...Този път вълчият ход беше насочен към самите вълци. Мъжът носеше някаква тъмна дреха, неопределима като цвят и форма, в която беше завил повече пушката отколкото себе си. Единствено качулката беше изцяло за него. Изпод нея проблясваха две очи, светещи сякаш със собствена светлина. Този мъж предугаждаше и сякаш чуваше къде падат дъждовните капки и успяваше да заобиколи повечето от тях. Баща му беше ловец, дядо му беше ловец, а самият той беше най-добрият ловец раждал се по тези земи. Можеше да настигне подплашена сърна и да събори ранена мечка с голи ръце, но никога не ловувашe, ако не беше абсолютно необходимо. А днес беше точно така! Използваше всичките си умения, за да не изгуби следата, да не сбърка пътеката към клисурата. И нищо не можеше да го отклони от тази следа, която щеше да спаси първородния му и единствен син. Нямаше буря, която да го заслепи, нямаше дърво което да можеше да го препъне с протегнатия си корен, нямаше дивеч който да му избяга. И ако в клисурата имаше вълче ...