Имаше някога едно красиво, но много самотно цвете. Беше се попречупило от ударите на живота, но не беше загубило вярата си в неговата красота. В краткия си живот цветето беше видяло много мъка, но въпреки това вярваше, че след всяко злощастно събитие винаги идва нещо по - добро и по - красиво и че си струва никога да не губиш надежда.
И то като всички цветя на тази земя мечтаеше само за едно: да бъде всичко за някого на този свят и този някой да се грижи за него сякаш е единствено по рода си. Искаше да бъде обичано от този едничък човек с най - голямата любов на света. Искаше да бъде за него и въздух, и вода. Беше готово да даде всичко от себе си, за да спечели този човек, дори ако трябва да пожертва едничкото, което притежаваше: своето достойнството.
И ето, че мечтата му беше на път да се сбъдне. След като дълги години се беше радвало само на мимолетни ласки от различни хора, най - сетне се появи един Човек, за който изглеждаше, че цветето е най - важно на света. Този Човек даваше най - доброто от себе си, за да бъде цветето щастливо. Но тъй като преди това цветето не беше срещало любовта, то не можеше да бъде сигурно, че това, което получава е всичко. За кратко беше много щастливо, защото най - накрая се бе почувствало полезно и значимо. Но след като отминаха първите мигове на опиянение, Човекът малко по малко се потопи в своето ежедневие и започна все по - често да забравя за своето цвете. И въпреки, че продължаваше да се грижи за него, цветето вече не се чувстваше толкова обичано и желано, както преди. Листата му започнаха да вехнат едно по едно, цветът му загуби своята свежест. Цветето усещаше с цялото си същество, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво точно се беше случило и защо любовта на Човека към него беше отишла на втори план. Той твърдеше, че все още го обича най - много на този свят и че иска да бъдат заедно завинаги, но цветето вече не беше сигурно, че това е верният път, по който трябва да върви. Знаеше, че ако остане с този Човек, ще трябва да направи компромис със себе си и своята мечта. Но тъй като през целият си живот бе получавало прекалено малко топлина и обич и се беше наситило на самотата, цветето реши да продължи напред с Човека и да се радва на това, което получава от него.
Така цветето и Човекът останаха заедно, но нищо вече не беше както преди – усещаше се някаква невидима преграда между тях и отношенията им вече не бяха така спонтанни и искрени. Цветето беше постоянно тъжно и всички опити на Човека да го развесели се проваляха. Нищо не можеше да откъсне цветето от мрачните мисли за бъдещето. И изведнъж, в един от тия най - мрачни дни, цветето усети ласката на един слънчев лъч – беше се появил един спомен от миналото, един Непознат. Тази ласка бе толкова силна и истинска, че то усети как вътрешно се разтапя от удоволствието да знае, че все пак неговото присъствие може да оставя незаличими следи в живота на някой друг. Вярата в този факт и мисълта, че има още много да научи за любовта, накараха цветето да рискува и да приеме предизвикателството на Непознатия. Не му беше лесно да вземе това съдбоносно решение, но след дълги размисли и много безсънни нощи, то реши да промени живота си.
Непознатият обаче, въпреки че изглеждаше много самоуверен, остана изненадан от реакцията на това мъничко създание. Не беше очаквал неговото появяване да предизвика такава буря от чувства у цветето и като че ли не можеше да реши дали иска и неговата съдба да се променя. Той бе свикнал с голямо внимание от страна на другите и отдаването единствено на цветето, означаваше да се лиши от част от това внимание, а Непознатият едва ли желаеше точно това. На него му се искаше хем да продължи да живее по старому и нищо да не се променя, хем да има любовта на цветето. Но и той, също като цветето, дълго се бе лутал в търсене на истинската любов и бе осъзнал, че ако иска да бъде обичан от някого, ще трябва и той да вложи част от себе си и да спре да се бои да показва чувствата си. Тази мисъл даде на Непознатият известна смелост и той, в началото плахо, а после и по - дръзко, започна малко по малко да омагьосва цветето с красивите си думи. А то, зажадняло за любов, само това чакаше, за да се отдаде изцяло на това ново приключение.
В началото цветето не бе съвсем сигурно какво точно да изпитва към Непознатия – знаеше само, че е готово да направи всичко възможно, за да се получи този път. Беше твърде объркано от неочакваното появяване на Непознатия след толкова години и се опитваше по различни начини да го провокира да разкрие истинските си намерения. След известно време цветето най - сетне успя да убеди себе си, че Непознатият е искрен в чувствата си към него и се хвърли с цялата страст на която бе способно, в тази нова авантюра. Решило бе да рискува и сега рискът му се беше оправдал – цветето получаваше щедри количества от любовта на Непознатия и черпеше от този извор с цели шепи. Радваше се на споделената си любов и живееше като на сън – всичко му се струваше прекрасно (дори до болка познатата гледка от прозореца, на чийто перваз стоеше), искаше му се да полети от щастие и да сподели с всички своята радост. Сякаш заедно с появата на Непознатия в крехкото стъбло на цветето се бе влял живителен сок. То чувстваше, че до този момент не беше живяло истински и че едва сега можеше да нарече живота “красив”. Най - после бе успяло да надскочи границите на жалкото си съществуване и да погледне на живота от друг ъгъл. Беше на върха на щастието си.
