27 nov 2022, 20:43

Просто бизнес 

  Prosa » Relatos
746 6 11
15 мин за четене

       Едър и солиден човек беше господин Анатоли Панов, той пълнееше наистина, но не беше въздебел. Намираше се в най-мъжка възраст, с размах и увереност, които позволяваха да му се довериш. Той носеше костюми, направени специално за него. На шивача си бе заръчал да шие дреха малко над калъпа му.

       Навремето беше слабичък. Започнал беше като чирак при един търговец в София. Търговецът беше опитен; беше закупил апартамент на пъпа на столицата и го беше превърнал в офис. Там имаше телефон, факсово устройство, компютри и секции с папки и класьори. В този апартамент търговецът приемаше клиентите си и сключваше сделки с тях. Холът беше неговият кабинет, с масивен дъбов паркет на вълни, голямо ъглово бюро в единия край и квадратна делова маса в другия. В по-малкото помещение, от другата страна на вестибюла, бяха бюрата на миноритарния съдружник, на секретарката и неговото, на чирака Анатоли. Имаше кухничка с кафемашина, там Анатоли или секретарката приготвяха кафе за гостите. Миноритарният, вече към седемдесетгодишен, идваше все по-рядко в офиса. Той отказваше да се раздели с фирмения си дял, но ортакът му уважаваше това и не го закачаше. 

       Търговецът изнасяше билки, предимно маточина и масло от роза дамасцена. Те вървяха добре. Понякога правеше и по някоя ударна сделка с купажни или сортови вина. В тези случаи той действаше светкавично. Изпращаше оферти по факса, уговаряше банкови гаранции, а после наемаше спедитори, които превозваха стоката до бургаското или варненското пристанище. Там я качваха на контейнери и тя заминаваше за Хайфа, Ротердам или Копенхаген. Всичко успяваше да свърши съвсем сам, без да излиза от софийския си офис. Беше отличен търговец. 

       Такъв чирак като Анатоли търговецът не бе имал. Младокът го удивляваше с ума и усърдието си. Мозъкът на младежа действаше като гъба, попиваше жадно всичко. Само след няколко седмици в офиса Анатоли така добре усвои видяното и чутото, че започна сам да предлага на търговеца ниши и подскоци за бизнеса. Той постоянно проучваше папките с текущите клиенти, следеше търговската кореспонденция и пращаше оферти по факса. Особено добре потръгнаха делата с Бонисел, френския партньор. Бонисел прояви голям интерес към офертите на Анатоли и показа, че е склонен да инвестира в българската роза. 

       Старият търговец беше изумен. Той дълго беше ухажвал пресметливия французин, но все не успяваше да го придума за кредит на съвместно предприятие. Анатоли се справи с тази задача само с няколко писма. Бонисел потвърди, че пристига в България след седмица, за да преговаря за откупуването на една дестилерия и една фабрика в розовата долина, и да подпише договор. Той изрично посочи, че ще иска да работи само с доверения си кореспондент мосю Панов. Като прочете това, търговецът плесна с ръце, прегърна момчето и викна, че отсега нататък то вече няма да е негов чирак, ами търговски директор на компанията му. 

       Шарл Бонисел пристигна в София и беше посрещнат от стария търговец и от Анатоли Панов. Предварителният меморандум бе подписан още същата вечер в ресторанта, а Анатоли се представи блестящо. Той говори на свободен френски и разясни бизнес плана на Бонисел, докато хвалеше местните вина, които сервитьорите не спираха да носят. Старият търговец го прати да придружи Бонисел в инспекцията му в Розовата долина. Тримата бяха очаровани от възможностите, докато се опиваха от вината и идеите си.   

