Наведох се към мъжа. Беше се свил и охкаше. Огледах го. Нямаше кръв. Олекна ми…
- Сеньор, сеньор! Как сте?
Той ме погледна ядосано. Много яростно…но мълчеше.
- Много съжалявам, сеньор…много… Дайте да Ви помогна ако можете да се изправите. Ще Ви заведа в клиниката.
Подхванах го под мишниците и той като се олюляваше се подпря на мен. Спряха и други хора. Помогнаха ми да го сложим на задната седалка на колата. Аз им кимнах, после обърнах колата пак към клиниката. Ръцете ми се разтрепериха. Изкарах си ангелите! Нов шок! Карах и хвърлях по едно око отзад на мъжа. Охкането му се засили. Не знаех как да го утеша, но му се извиних още веднъж. Натиснах яко газта.
Спрях през главния вход и се втурнах вътре. Бързо изкараха носилка и двама санитари го сложиха на нея. Вървях след тях и кършех тревожно ръце. После го взеха в една зала, а аз останах да чакам отвън. Седнах на пластмасовия стол като на тръни. Пак чакане. Толкова ме дразни това чакане. Търпението не е най-силната ми страна. Все още се у ...