6.

- Николай? – чу глас съвсем близо до ухото си – искаш ли да отидем да изпушим по една цигара?

Николай се обърна и видя Юрий до себе си. Явно току-що се беше измъкнал от блъсканицата.

- Искам да изляза малко на въздух – каза Юрий.

Николай се наведе към Светла, която стоеше облегната до него на стената.

- Отивам малко навън. Потърси Адриана, трябва да е на бара.

Светла кимна и продължи да си тактува с музиката. Николай тръгна към изхода. Юрий вървеше след него. Разноцветните светлини играеха по лицата и телата на хората край тях, като хищни пеперуди, привлечени от аромата на пот. Николай ненавиждаше този клуб, но си бе казал, че тази вечер ще ходи където Адриана иска. Не че изобщо му се излизаше, така че бе все тая къде е.

На входа ги лъхна мразовит студ. Нова година бе отминала, и януари се оказа, както винаги, по-студен от декември. По тротоара, купчини замръзнал сняг бяха застинали като древни, неоформени скулптури. Ледът по улицата лъщеше мазно под светлината на уличните лампи. Двамата застанаха до изрисуваната с графити стена, където имаше други групички хора. Николай запали цигара и видя как Юрий вади една от своите. Бяло “Марлборо”.

„Писател.“ помисли си Николай. Не можеше да си представи, че нещо ще го свързва с този човек. Когато Адриана му беше казала, не го бе възприел на сериозно. Но проклетата му книга беше хубава. На всичкото отгоре, беше хубава.

- Започнах да чета книгата ти. – каза той. Юрий се усмихна – с типичната си, едва доловима усмивка. Човек не можеше по никакъв начин да разбере какво изразява тя.

- Адриана ти я е дала?

- Да. Харесва ми.

- Радвам се да чуя мнение от теб. Ти си професионален критик, нали?

- Да, нещо подобно. Имам хумористична колонка в „24 часа”. От време на време, пиша и по някоя сериозна статия. Наистина се учудвам, че досега не съм попадал на твоята книга.

Юрий сви рамене.

- Ами беше само едно издание, преди четири години. Въпреки че тиражът беше доста голям.

- Продаваше ли се? Извинявай за недискретния въпрос.

Юрий пак му хвърли загадъчната си усмивка, този път съчетана с не по-малко особен поглед. „Какво за Бога му е в главата на тоя?“ Очите му бяха проницателни, но напълно затворени за околните. Сякаш зениците му бяха черни стъкла, които позволяваха да се вижда отвътре навън, но не и отвън навътре. Не издаваше емоциите си с нищо – нито с изчервяване, нито с пребледняване, нито с най-малкото трепване на някой мускул. Беше попитал Адриана и с нея ли е толкова дистанциран. Тя се смути от въпроса му: “Не! Той ми казва всичко! Каза ми какво чувства . . . колко държи на мен, и не може да си представи да ме изгуби! . . . “

Казвал й. Щеше му се да й обясни разликата между “казвам” и “показвам”, но не го направи, защото вече някак не му се щеше да се бърка в живота й. Не и когато до нея беше този руски манекен, който караше най-новия модел „Мерцедес“, носеше палто от “Tom Tailor”, пушеше “Марлборо”, и на всичкото отгоре, пишеше книги. Не, благодаря.

- Продаде се, – отвърна Юрий с равен тон – но явно не достатъчно бързо, защото не искаха да направят второ издание. Сега пробвам с няколко други издателства, мисля, че ще стане. Но книгата не е кой знае какво. Втората ще бъде много по-добра.

- Успех, – каза Николай – като я прочета, мога да ти кажа с повече подробности какво мисля.

Юрий кимна. Изучаваше го със съсредоточеност, много неприятна за Николай. Изобщо не се смущаваше, че Николай го гледа. Някои хора просто си зяпат така нагло; вторачват се в тебе, все едно те предизвикват. Николай познаваше и други такива хора и знаеше, че няма причина да се дразни, и все пак се дразнеше. „Дали наистина гледа и другите хора така или само мен?!“

Той издиша дима от цигарата си, без да сваля очи от тези на Юрий, докато накрая руснакът не отмести поглед. „Нагло копеле. Какво си мисли, че се съревновава с мен ли? Грам не ме интересуват, нито той, нито Адриана.“

- Отдавна ли работиш във вестника? – попита Юрий.

- Адриана не ти ли е казала? – попита Николай вместо отговор – Нали ти разправя всичко за мен.

Юрий присви очи.

- Не всичко. Каза, че си бил във Франция осемнайсет месеца.