       На следващия ден Анатоли взе Бонисел от хотела му в центъра на София. Беше със зелената служебна кола и с блестяща усмивка. Той избра подбалканския път пред магистралата и пътьом разказваше разни интересни неща за историята на региона, за климата и ветровете. Махмурлукът на госта бързо се разсея и той се заслуша в думите на своя млад шофьор. Не спираше да гледа ту към светлата безкрайност на равнината вдясно, ту към чудните ридове от другата страна. Те понякога бяха жълти или зелено кафяви, а друг път сякаш синееха. Бонисел беше прехласнат. 

       - Да обядваме тук - предложи Анатоли и отби колата пред кокетното дървено ресторантче на влизане в едно от градчетата. 

       Ястията бяха от автентичната българска кухня. Всичко беше направено с пресни продукти и беше много вкусно. Поръчаха отбрано местно вино. Бонисел отново остана очарован. 

       - О-ла-ла! - възкликна той. - Защо ли не съм намирал време да стъпя тук и преди? 

       - Защото преди не сте ме познавал, мосю - отговори Анатоли. 

       Двамата се засмяха. Нахраниха се с удоволствие и продължиха по пътя си. 

       Малко преди пристигане френският гост видя Шипченския манастир с църквата. Небето беше ясно и спокойно, въздухът чист. Златният връх на храма беше величав и горд, той зовеше без да бъде молен. За пореден път Бонисел се възхити: 

       - А това какво е, мой мили Боже?

       - Това, мосю, е идеалът на разбирането за християнската душа - отговори Анатоли. - Тук Вие ще усетите православието, но ще останете в покой със собствените си убеждения. Никъде другаде няма да намерите храм, който да събира чистотата на източната вяра с вашия архитектурен блясък и църковна строгост. Пътят нагоре е вит и стръмен. Но такъв е пътят на вечните изпитания и човечността, мосю. Щом го изкачим, ще чуете звън на камбани. Ще видите надписи и иконопис, каквито няма във вашите средновековни замъци. Ще бъдете в пълно единение с храма, природата и мястото. Душата Ви сама ще заиска да Ви въведе в храма и да се помоли. 

       - Ти си бил там, нали, момчето ми? - попита силно развълнуваният Бонисел.   

       - Да, мосю, много пъти. И въпреки това - твърде малко. 

       - Закарай ме горе! - отсече гостът. 

       Спряха точно под храма. Когато се осмелиха да погледнат нагоре и двамата се прекръстиха. 

       Времето беше хубаво, французинът вдишваше с пълен дъх въздуха на свежата планинска гора. Той си припомни неделните походи към черквата в родното му градче, уловен за ръка от баща си. Баирът и тогава беше стръмен и зелен, изкачването му бележеше голямата награда: да достигнеш, да се помолиш и да слезеш чист. 

       Вътре, в Божието място, Бонисел се взираше в стенописите и се потапяше в хоралите. Беше тъй вцепенен, че можеше да остане за вечни времена. Но Анатоли Панов шепнешком му напомни за къде и по какви работи са тръгнали. Двамата запалиха по вощеница и всеки отново се прекръсти по своя начин - католикът като католик, православният - по православному. 

       - Колко хубаво би било ако можех да съм добър и смирен - каза сякаш сам на себе си Бонисел щом отново седна в колата. Анатоли запали двигателя и те потеглиха. Камбаните още звънтяха над тях, изкупваха, пречистваха, опрощаваха. 

       - Но Вие сте добър, мосю Бонисел. Вие сте един великодушен човек. 

       - Знам ли, момко... Знам ли? Аз съм само един търговец. Купувам и продавам. 

       - Да - съгласи се Анатоли, - така е. Умните винаги купуват и продават. Глупавите се купуват и се продават. 

       Тази мисъл се хареса на Бонисел, но той продължи да се съмнява:

       - Да си умен още не значи, че си добър. По-лесно е да поумняваш с времето, отколкото да ставаш по-добър. 

       Анатоли също се поколеба за миг. После реши да не се обажда. Той завъртя волана и двамата скоро влязоха в град Павел баня. 

