Условието да обичаш е да си бил обичан. Някога там или винаги....
Единственото което умееше беше да обича. Не с онази опустошаващата любов не и с тази като тих топъл дъждец. Любовта и беше топла, даже гореща но не изпепеляваща. Не изискваше от теб да гориш като факла и не търсеше отговор на любовта си, защото любовта и беше заразна и се просмукваше във всичките ти пукнатини, като вълшебно миро смазваше всички драскотини по душата и срастваше с твоята същност до неразличимост. Имаше опасност за по-незрелите личности да решат, че това са те - намерили себе си. А това не беше вярно. Беше тя, която с топла мъгляво пепелива розовопухкава сьс златни крайчета и пурпурна среда любов. Беше невъзможно да видиш любовта и нито в себе си нито да наблюдаваш действието и отстрани. Можеше само да я чувстваш. И това не беше лесно, пак беше объркващо. Не ти става ясно къде си ти и къде те е попълнила тя или любовта и. А беше ли нужно. Тя срастваше на всяка рана и възстановяването пак си беше твое. Тя така го правеше. Даваше ти без да ти позволява да вземеш. Беше намерила заобиколни начини да носи себе си на хората. Беше открила онази тайна, за която умираха поетите. Вечната непресъхваща любов. Като изворът на вечната младост. Вечен и непресъхващ. Можеше да се запиташ откъде я взима. Кой е донора и тя проводника ли е или създателя. Толкова невероятна беше любовта и. Всепроникваща, всеопрощаваща, гальовна и проникваща до най-затънтените кътчета на душата ти. Такава любов не се търси. Не знаеш че я има. Невъзможно е да бъде описана, прошнурована прономерована и картотекирана. Тя е всичко и нищо. Съществуването и е смисълът и безсмислието въобще. Плътността и безвремието. Тя може да изпълни космоса и да се побере в зеницата на дете.Силата и е необикновена и непредвидима. Невъзможно е да потънеш в нея и да забравиш. Тя те държи буден. Не трепетен, възбуден или напрегнат. А покорна сила, могъществото, на която се изразява в способността да владее себе си. Няма претенциите да владее другите. Тя е! Пълнотата и ти отваря нови хоризонти дава възможност да виждаш всеобхватно и да бьдеш без ДА СИ!! Не беше твърда. Не беше и мека. Топлината и те правеше изключителен. Студа около теб не съществуваше. Преминаваше в друго състояние, което също се грижеше за теб и добавяше, взимаше, взаимодействаше едновременно със цялата вселена. Правеше те неотличима част от всичко. В това състояние няма невъзможни неща, Защото всичко се случва едновременно и в теб и извън теб и го контролираш и то контролира теб. Взаимодействието беше едновременно. Живеенето по-такъв начин не свършваше. Не започваше също. То беше. Нямаше горещина, студ, емоционални катаклизми, защото изтриваше необходимостта от тях. Нямаше пластове. Не беше и пристрастяваща, защото нямаше липси, които да те карат да имаш нужда от нея. Спираше времето и рисуваше по стените му усмивки. Караше греховете да се срамуват в ъгъла и мултиплицираше себе си в безброй. Носеше на хората дъги и болки за да може да виждат благодарността. Даваше сълзи за да видиш човека до теб и рамото му. Беше едновременно и двете страни на монетата но в нея нямаше фалш. Рисуваше нови хоризонти за да те въвлече в желанието да ги покориш и получиш слава. прехласнато хвалеше страстта, за да те впримчи в нея и да бъдеш създател на собствена реалност, която да оцветиш с твоите цветове и да бъдеш уникален. Нямаше пусков механизъм. Не се налагаше. Всеки неин атом беше изграден от онази древна материя която е първична и била за всички, но нейната имаше памет и способността да държи информацията за любовта. Беше ДНК на любовта. И това я правеше различна.
Беше поетеса!