- Да. Върнах се миналата година и оттогава съм на тази работа.

- Доволен ли си?

- Ами, става. Парите се добри. И е сравнително интересно. Още не съм съвсем влязъл в рутината, все има какво да науча.

- Едно време и аз исках да работя във вестник.

- Така ли? – Николай повдигна вежди.

- Да, обаче журналистиката не ми се отдава.

- Обикновено е свързана с писането – каза Николай – повечето ми колеги пишат.

- А ти? – попита Юрий – ти пишеш ли?

- Аз не. С художествената литература съм зле. – Николай се ухили – Май си прав, има и изключения.

Юрий си дръпна от цигарата:

- Има, естествено.

Двамата помълчаха малко, после Николай попита с усмивка:

- Е? Как е Адриана да ти оправи зъбите? Все ме кара да ходя при нея, но това ми е детския кошмар.

- Добре е. – Юрий отвърна на усмивката му – По-малко й треперят ръцете от обикновено.

- Хм, – каза Николай – ще взема да се пробвам някой път.

- Да, – каза Юрий, хвърляйки му странния си поглед – трябва. Много изпускаш.

„Глупак!“ помисли Николай ядосано. „Шибан нагъл скапаняк.“

Внезапно почувства ужасна умора. Защо си хабеше нервите за глупости, този човек не му беше виновен за нищо. Вероятно обичаше Адриана, постоянно я прегръщаше и дърпаше при себе си, не й даваше никъде да мърда без него, Николай дори се беше учудил как така го покани да излязат тук и я остави вътре сама на бара. Вероятно просто е счел за нужно да му замаже очите. Искам да бъда твой приятел. Е, добре, приятел си ми. Нищо лошо. Съгласен съм.

- Хайде да влизаме. – промърмори Николай – Студено ми е.

- Добре. – Юрий хвърли цигарата си в кошчето и го последва в задушния клуб. 

Промъкнаха се до бара. Адриана си приказваше там със Светла. Петя и гаджето й не се виждаха никъде. Николай се облегна на бара, а Юрий веднага се спря зад Адриана и я обгърна с ръце. Тя се обърна към него, усмихната. Притисна ръцете му с длани, после допря до тях и устните си. Лицето й изразяваше такава преданост, че Николай побърза да извърне очи, преди да е скочил и да си е тръгнал. Щеше да бъде смешно.

Поръча един голям джин. Гледаше безцелно към бара, докато един глас не го изтръгна от вцепенението:

- Добре ли си?

- Какво? – погледна в посока на гласа. Адриана му се усмихваше с пухкавите си, начервени устни, мръщеше малкото си носле и впиваше в него големите си тъмносини очи. Буйни рижи къдрици падаха пред лицето й, бузите й бяха зачервени.

- Защо стоиш сам тук, ела при нас. – понечи да го хване за ръката, но той я отдръпна.

- Стига! – тонът му беше рязък. Тя подскочи и го изгледа обидено.

- Пиян ли си, какво ти става?

Той се усмихна. Вече съжаляваше за тона си.

- Не още. Тепърва ще се напивам.

Тя се приближи много близо до него, така че лицата им почти се докоснаха. Сложи отново длан върху неговата. Той не помръдна. Не проговори.

- Какво има, Ники? – тонът й беше умоляващ; имаше чувството, че очите й прогарят мозъка му като ледени свредели  – тези дни  . . . не знам, кажи ми. . . Трябва да ми кажеш, ако . . . – тя не довърши, изглеждаше, че не е сигурна какво точно иска да каже. Постоя малко с присвити вежди, хапейки долната си устна, после чертите й се изопнаха решително.

- Искам още сега да излезем вън и да поговорим. – ръката й още стоеше върху неговата и той усещаше топлината на дланта й. Мирисът на парфюма го обгръщаше, сякаш се намираше сред градина с рози – моля те. Моля те, човеко.

Той я гледа известно време, без да каже нищо, после въздъхна.

- Ади, не мисля че . . .

- Искам да излезем веднага.

Той се поколеба.

- Добре, но за малко.

- Добре.

Тя се канеше да направи крачка напред, но изведнъж се спря. Николай погледна зад рамото й. Юрий се приближаваше към тях. Бе липсвал за няколко минути, явно за да посети тоалетната. Лицето му бе безизразно, вцепенено като на статуя. Протегна ръка и я сложи на рамото на Адриана. Адриана се обърна към него, надигна се на пръсти и му каза нещо. Той явно не чу, защото тя му повтори високо: „Ще изляза за малко с Николай навън.“ Върху лицето на Юрий падна сянка. Той придърпа Адриана към себе си и й пошушна нещо в ухото. Тя се отдръпна рязко, с полуотворена уста.