       Беше месец май. Ароматът на подбалканския следобед остави вечни следи у Бонисел. Той начаса се влюби в мекото слънце и пролетните ветрове над долината, в простодушието, което видя у местните. Не разбираше как може да се живее толкова бедно и скромно, но усети колко силно хората тук са свързани със земята. Когато надвечер потегляха обратно на запад, той вече бе решил и знаеше. Знаеше, че ще стане местен производител и най-голям вносител на розово масло във Франция. 

        На свечеряване двамата с Анатоли стигнаха София. Старият търговец ги очакваше в своя офис. Беше пуснал секретарката да си ходи, чакаше ги съвсем сам. Изглеждаше уморен, но изпълнен с надежди. Свари кафе, поднесе коняк. Анатоли Панов отбеляза това наум. Той вече започваше да се чувства като истински търговски директор, а не като прост служител.

       Тримата работиха до късно. Час след полунощ всичко беше окончателно уточнено. Бонисел, с помощта на Анатоли, щеше да основе своя българска компания. Тя щеше да придобие като активи имотите в Павел баня, да назначи за служители работниците във фабриката и да направи необходимите вложения за своя сметка. След изтичането на петгодишен срок за развитие компанията щеше да започне да изплаща дивидент в полза на фирмата на софийския търговец или да го приеме за съдружник, ако той пожелаеше това. 

       На следващия ден тези уговорки бяха подписани в най-близката нотариална кантора. Шарл Бонисел направи пълномощно на Анатоли Панов да го представлява където е необходимо и хвана първия самолет за Париж. На сбогуване той се прегърна най-сърдечно първо със стария търговец, а после с Анатоли. 

       Минаха две и повече години. Работата в Розовата долина се разви отлично. Анатоли Панов свърши с размах и бързина всичко, което имаше да върши. Той регистрира българска фирма на името на Шарл Бонисел, прие да стане неин управител и по най-кратък и изгоден начин закупи старата фабрика за сметка на французина. Съкрати половината длъжности, назначи нови специалисти по технологиите и започна изкъсо да следи производствения процес. Скоро първият експорт потегли за Франция и Германия. Софийският търговец пусна своите връзки по света и нови купувачи се появиха и другаде. Благодарение на това бизнесът с розово масло и екстракти от роза дамасцена стъпи и на необятните азиатски пазари. 

       Настана време Бонисел да плаща на софийския си партньор, минали бяха уговорените пет години. Износът беше изключителен, печалбите - над очакванията. Дотогава Анатоли Панов вече беше напуснал стария търговец. Той се бе посветил изцяло на работата в полза на французина и действаше като негов представител. Прочете поканата и се замисли. Времената бяха плодоносни, но и особени. 

       Анатоли претегли всичко с везната на прагматика. Бонисел беше станал милионер, но вече не беше никак добре. Лежеше в клиника, умираше и сам знаеше това. Скоро жена му и двете му дъщери щяха да го наследят. Нито бяха стъпвали в България, нито разбираха от бизнеса с рози. Те не познаваха и софиянеца, а само Анатоли. Най-вероятно на него щяха да предложат пълно изкупуване, а дори да не предложеха, той щеше да ги убеди да го направят генерален директор на наследената фирма. Сами без него те нямаше да се оправят. 

       И Панов взе да отлага и да протаква. Уклончиво отговаряше на исканията на стария си началник, молеше го любезно да изчака заради крехкото здраве на френския предприемач. Имало изгледи за подобрение и тогава сливането несъмнено щяло да се осъществи. А търпението на местния търговец щяло да бъде компенсирано с щедра възнаградителна лихва. 

       Няколко месеца по-късно Бонисел почина в Париж. Панов пристигна за погребението, което се състоя в малка барокова черква. Той си спомни за някогашното си рандеву с покойния в Шипченския храм и в долината на розите. Отпрати спомена без усилие. Беше израснал много от тогава, вече нямаше право на сантименти. Вежливо, но протоколно изказа съболезнования на близките. После те го поканиха да оглави компанията им. Всичко се беше развило както той беше предполагал. 

