Носилката поскърцваше с несмазаните си колелца, бутана небрежно от един намръщен санитар. Неприятният звук накара част от седящите по столовете хора да извърнат глави. Пострадалата лежеше по гръб, без да мърда. Беше млада, на около двайсет и пет години, облечена в тесни сини дънки и кожено яке. Приятното й лице, чиито черти бяха някак изострени, вероятно от страдание, бе разранено и подуто в областта на лявата скула.  

  Санитарят паркира носилката пред травматологичния кабинет, където като по чудо чакаха само двама човека, и си замина. Жената се надигна на лакти и се огледа притеснено, хапейки устни. После погледът й се спря върху раздрания ляв крачол на дънките. Отдолу ясно се виждаше подутина, обагрена от лилаво-червени петна.

  Извади телефона си, включи камерата на запис и след кратко колебание заговори:

  – Мили приятели, тъжно ми е да го кажа, но двайсет години след падането на тоталитарния режим, въпреки че страната ни вече би трябвало да е демократична, станах жертва на полицейско насилие. Да, служителите на реда ме пребиха, и то без да съм ги провокирала по какъвто и да било начин. За тези, които не ме познават, казвам се Джесика Залцман и съм студентка по журналистика… – Чакащите пред кабинета я загледаха с любопитство. – Длъжна съм да кажа пред света какви неща се вършат тук. Освен това смятам да отстоявам правата си в съда, никой не може да ме спре. Първо моля да ме извините за … за ужасния вид, в който ви се явявам, за потеклия грим и синините по лицето. Но това са дребни неща, важна е истината. А тя е следната… Бяхме се събрали на мирен протест, около двеста-триста човека, повечето от които студенти. Охраняващите ни полицаи, всичките в бойно облекло и въоръжени с палки, се държаха нагло. Подвикваха ни обидни думи. Когато излязохме на пътя, за да спрем движението, те ни нападнаха и започнаха да ни блъскат. Една възрастна жена падна пред щитовете и заплака от болка. А те я подритваха като ненужна вещ и й се подиграваха. Аз се промъкнах напред и се опитах да й помогна, но те ме повалиха с палките си. После някой ме изрита зверски в крака и за момент загубих съзнание. Болката беше… чудовищна.  Когато се свестих, те ме задърпаха, караха ме да стана, макар че виждаха, че ми е зле. Крещяха ми, че се преструвам. Много беше унизително. Сега чакам да ме прегледат в болница „Пелменов“. Боя се, че нещо не е наред с левия ми крак. Само мога да се моля да не е счупен. Но това ще се разбере по-късно. Сега съм принудена да чакам, както вече казах. Моля ви, споделяйте този клип, за да разберат всички какви безобразия се вършат. И после защо младите хора бягали в чужбина…

  Джесика качи клипа във фейсбук и се отпусна на носилката. По челото й бе избила студена пот, ръцете й трепереха. Малко по-късно бе приета в кабинета.

  Лекарят сляза крачола, огледа подутината, поопипа внимателно тук-там и прати Джесика Залцман на рентген.

  След около половин час, докато чакаше лекарят да разгледа снимките, Джесика с изненада установи, че видеоклипът, който бе качила, се радва на голяма популярност. Резултатите наистина бяха впечатляващи – над 5000 лайка, 300 споделяния, 700 коментара, повечето от които гневни, над петдесет покани за приятелство. Тя се почувства задължена да продължи да подава информация. Знаеше, че желязото се кове, докато е горещо.

  Вече настанена върху масата за прегледи, тя отново включи смартфона си на запис. Заговори:

  – Благодаря на всички. Гордея се с вас. Честно казано не очаквах такава подкрепа. Няма как да отговоря на всички за съжаление. Моля да ме извините, ако на моменти звуча неадекватно, но наистина не се чувствам добре. Ще се оправя, не се притеснявайте. Лекарите са много мили, вършат си съвестно работата. Не ме е яд толкова, че пострадах, а че онези, които ме пребиха, няма да си получат заслуженото. Тези гадове се крият зад маските си, посмъртно не бих могла да ги разпозная. Несправедливостта е това, което ме мъчи най-много. Никой вече не зачита обикновените хора като мен. Нашата демокрация е фалшива, щом полицията може да пребива когото си поиска, когато си поиска. Тъжно е. Толкова много надежди таяхме… Такова грозно насилие! А ние, протестиращите, просто искаме да направим страната ни по-хубаво място за живеене. Не би.