- Юрий, само за няколко минути! – беше готова да се отскубне от него, но той я дръпна пак, притисна я към себе си с все сила и отново започна да й шепти. Накрая изражението й омекна. Адриана се отпусна в прегръдката му. Обърна се към Николай с неловка, извинителна усмивка.

- Ники, няма да стане . . . трябва да тръгваме, на Юрий не му е добре . . . но ще ти се обадя, да знаеш.

После се отдръпнаха настрани и продължиха да се прегръщат и да си говорят. Николай се усмихна на себе си. „Господи.“ Джинът му беше дошъл и той го изпи наведнъж. Стомахът му пламна в огън. „Това момиче здравата е загазило!“ каза си. Наведе глава, за да заглуши истеричния си смях и да потисне горещите сълзи на отчаяние.

Още малко и щеше да си тръгне. И това беше последният път, в който излизаше с тях.

7.

- Отивам да взема един душ – каза той – искаш ли кока кола, или нещо друго? Избери си от хладилника.

- Добре – отвърна тя – а мога ли да разгледам някоя книга?

- Разбира се. Ей сега се връщам.

Когато Юрий излезе, Адриана се огледа. Стаята беше голяма и помещаваше и кухнята, и хола. Отвън имаше малко коридорче, баня, и още една стая - спалнята му. Там бе влизала рядко. Не беше нещо забележително – легло, бели стени, паркет, гардероб, нощно шкафче. Сегашното помещение й харесваше много повече. Тук стените бяха с цвят на капучино, пресечени от пъстри модернистични картини; на витрините на дъбовата библиотека кокетно се редяха ръчно изрисувани чаши, порцеланови, гипсови и дървени фигурки и миниатюрни модели на автомобили. Книгите на горните рафтове не бяха много, но великолепни издания – с твърди корици и позлатени букви. На ниската дървена масичка се жълтееха сухи цветя, поставени във виолетова ваза. Креслата и канапето бяха с виолетова тапицерия. Отсреща, след голямото разстояние от чист лъскав паркет, се виждаше кръглата кухненска маса, столовете, мивката и бокса.

Юрий й беше казал, че апартаментът е съвсем нов и е вложил доста средства в обзавеждането му.

Тя прекоси паркета по пантофите, които си носеше от вкъщи, отиде до хладилника и си наля сок от ябълка. Видя някакво останало кафе в кафеварката, изсипа го в мивката и сложи ново. Върна се обратно. С чаша сок в ръка, се приближи до библиотеката.

Не бе чела повечето от книгите. Видя Шели, Байрон, Херман Хесе, Умберто Еко, Достоевски, няколко други руски и български автори и три бройки от неговата собствена книга. Извади една от тях. Синя лъскава корица, на която момиче с черна сплъстена коса се целува със сянка. Заглавието беше “Аз и дяволът”. Адриана я погледа малко, после я остави обратно. Никак добро чувство не й бе оставила тази книга. Искаше й се да пита Юрий откъде му бе хрумнал такъв сюжет, но все не можеше да се накани.

Върна се в кухнята. Юрий дойде точно като сваляше кафето от котлона.

- Здравей? – той се усмихна – кафе ли направи? Страхотно.

Тя му се усмихна и го огледа със съжаление. „Кога пък успя да се облече?“ Беше със старите дънки, които носеше вкъщи, и горнище на анцуг. Косата му беше влажна и разбъркана.

- Много си бърз. – каза тя.

- Не исках да те оставям за дълго сама.

- Защо? – тя пак се усмихна.

- Може да дойде някой лош човек да те вземе. – той я прегърна. Въпреки закачливия тон, прегръдката му беше силна, почти отчаяна. Адриана извърна глава настрани. Имаше нещо странно в Юрий, в тази негова вманиаченост във връзката им. Не излизаше с никой друг, освен с нея. Всяка вечер бяха заедно. Не я изпускаше от очи, следваше я по петите на всяка крачка. Непрекъснато говореше за бъдещия им живот заедно. Всичко това от една страна я радваше, харесваше й сигурността, която я караше да изпитва. От друга, обаче, й се струваше твърде прибързано и я плашеше. Не й харесваше факта, че бе започнала да се притеснява всеки път, когато му се извиняваше, че ще излиза сама. Улавяше се, че се е отдалечила от приятелите си, дори от родителите си.