       В следващите години смесената френско-българска компания "Розфармасет" процъфтя. Директорът Анатоли Панов разшири предмета на дейностите и фирмата вече беше водещ производител и износител на етерично-маслени култури, етерични масла, семена и диворастящи билки. По годишен оборот и продажби "Розфармасет" догонваше челниците на общия европейски пазар. 

       Десет години неповторим търговски успех... Десет славни години за българската роза... 

       Господин Панов погледна последния счетоводен доклад и потри ръце. Той отпи глътка сутрешно кафе и насочи вниманието си към списъка със срещите за деня, изготвен от секретарката му. Първото име звучеше познато, но и учудващо. Името беше Стефанка Попдимитрова. Той потръпна, защото веднага си припомни попската фамилия на стария търговец; спомни си, че някога, като негов чирак, бе виждал дъщеря му. Тогава тя му се беше сторила глупава и грозничка, на мига бе отхвърлил всякакви идеи за флирт и користно обвързване. 

       Госпожа Попдимитрова бе поканена да влезе. Отначало Анатоли въобще не я позна. Всичко у нея изглеждаше безцветно и болезнено. Сякаш в кабинета не беше влязла млада жена, а отдавнашна тъга, съшита с мрачни, умъртвени тонове. Тя направи опит да се усмихне. Дори усмивката ѝ не можа да се роди както трябва, застина на устата и почти внезапно увисна надолу. Анатоли си помисли, че нито една усмивка не си заслужава подобни усилия, а някои хора просто трябва да останат вечно тъжни, може би за тяхно собствено добро. 

       Вместо нея се усмихна той. Нищо не му костваше. 

       - Заповядайте - изрече приветливо. Вече знаеше, че тя или ще му търси сметка, или ще го моли за нещо. На секундата отмери, че тази жена не е човек на претенциите, а на молбите. 

       Усмихна ѝ се повторно, колкото да потвърди превъзходството си. Разбира се, тя нямаше силата да отвърне на усмивката му. Двамата добре знаеха, че предстои неравноправен разговор, разговор между молител и замолен. 

       - Баща ми има нужда - започна госпожа Попдимитрова почти шептейки. Изглеждаше, че всеки миг ще се разплаче, но не се разплака, а се събра. - Баща ми има нужда от помощ, детето ми също. От Вас. 

       - От мен ли? - попита Панов. - Но с какво мога аз да помогна? 

       - Вие не сте го забравил. Моя баща, търговеца. Обичаше Ви като син. 

       - Аз го почитах. Да, и се учех от него. Но... но... той не ми е баща. Какво искате? 

       Тя повече не можеше да се сдържи. 

       - Моля Ви, господин Панов - каза през сълзи. - Вие сте състоятелен човек. Уважаван човек... смея да се надявам, добър човек. 

       - Вашият баща ли Ви каза всичко това? - попита той с обезсърчаващо равен глас. 

       Мълчание. Оглушително мълчание. Анатоли Панов изразходи паузата, за да сръбне още една глътка кафе. 

       - Баща ми вече не може да говори - каза госпожа Попдимитрова. - Парализиран е изцяло. Синът ми се нуждае от спешна операция. Съпругът ми почина на място. Атомобилна катастрофа. Всички бяха заедно. 

       - Съжалявам да науча. 

       - Няма и два месеца. Писа се. Може би не сте прочел. 

       Анатоли вече виждаше, че тя ще му иска пари. Чудеше се как да отпрати тази съсипана жена колкото се може по-тактично. Вече съжаляваше, че нареди на секретарката да ѝ донесе кафе. Чашата ѝ седеше непобутната. 

       - Голяма загуба - каза той, опитвайки да придаде известно вълнение на гласа си. - Съчувствам Ви искрено. Аз най-искрено съчувствам. Вижте, ще трябва да се подготвя за една среща сега. Много е важно. Признавам, Вашето посещение ме изненада. Напредва времето... 