Така стояха нещата за цветето. Непознатият от друга страна, макар че беше наистина много влюбен в това крехко същество, не можеше да се реши и да се разкрие напълно пред него. Имаше някаква тайна в неговия живот – по - скоро факт от него, който той не смееше да сподели с цветето. Страхуваше се, че той може да провали общото им бъдеще, а Непознатият искаше да останат завинаги заедно.
Цветето винаги много беше държало на искреността и се стремеше всичко, което казва да бъде истина. То считаше, че връзката между две живи същества трябва са се основава на взаимно доверие, което от своя страна предполага пълна искреност. Когато научи за тайната на своя любим, реши, че всеки има право на свой собствен живот и не настоя за повече подробности. Но колкото повече нещата между тях се задълбочаваха, толкова по - голяма ставаше необходимостта на цветето да знае всичко за Непознатия. Вярваше, че само по този начин ще може да надскочи влюбването и истински да го обикне. Непознатият обаче не можеше да се реши на тази стъпка и измисляше хиляди причини за своя отказ да сподели тайната си, а цветето само привидно приемаше тези обяснения. Така мина известно време и тъй като цветето не настояваше повече, Непознатия се успокои и се потопи в ежедневието си.
Ала за цветето всичко се бе променило. То чувстваше, че помежду им е зейнала огромна пропаст, която едва ли ще може да бъде запълнена някога отново. Като че ли всичко се повтаряше – първо разминаването между неговата житейска философия и тази на Човека, а сега и липсата на доверие с Непознатия. Цветето беше много объркано – искаше му се тази нова любов да продължи и бе готово на всичко, за да й даде шанс, но също така знаеше, че без искреност тя няма да просъществува дълго. Не искаше да притиска Непознатия, защото осъзнаваше, че това би го накарало да се отдръпне и отново да се затвори в черупката си. Не знаеше какво да прави и затова реши да остави нещата в ръцете на съдбата, а тя му бе приготвила изненада – направи така, че Човекът да застане отново на пътя на цветето и то за свое голямо учудване откри, че не е загубило напълно своите чувства към него. Това съвсем го смути – до този момент бе мислило, че е погребало всичко, което го бе свързвало с Човека. И сега изведнъж той се появяваше отново на хоризонта и с милото си държание успяваше да накара мъничкото сърце на цветето да се свива от болка, защото то знаеше, че е невъзможно да се върне назад. Човекът твърдеше, че за него няма значение какво се случило в периода на тяхната раздяла и иска само едно – да бъдат заедно. Цветето обаче не можеше да си прости за начина, по който го бе наранило, а и любовта му към Непознатия си оставаше, макар и леко разколебана от неговото дълго мълчание.
Да, Непознатият вече дълго не бе поливал своето цвете с даряващата си живот любов и от известно време сякаш бе забравил за неговото съществуване и се бе отдал изцяло на работата си. Цветето не можеше да си обясни тази липса на внимание и вече започваше да се чуди дали не е разочаровало Непознатия с нещо. Униваше все повече и това му се отразяваше видимо – Човекът бе казал, че цялото му същество излъчва несподелена болка и дълбока тъга. Лъчите на лятното слънце вместо да изпълват цветето с живот, както бе ставало през всички предишни години, сега като че ли го попарваха и листата му вече не бяха свежи и зелени, а пожълтели и капеха както през късната есен. Цветето бе осъзнало с цялата си душа, че лятото е възможно най-лошото време да останеш сам – дните са прекалено дълги, за да можеш да ги изкараш само в собствената си компания, а нощите – прекалено горещи, за да можеш да заспиш веднага без нежелани, нерадостни мисли да обсебят съзнанието ти. Чувстваше се неспокойно, нещастно и изоставено и не знаеше какво да прави. То жадуваше за компания, а тази, която можеше да има, не бе тази, която искаше. Оставаше му само да се надява, че Непознатият някак ще разбере за тази негова нужда и че ще откликне на нея в най-скоро време. В противен случай цветето го очакваше бавна смърт от неутолената му жажда за любов…
А може би и този път щеше гордо да изправи цвят и да оцелее, както бе ставало винаги досега. Може би всички тези събития щяха да направят цветето по-борбено и самоуверено, защото както казват: “Това, което не ни убива, ни прави по-силни”.