- Искаш ли кафе? – попита, за да се измъкне. Той я целуна по врата.

- Естествено.

Адриана сипа по една чаша и двамата седнаха на масичката.

- Това ми е третото кафе днес. – каза тя – сега ще се разтреперя.

- На мен пък не ми действат така – каза Юрий – мога да пия по десет на ден.

Той се облегна назад и въздъхна:

- Ехаа, колко е хубаво – не съм на работа, а ти си до мен, тук вкъщи.

Тя се усмихна и го докосна по брадичката. Колко красива брадичка имаше – леко остра, ясно очертана като четката на художник – и тези дълбоки сини очи, като повърхността на любимите й рилски езера. Беше щастливка, че го има. И че той толкова я обичаше. Беше просто страхотно, за по-хубаво нещо не беше мечтала. Защо си позволяваше пак да е недоволна? Пак?!

- Обичаш ли ме? – той я гледаше право в очите и както обикновено, брадичката му потрепваше, а зъбите му гризяха леко долната устна, – никога не си го казвала. Мисля, че ме обичаш, но не съм сигурен.

- Юрий . . . – тя се засмя, за да прикрие смущението си.

- Защо не ми кажеш? Аз ти казвам какво чувствам.

- Знаеш какво чувствам. Ако не те обичах нямаше да съм с теб.

- И все пак не го казваш.

- Не ме насилвай така. Моля те.

Той стисна за раменете – така силно, че тя едва не изохка. Очите му внезапно се изпразниха от всякакво изражение, станаха прозрачни, стъклени.

- Искам да знам със сигурност, че ме обичаш! Не разбираш ли, че стана всичко за мен! Всичко! За първи път не съм сам в тая ужасна къща! Дори когато бях с майка ми, пак бях сам! Винаги съм бил сам! За първи път се чувствам така! Не искам да те загубя, не искам! Не мога!

- Юрий! . . .  – сълзите в очите му надигнаха буца в гърлото й – Юрий, стига! Не се побърквай! Разбира се, че няма да ме изгубиш! Искам да съм само с теб – с никой друг!

Прегърнаха се. Тя зарови лице в гърдите му, почувства мускулите под плътния памучен плат на фланелката. Тръпка на възбуда разтърси тялото й. Забрави за несигурността си. Устните й докоснаха врата му, вдъхна от мириса на парфюма му. Чу го как вдишва дълбоко.

- Топло ли е оттатък? – прошепна тя.

- Не – отвърна той тихо – защо, тук не ти ли е удобно?

Тя му се усмихна, после устните им се съединиха.

По- късно, лежаха на канапето, завити под одеялото. Юрий си играеше с една от къдриците й, а тя прокарваше лениво пръст по врата му.

- Хей – попита Адриана – тази стая идея на майка ти ли е? 

- Да – каза той разсеяно – тя отговаряше за дизайна. Щяхме да го даваме под наем, но точно тогава тя замина и аз реших да се преместя тук, защото от другия апартамент се взимат повече пари. По-голям е.

- Много е хубаво – каза Адриана – затова питам.

- Ами да, става. – каза той.

- Разкажи ми нещо за нея. – помоли тя.

- За кого?

- За майка ти.

- Защо те интересува майка ми?

- Защо ли? На всеки му е интересно да опознае родителите на близките си хора. 

- На мен не ми се приказва за родителите ми. Има толкова по-интересни теми на разговор.

- Добре, щом не искаш да говориш за тях, кажи ми нещо друго. Защо си решил да останеш тук? Защо не си се върнал в Русия, след като майка ти е заминала?

Той я притисна до себе си.

- Защото съм знаел, че ще те срещна тук.

- Стига, сериозно те питам.

- Аз сериозно ти отговарям.

- Ти никога нищо не ми казваш!

Той я погледна и се усмихна на сърдитото й изражение. Поколеба се.

- Ами, ако трябва да съм искрен, не знам – вгледа се в стената пред себе си – останах тук, вероятно защото е по-спокойно. Спомените ми от Москва не са особено приятни. Студ, стачки, глад. Баща ми беше все без работа, с майка ми постоянно се караха. Тук хората са по-ведри. По-приятно ми е. Мисля, че това е причината.

- По-ведри хората? В България?

- Да, определено.

- Но пазарът в Русия е по-добър. . . няма ли да имаш там по-успешна реализация. . .имам предвид. . .в писането . . .

- Да, разбира се. – той се вгледа в стената- Всъщност, книгата ми е преведена и на руски. Основната част от доходите, които получих, е оттам.

- И все пак реши да останеш тук?