  Както виждате, в момента ме гипсират. Кракът ми е счупен, за съжаление. Полицейски ботуш направи така, че да съм принудена да прекарам следващите няколко месеца на легло. Хубавото е, че операцията се размина и че болката понамаля. Може да се каже, че съм късметлийка. Честно казано по едно време така ме болеше, че се опасявах, че … но не ми се говори за това. Вярвам, че ще се възстановя напълно. Чакат ме трудни времена, но ще се боря… и пак ще ходя да протестирам, ако се налага и…ако мога.  

  – Госпожице, сега не е време за медийни изяви – подхвърли лекарят. Изглеждаше леко изнервен. – В момента работим, все пак. Ще имате предостатъчно време да комуникирате.

  – Време е да прекъсна. Наистина проявих несъобразителност. Благодаря още веднъж на лекарите, които се грижат за мен. Само вижте още един път какво ми сториха хората, чието задължение е да ни защитават. Имам тежка фрактура и кракът ми е изцяло обездвижен. Е, аз ще пазя леглото, а вие пазете себе си. Ето, дори чувството си за хумор не съм загубила. Наистина се пазете. Последно… Гледам, че някой е предложил да се съберат пари за лечението ми и за повдигане на дела срещу нападателите. Моля ви, недейте. Не пускам тези клипове, за да извличам облаги. Обичам ви! Още един път, пазете се!

  – Май попрекали с патоса, момиче – отбеляза жлъчно една от сестрите.

  Джесика Залцман сви рамене. Позамисли се и каза:

  – Вие не можете да си представите какво преживях. Затова говорите така, но аз не ви се сърдя. Опитвам се да защитя себе си и другите хора, които се борят за справедливост. Ако всички си мълчим, държавата ще рухне.

    – Права е – каза лекарят. – Трябва повече активност. Сега те качваме горе в отделението и лягаш да си почиваш. Остави го този фейсбук, поне тази вечер. И да не вземат да се мъкнат тълпи хора тук, това няма да го позволя! Ясно?

  – Ясно – потвърди Джесика.

  – Браво на момичето. Хайде, качвайте я травматологията!

  По заповед отгоре госпожица Залцман бе настанена в най-добрата самостоятелна стая. Тупурдията в социалните мрежи се разрастваше. Двата качени клипа вече имаха над 30 000 лайка.

  Въпреки даденото обещание да не пипа известна време телефона си, Джесика пусна още един клип. В него описваше какво е да лежиш по гръб с вдигнат високо счупен крак, да те мъчи жестока болка, да не можеш да почешеш петата си, да ти слагат подлога и да трепериш баща ти да не получи инфаркт вследствие на стреса. Обаче интересът не бе на предишното ниво, вероятно защото в резултат на избухналите нови протести и други хора бяха получили наранявания и бяха настанени в болници. Възмущението срещу органите на реда нарастваше.

  На следващия ден на свиждане се изсипаха множество близки, роднини и приятели. И следователи дойдоха, както и адвокати и застрахователи. Джесика чак се измори да разказва за инцидента. Беше се превърнала в нещо като звезда, което й се нравеше.

  Вечерта в стаята й цъфна един прегърбен възрастен човечец. Стискаше букет леко повехнали цветя в ръката си. Той занарежда:

  – Едвам ви намерих. Ако не бях погледнал личната ви карта и не бях запомнил фамилията ви, докато бяхте в безсъзнание, нямаше да мога да ви намеря. Ох, олекна ми. Моля ви да ми простите. Много съм виновен. С такова лошо зрение не бива да шофирам по тъмно, знам. Съжалявам, дано бързо да се възстановите. Кракът ви…

  – Какво?

  – Не си ли спомняте? Стана близо до мястото на протестите. Вие притичахте през улицата, а аз не можах да реагирам и ви блъснах с колата. Загубихте съзнание. Бързо се свестихте обаче и дори сама извикахте линейка. После ми казахте да се разкарам. Наистина ли не си спомняте?

  – Изчезвай оттук!

  – Толкова съжалявам – проплака старецът. – Моля ви, не ме давайте под съд, умолявам ви.

  – Няма да казваш на никого за случилото се, иначе ще те съдя до дупка! Ясно!

  Той я гледаше недоумяващо.

  – Не мога да разбера защо…

  – Просто забрави, че си ме виждал!

  – Добре – отвърна той, метна букета на шкафчето и се изниза.