       - Моля Ви не ме отпращайте, господин Панов - изрече тя с такава горчивина, че и стените в стаята сякаш изстенаха. - Дошла съм да Ви моля. 

       - Колко? - попита Анатоли Панов подразнен и в същото време уплашен. - Колко ще искаш? 

       Стефанка Попдимитрова закри лицето си за миг. После отново го откри и като преглътна, набра кураж. 

       - Тези неща не са лесни за казване, нали? - пророни горчиво тя. - А и стаята помни. От баща си го знам, учил ме е... Стените са паметливи, те винаги запомнят какво се е говорело пред тях. Май по-добре да го напиша, нали така? - очите ѝ за миг просветнаха, надеждата отдавна не беше ги спохождала. 

       - Напиши го, да. Добре, напиши го - каза Анатоли вече по-меко.

       Той поднесе една бяла салфетка. На нея смутено и с красив женски почерк се написа едно число. 

       - Много е - каза Анатоли Панов щом погледна. - Твърде много. 

       - Това е молбата ми - отговори госпожа Попдимитрова. Долната ѝ устна играеше. 

       - Много е - повтори господин Панов. 

       - Детенцето ми се нуждае от помощ сега. И баща ми се нуждае. Той Ви даде хляба на Вас. Къде щяхте да сте без него сега? 

       Панов нищо не каза. Той зачеркна числото и изчисли наум колко идват двадесет и пет процента намаление. После написа остатъка и върна салфетката обратно към госпожа Попдимитрова. 

       Тя кимна с уморено разбиране. Беше съгласна и за сина си, и за баща си. 

       - Върху това обаче ние двамата с теб ще подпишем договор за дарение - обясни Анатоли. - То си е чиста проба дарение. Иначе никакви пари не давам. Аз имам пълно право да ползвам данъчно облекчение за тази работа, съгласна ли си, Попдимитрова?  

       Тя беше съгласна и с това. Кимна отново и стана да си ходи. 

       - Кога да дойда да оформим договора? - попита тя. 

       - Когато ти е удобно - каза Анатоли. - Аз не бързам. Погрижи се за момчетата си. После можеш да дойдеш по всяко време. Ще ти платя до стотинка. Бъди спокойна. 

       Той поднесе галантно демодирания ѝ балтон, целуна ръка и я изпрати чак до външната порта. 

       - Благодаря - каза госпожа Попдимитрова, но не го погледна в очите. 

       - Не е необходимо - отвърна господин Панов, който също гледаше встрани. - Всичко е просто бизнес. 

       Той се върна обратно в кабинета си. Седна на шефския стол, посегна отново към кафето си. Допи го без желание, то вече беше съвсем изстинало. На дъното остана само черна, плътна утайка. 

            

 

        К Р А Й

     

© Дон Бъч-Странски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Удоволствие беше да прочета. Както съм споменавал и преди имаш талант.
  • Благодаря, приятелю Безжичен! Весело посрещане и успехи през Новата!
  • Браво! Ето такива, интересни, добре написани разкази с фабула и развитие е винаги интересно да се прочетат. И си заслужава!
  • Благодаря на всички, скъпи приятели! Благодаря, Стойчо, Лина, Вики, Краси, Владо, Георги, Тоти! И за "любими" благодаря!
  • Просто бизнес!
    Специални поздрави! Успех!
  • Приятно.
  • Поздравления, Дон Бъч-Странски!
  • "Умните винаги купуват и продават. Глупавите се купуват и се продават." Не случайно сърцето и мозъка са на различни места. Много готино писане, както винаги с точната доза. Прочетох с удоволствие!
  • Две в едно - процъфтяването на бизнесмена и деградацията на човека... Хубав разказ!
  • Поздрави и от мен.
  • Тежък синдром на придобита сърдечна недостатъчност...
    Поздравления, Дон Бъч-Странски!
Propuestas
: ??:??