28 ago 2007, 1:08

Разкази по еротичните дневници на Мила - 5. Педя човек 

  Prosa
1102 1 1

Obra no adecuada para menores de 18 años

11 мин за четене
Беше наистина много нисичък. Сигурно около метър и шейсет. Но едва ли имаше и толкова - Мила, въпреки, че беше с нормален ръст за жена го гледаше доста отвисоко. Намираше го за грозноват, с голям нос, нищо в него не я привличаше. Чувала бе, че го наричат Педя човек - лакът *** ( разбирай атрибута на мъжката му гордост ) но, колкото и да и беше любопитно, нищо не можеше да я накара да провери дали е така. Някак странно нагъл, властен, движеше се из подземните среди в града. Знаеше и че реши ли може да бъде много опасен, затова гледаше да страни от него, а когато попаднеше в полезрението му, просто се правеше на невинна и го подминаваше с изящно извинение. По някаква случайност беше и приятел на нейното гадже, бивш съученик, бяха даже служили заедно. Та гаджето и я предупреди да внимава - беше нова, интересна, открояваше се между другите - беше красива и всички желаеха само едно...
Рико, както често се случва в живота, успя да намери също така нисичко момиче, което да го обича от цялото си сърце и да е готово на всичко за него, с цялата си преданост на сляпо влюбена жена. И въпреки това я караше непрекъснато да страда, да го ревнува, издевателстваше над нея и чувствата и. Беше я устроил на работа в един офис и за да не стои сама и да скучае, беше "помолил" Мила при всяка възможност да ходи при нея - един вид да си правят компания, докато мъжете работят. На Мила и беше приятно - Нинка беше мило, мъничко момиче, заслепена от любовта си към Рико не виждаше нищо друго. Пиеха кафе, говореха си... и така докато един ден тя посрещна Мила много намръщена. На въпроса защо е такава, тя започна през сълзи да обвинява Мила, че спи с приятеля и - и да, сигурна е, защото той и е казал това. Мила си тръгна много ядосана. Не знаеше какво цели Рико с тези лъжи, а когато го срещна, въпреки че я бяха предупредили да бъде по-внимателна с него, му устрои голям скандал. Бясна беше, че е говорил лъжи за нея, бясна и заради това, че Нинка не заслужаваше така да страда. Рико през цялото време и се смееше насреща, и каза, че нарочно надъхва Нина - за да го ревнува и да го обича повече. А какъв по-добър повод за ревност от това да кажеш на влюбена жена, че спиш с най-добрата и приятелка ? Тогава Мила разярена му каза, че след като си играят така с нея, то не иска да вижда нито него, нито Нина - никога повече.
Мина година... След случката с хазаина си Мила живееше у приятелката си Таня, но знаеше че няма вечно да е така. Трябваше да си намери местенце, само нейно, в което да може спокойно да се прибере, да учи... Обикаляше града, но не можеше да намери тищо подходящо. Изведнъж някой я хвана за ръката, обърна се - беше Рико - усмихваше и се както винаги. Все още я беше яд на него, но сега имаше чувството, че той може да и помогне. Наистина - само след няколко телефонни разговора и каза да отива да си събира багажа, той ще дойде след половин час да я вземе. Когато я заведе, Мила щеше да припадне от изумление - на центъра на града, самостоятелно апартаментче, мебелирано... просто мечта. Попита веднага колко ще е наема, а Рико и каза цифра, която плащаше и преди - със съквартирантка. Гледаше някак със съжаление едничкия сак в ръцете на Мила и когато се увери, че това е единствения багаж, каза, че отива донякъде, а тя през това време да се настанява спокойно.Какво ли има да настанява, помисли си Мила, но започна да разглежда апартаментчето, да го чисти и мие - все пак личеше, че там дълго време никой не беше живял. След около час на вратата се позвъни, Мила отвори и онемя. Започнаха да се внасят хладилник, пералня, печка, телевизор, а накрая стоеше Рико с пазарски чанти в ръце - нали трябвало да има с какво да преживее първата вечер там... Хилеше и се като простак, не - точната дума беше - надсмиваше се над учудването и. Подредиха нещата, след което и пожела приятна вечер и си тръгна - така както беше дошъл. Мила цяла вечер не мигна - чудеше се защо, по дяволите, този мъж беше така добър с нея. Имаше нещо гнило - никой никому не дава нищо даром без да поиска нещо в замяна. На Мила и беше ясно какво цели Рико, но... не беше познал. Да си събере багажа и трябваха точно десет минути. Най накрая заспа и като за първа нощ на ново място сънува чудно хубави сънища...
