До читателите: Здравейте, това, което ще ви представя, не е приказка за деца. В него няма нищо фантастично или хумористично. Няма романтика. Няма дори нотка смях. То е по-скоро "разказ за едно писмо". Не е никак бляскав. Не е и много скъп. Но не се продава. Но пък е първият, който публикувам. Та... ето го.

Дишам дълбоко. Ръцете ми треперят. Коремът ми се е свит на топка. Сърцето ми бие лудо. Само аз и ти, Господин пистолет. Така като те гледам... нищо особено не си. Пистолет като всеки друг. Имаш си спусък, предпазител и всичко останало. Само трябва да знае човек как точно да те използва. Побираш се идеално в ръката ми. Тежиш не повече от съвестта ми. Струваш... нищо не струваш, нали те взех от шкафа на татко. Така или иначе си стоеше там, без никой да те използва.
Освен когато той се напие и гаси осветлението с теб.
Но аз знам, че целта ти е много по-голяма.
Аз и ти, приятелю, сме създадени да сме тук. Днес... един до друг.
Аз знам как точно да те използвам, за разлика от него.
Ще те насоча към главата ми сега, нищо че ръката ми трепери, не искам това да ти попречи. Студен си. Толкова си близо... чуваш ли мислите ми?
Не им обръщай внимание. И аз, и ти знаем как се стигна дотук.
И аз и ти знаем, че друг изход, освен... Онази, Черната с косата, няма.
Да, може би. Казвам може би, ако аз не бях... такъв, а ти не беше пистолет,
сега двамата щяхме да сме на различно място.
Аз, например, можеше да съм продавач на цветя, а ти можеше да си букет. В това няма нищо хубаво. Не, не... не се опитвай да ме разсееш. Да ми напомниш. Тя си тръгна. Знам, че няма да се върне.
И не ми казвай, че трябваше да споделя чувствата си. Тя знаеше за тях. Знаеше.
Всички знаеха, но никой не го интересуваше. Явно само на теб ти пука.
Толкова си приличаме с теб. След малко моето тяло ще е затворено в ковчег,
а твоето ще е в кутия. Погледни се, до преди малко си стоеше там. Самотен. Баща ми най-вероятно беше забравил за какво точно те е купил.
Всички бяха забравили, че си там, че те има, че си нещо не просто направено, за да си стои там... тихо.
Знам кой си... и ти знаеш кой съм аз. Разликата между нас е, че след малко аз ще съм просто мъртъв, студен труп на земята, с пистолет в ръка, а ти... ти ще си този пистолет. Ти ще си същият.
Не съм тъжен. Това са сълзи на радост.
Радвам се, че скоро всичко това ще свърши. То... и без друго вече няма значение.
Един изстрел. Един куршум беше застанал между мен, теб и Безсмъртието. Ще затворя очи сега.
Не искам да ги гледам, когато ме намерят.
Брат ми... нека му кажат, че съм умрял в катастрофа.
Защото, хипотетично погледнато, целият ми "живот" си беше една катастрофа. Поредица от катастрофи.
Майка ми и баща ми... останалите ми близки... знам, ще страдат  те, но ще ме забравят. Някак.
Е... това е.
Поемам дълбоко въздух. Коремът ми се е свил още повече. Чувствам как сърцето ми ще се пръсне, преди куршумът да стигне до черепа ми.
Но ти недей! Не се разсейвай! А още щом натисна спусъка, извести за мъртвото ми тяло, а после ме направи безсмъртен. Дай ми криле и ме пусни да отлетя... БУМ!... и всичко свърши.