайки се в езерцето.. "А и зъбите ми нещо.. Не бяха такива!".. Докато един ден..
Беше най-обикновен ден. Ден като ден. Нашата мила овчица с тревога очакваше касапина.. Въпреки че беше свикнала с безбройните кланета, тя усещаше някъде дълбоко в себе си, че този път ще е различно, този път нещо ще се случи, ако ножа отново разреже изтънялата й, вече незаздравяваща плът... Тя не знаеше какво точно, но имаше предчувствие за нещо ужасяващо... И касапина дойде. За пореден път разряза гърлото й с ножа.. Овчицата нададе страшен рев от БОЛКА! Сякаш нещо в нея вътре се разкъса, сякаш някой усукваше вътрешностите й във всички възможни посоки! В този момент тя побягна в диво умопомрачение към нейното червено езеро. От ярост и безсилие едновременно тя се препъваше, падаше, гърчеше се в страшна агония! Болката беше неописуема! Незнайно как тя все пак успя да стигне до "водата" но точно преди да успее да се огледа в нея се свлече на земята от изтощение.
Не знаеше колко време е лежала в будна кома там. Но когато все пак успя незнайно как да се съвземе, колкото да се наведе над езерото, беше странно спокойна. Тя пристъпи и се наведе над "водата". От там я гледаше едно сиво създание и тя дълго се взира в него. После се обърна и се запъти към стопанството.
И така овчицата стана вълчица.
© Анита Йончева Todos los derechos reservados