Минаха дни, месеци... от Рико - ни следа. Мила заживя спокойно, учеше, забавляваше се със приятелките си, канеше гости - нали живееше сама, а и умееше да готви невероятно. Видя го една вечер в новата дискотека. Ходеха да играят билярд на етажа над нея, а той я проследи дотам, приближи се и и каза на ухо "Какво ще ми играете билярд като пенсионерки, ето ти пари - отивайте да се забавлявате в дискотеката ". Мила блъскаше парите му, с оправданието, че ако иска да ги изхарчи, то да ги придружи, но той каза, че е зает и не може да остане. Даде парите на приятелката и, а Мила остави отново раздвоена и разколебана. Естествено, отидоха на дискотеката, но на Мила през цялото време и беше някак тъжно, донякъде обидно и некомфортно. След около месец се появи на вратата и, каза и да се облече и да каже къде и се ходи. Водеше я по места, които Мила не можеше дори да си представи, където пожелае и... нито веднъж не поиска нищо в замяна. Единственото, което казваше беше, че навремето я е разочаровал много и сега иска да компенсира неприязънта, която Мила чувстваше към него. В интерес на истината на Мила отдавна и се беше разминало - историята и се струваше детинска, постъпките им тогава - като на глупави пубертетчета. Знаеше, че най-накрая Рико се беше оженил за Нинка, и се радваше за тях, дори на моменти се притесняваше, че той и отделя толкова време, вместо да стои при жена си - а знаеше колко е ревнива. Но знаеше също и начина му на живот - това, че почти никога не се задържаше в къщи, занимаваше се с неясни далавери, от които вадеше купища пари, а понякога отсъстваше с дни. Мила мислеше - все пак нищо лошо, в нищо не ме въвлича, нищо не иска, като му е приятно да идва - нека. Все пак благодарение на него си живееше сега царски. Не се чувстваше като мутреса, защото и той не се отнасяше с нея като такава - просто обичаше компанията и, уважаваше я, караше я да се забавлява, водеше я навсякъде, където пожелае, възхищаваше се на порядките и нрава и, правеше му удоволствие да я гледа докато готви и после да вечеря с нея... Казваше, че се разтоварва и отпуска в нейно присъствие. Понякога просто си оставаха в къщи, вечеряха, гледаха телевизия, Мила се чувстваше така, сякаш бяха женени от години. Една вечер гледаха интересен филм. Докато иде до тоалетната, Мила помоли Рико да гледа внимателно и после да и разкаже, ако се случи нещо. Върна се на бегом, а на въпроса и "Какво стана ?" Рико, седнал до нея на дивана, се обърна и каза "Ето това!". Целуна я, отначало плахо, а тя, усетила мекотата на устните му, не се отдръпна... После все по-силно, все по-страстно и... забравиха за филма...
След толкова години Мила наистина се убеди, че хората бяха прави, като го наричаха Педя човек - лакът *** . Тялото му, въпреки височината, беше изключително пропорционално, мускулесто, без да бъде набито, стройно, без да е прекалено слабо... а там... там се криеше нещо, за което Мила не беше вярвала, че съществува... Чудеше се как в това малко тяло може да изхрани подобен огромен орган... истината беше, че изживя нещо наистина неповторимо, невероятно... нещо, което я накара да забрави за ниския му ръст, за грозноватата физиономия с големия нос, за властния и непоколебим характер... Отдавна беше установила, че зад плашещия хората характер се крие едно нежно и мило сърце... жадно за малко обич и топлина, което не иска нищо друго в замяна... И тя му го даде...
Рико се пристрасти към Мила с ужасна лекота. И без това му беше приятно преди, но сега... просто имаше и физическа и духовна нужда да бъде всяка свободна минута с нея. Даже тя забелязваше промяната и това я караше да се плаши - не искаше да му навреди, не искаше да разваля семейството му, не искаше "колегите" му да усетят слабостта... защото той вече я имаше - тя беше неговата слабост... Идваше по всяко време на денонощието, измъкваше се от къщи, връщайки се от работа, дори минавайки покрай дома и с колата - с жена си и детето, ги оставяше да чакат в нея, докато той види Мила и и се насити. Факт беше, че не може да и се насити. Докато тя беше по-умерена. Мислеше много, и за евентуални грешки, и за последствия. Той беше като ослепял, като обзет от демон, като полудял. В лудостта си по нея, докато я имаше, изпитваше дивашкото удоволствие дори да и доставя болка - виковете и го караха да се наслаждава, не го интересуваше нито къде са, нито с кого са, в очите му бе единствено тя. Правеха го навсякъде, по всяко време, на места неприемливи