- Има много други места, на които мога да отида, – каза той – места с добър пазар. Не е задължително да е в Русия.

- Значи все пак не мислиш да оставаш тук?

Той се обърна към нея и я целуна по устните.

- Не знам, Адриана! Защо ме питаш такива неща? Точно сега, не мисля никъде да ходя. Искам само да съм с теб.

Целувката им беше силна и продължителна. После Адриана се сгуши в него и промълви:

- И на мен ми е много хубаво с теб. Наистина.

- Обичам те! – прошепна той – нямаше представа колко!

Тя се усмихна.

- Защо ме обичаш? Имам предвид, какво хареса у мене? 

- Ама че въпрос! Ти не знаеш ли какво представляваш?

- Е, да, знам, че съм хубава. Но по принцип мъжете харесват различни неща у мен. Искам да знам с какво точно съм привлякла теб.

- С всичко. – каза той – нямаше нещо, което да не ми харесва. Външността ти, характерът ти, интелектът ти – всичко е идеално.  

Тя притихна. Мъж като него да й говори така…не беше ли това прекрасно? Не беше ли вълшебно? Защо просто не му повярваше и не се отпуснеше? Защо не си позволеше най-сетне да е щастлива?

- И аз харесвам всичко у теб. – промълви тя и едва се сдържа да не добави, с някои изключения. После се замисли. Какви всъщност бяха изключенията? „Не е Николай, нали? Само това те тормози. Както винаги досега.“

- Мисля, че много случихме един с друг. – каза Юрий. 

Тя го прегърна и той зарови лице в косата й. Тя въздъхна, затвори очи и се опита да се абстрахира от всичко друго, освен от опиващата топлина на тялото му.

Беше заспала, а когато се събуди, Юрий го нямаше. Тя отметна завивката и стана, разтърквайки очи. Беше притъмняло. Зад краищата на кремавите пердетата надничаха късчета нощ. Погледна часовника си. Шест и половина. Божичко!

Търкайки очи, тя провлече крака до библиотеката и застана до рафта със сувенири. Трябваше да примигне няколко пъти, за да  избистри поглед. Видя малко изящно корабче с платна, дребни шарени вази, миниатюрни копия на древногръцки статуи; дървени герои от приказки, мънички музикални инструменти и един . . . какво беше това?

Заинтригувана, тя отвори витрината. Пресегна се полека през купчините предмети, докато достигна предмета, сложен най-отзад. Измъкна го и го завъртя на всички страни. Дървен хипарски знак. Малко по-голям от дланта й, украсен със странна, абстрактна дърворезба. Имаше канапче за врата, което тя несъзнателно уви около ръката си.

Докато го гледаше, изведнъж се почувства зле. Как не подхождаше хипарския знак на този дом! Посегна да го върне обратно, но тогава нещо прошумоля зад нея. Адриана подскочи и от устните й се изплъзна едно неволно „Ау!“. Извъртя се и срещна сериозното, непроницаемо лице на Юрий.

- Събудила си се? – промълви той.

- Аз . . . да . . . извинявай че ровя – заекна тя.

- Харесва ли ти? – той я прегърна през рамото, вгледан в предмета в ръката й.

- Аз . . . да, много е хубав. Исках да го разгледам. Ти да не си бил хипар? Откъде го имаш?

- Не – той го взе от ръката й и го завъртя замислено – на една приятелка е. Тоест, беше. Тя ми го подари. Замина за чужбина. Остави ми го за спомен. Държа си го тук, при другите боклуци.

- Харесват ми такива джунджурийки – Адриана прокара пръст по резбованото дърво.

- Вземи го – каза Юрий – подарявам ти го.

Подарява й го? Тя се сепна и го погледна. Юрий й се усмихваше. Адриана обаче все още не можеше да се отърве от уплахата, която бе изпитала, когато го видя зад себе си. Въпреки усмивката, лицето му все още беше сериозно.

- Стига! – запротестира тя – Твой си е.

- Не, вземи го, моля те. Много ще се радвам ти подаря нещо, което ти харесва. Искам да имаш нещо от мене. Като е у теб, е все едно у мен.

- Е, добре. – каза тя, главно за да не му противоречи повече – Ъъъ, благодаря. Оставям го тук, после ще си го прибера.

- Хайде да хапнем нещо. – каза Юрий – После ще те изпратя. Наистина ли не искаш да останеш да спиш тук?

- Не, Юрий, имам много работа. Другият път.

- Е, добре. Но поне още половин час ще останеш.

Тя кимна и двамата се запътиха към кухнята.