Какво е петък, 13-и - мит, реалност или просто суеверие?

Страхът е наречен paraskevi dekatria phobia (съчетание от думите петък, 13 и страх на гръцки). Много хора вярват, че този ден съществува и се страхуват от него. Много са фактите, които го правят фатален, но дали просто не се оправдаваме с него, когато ни се случи нещо лошо? А когато ни се случи нещо хубаво?
Беше петък 13-ти. Според мен, ден като всички други. Ден, който отбелязва само края на една работна седмица.
Слизах от маршрутката замислена и пресичах улицата, когато чух спирачки на кола. Погледнах и с ужас установих, че колата е на сантиметри от мен. Уплаших се, но и ми стана неудобно, защото аз бях причината за това внезапно спиране. Шофьорът на колата ме погледна и каза: „Внимавайте!”. Тогава видях едни теменуженосини очи, които ме гледаха и странно защо - нямаше псувни и ругатни. Извиних се набързо за създалата се ситуация, и тогава той слезе от колата, за да ме попита как съм...
След минути се озовахме в близкото кафене и разговаряхме час-два, вече не си спомням, времето все едно беше спряло. Усмивката не слизаше от лицето ми, очите му сияеха...
Той търсеше своята Богиня, аз пък своя Принц. Всяко малко момиче мечтае, когато порасне, да срещне принца от приказките, но за съжаление не винаги се оказва така. Първоначално всичко е хубаво, мечтано. Красива булка, прекрасно бебе, което освен радост и щастие носи и своите отговорности. Любящ съпруг, но понякога се налага в името на детето и семейството да се откажеш от кариерата си, защото трудно се балансират нещата, а за мен семейството беше най-важно. Всичко друго отиваше на заден план. И годините си минават, и когато дойде време за себедоказване, вече се оказваш изморен и изтощен и забравящ за това, че си бил млад и си бленувал нещо.

Но когато птичето на щастието кацне на рамото ти, не го отпращай - не знаеш какво иска да ти каже...
Не знам дали птичка беше кацнала на раменете ни, дали късметът се усмихваше, но тази среща отприщи всичко онова, което човек таи в себе си, натрупано с годините. Всеки от нас имаше семейство, деца, но там, на улицата в един момент, се почувствах малко момиче, прииска ми се да съм на 20 години, да съм свободна. Той ме гледаше в очите, аз потъвах в тия сини като планински езера очи и в един момент всичко се завъртя на бързи обороти. Говорехме, смеехме се, сякаш се познавахме от години, но в един момент позвънявяне на мобилен телефон ни върна в реалността. Задълженията ни зовяха и всеки трябваше да продължи по своя път...
Всеки петък 13-и се сещам за тази случка и си казвам с усмивка: „Един хубав ден!”

Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.