и в пози невъобразими за останалите... Не им пукаше. Все едно целия свят беше в краката им. Само че за Рико света беше Мила, докато тя... От ден на ден виждаше неизбежния край на цялата им връзка, а той не признаваше възможността да я загуби. Идваше края на следването, а с него Мила бе решила твърдо да се махне - и от града и от него. Рико упорстваше, убеждаваше я да идат заедно в друг град, молеше я... Мила беше непреклонна - нещата трябваше да спрат дотук, докато все още можеха и не бяха наранили нито околните нито себе си. Не го обичаше, поне не така, както на него му се искаше. Затова определи деня, в който ще се сбогуват. Той дойде с чисто новото си БМВ. Качи я, но не попита накъде, а просто подкара колата ... докато стигна до пусто място, много нависоко, а под него зееше огромна пропаст. Спря колата съвсем на ръба. "Сега сме сами - на километри наоколо няма жива душа, само ти и аз". Нещо в Мила трепна - говореше, сякаш искаше да се хвърлят в пропастта. Започна да го гали и говори нежно, докато не усети как се поддава на ласките и. Правиха любов. С такава дива ярост и сила, неподлежащи на обяснение. Като за последно. Мила беше изтощена от удоволствие, той също. Въпреки това я пожела - още веднъж. И още веднъж. И още веднъж. Мила имаше чувството, че иска да излее всички сили от малкото си тяло, чудеше се къде и кога ще прекрачи границата на възможностите си, тя самата вече беше на границата на изтощението от удоволствие и болка... Искаше и се да свърши вече, да си ходят... ако въобще могат да го направят... Престана да и пука какво ще стане, усещаше как всичко в нея пулсира и крещи... болка... Тогава, може би със сетни сили, я обърна с гръб към себе си, заклещи я здраво на предната седалка и... това, което никога до сега не бяха успяли да направят заради размера му, стана факт... Усещаше, че и него го боли, но беше толкова яростен... така отдаден... Мила искаше да крещи - едновременно от болка и удоволствие, от непознатото усещане, от редуващите се силна болка... неземно удоволствие... адска болка... перверзно удоволствие... Когато всичко свърши, просто нямаха сили да се отделят един от друг. Лежаха така, потънали в пот, усещайки телата си едно в друго... стояха с часове, докато намерят сили да станат и се облекат. Мълчаха по пътя наобратно. Може би всеки искаше да остави спомена за другия такъв какъвто е, непокътнат. Разделиха се без думи... само с устни... с негласното обещание, че си принадлежат завинаги един на друг...
На другия ден Мила замина. Не се върна никога повече в града. Рико знаеше телефона и адреса и. Ходи няколко пъти да се видят. Тя също го посещава в градовете, в които той работеше. Предпоследния път Мила го помоли повече да не се виждат. Искаше да устрои живота си - наново, без него. Тръгна си мълчалив. Обичаше я, щеше да уважи и това и решение. Не се видяха с години. До един ден, в който приятелка не и се обади, ей-така, просто да се чуят. Мила естествено попита за новини от града, от нейните познати. Тя и каза за Рико. Бяха катастрофирали. От четиримата, които пътували в колата, всички били само с леки наранявания. Освен един - жена му. Починала на път към болницата. Гърлото на Мила се стегна - помнеше Нинка, колко мила и добра беше, как обичаше всеотдайно Рико и как той винаги издевателстваше над нея и се гавреше с чувствата и. Дожаля и, какво нещо бе живота... След няколко дни и звънна Рико. Тя беше хвърлила всички адреси и телефони, за да не се изкуши никога да звънне. Покани я, да се видят, заради доброто старо време. Мила не можа да откаже. Знаеше какво ще и предложи. Но не беше готова да го приеме. Животът и се беше променил драстично, без него. Беше щастлива, беше успяла, беше всичко онова, за което бе мечтала винаги. Без чужда помощ. Когато се видяха... заради доброто старо време... Нищо не беше същото. Нито той, нито тя. Той - съжаляваше за всяка секунда от предишния си живот. Искаше да върне времето назад и да изживее отново всички онези мигове на щастие. Сега искаше Мила, за да изкупи всичките си грехове. Искаше я безумно. За първи път в живота си Мила отказа твърдо. Животът, който той и предлагаше, не беше неин. Тя нямаше право и не искаше да изкупува чужди грехове...

© Мила Нежна Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Трогна ме!!!Аплодисменти!Не мога да повярвам ,че няма други коментари за този разказ!Тъжно,но такъв е и самия живот понякога!
Propuestas
: ??:??