Алики тичаше по крайбрежната улица всяка събота сутрин.

За първи път го видя когато беше четиринайсетгодишна. Длъгнесто момче на нейната възраст, със стари, развлечени панталони и тъмносин пуловер. Стоеше заедно с баща си на потъмнелите от влагата дъски, които се точеха по целия край на крайбрежната улица, а в дървените стълбове под тях се разбиваха разпенените вълни. Баща му го учеше да лови риба. Алики спря наблизо и чу тихия им разговор. „Първо хвърляме подхранката, но внимателно – гледай да не плиска много!“ възрастният мъж се наведе и пусна нещо квадратно и тежко на вид във водата. То цопна и потъна безмълвно в зелените дълбини. „После закачаме червея на кукичката, по-накрая - нали знаеш, че зарганите не са много упорити. Като хвърлиш въдицата, държиш ръката изправена – така прътът след малко ще започне да трепери, а това е важно за примамката. Следи внимателно плувката през цялото време и не отпускай пръта.“

Алики не разбираше почти нищо от риболов, но гледаше очарована изящните движения, с които момчето изпълни указанията на баща си. Държеше въдицата с прецизна лекота, гъвкавото му тяло бе приведено напред. Тъмноруса чуплива коса падаше на челото му, хубавите черти бяха леко напрегнати. Огледа се за момент и я видя. Изопнатото му лице се отпусна, долната му устна потрепна, сините очи я пронизаха – да, дори от това разстояние видя, че са сини, сини като плискащото се в кея море – а после баща му се скара, че отпуска пръта и той пак се обърна напред. Алики продължи да тича, оставяйки момчето и баща му зад гърба си. До края на обиколката обаче сините му очи се сливаха с безкрайността на лазура пред нея.

Алики бе дъщеря на лекари – баща сърдечен хирург и майка педиатър – и бъдещето ѝ бе начертано от дете. Най-доброто училище в Солун, после медицинския факултет, после болница „Георгиус Папаниколау“ и частния кабинет на майка ѝ. Сватба с някой от съсловието. Дори от сега знаеше кой ще е – синът на най-добрите приятели на родителите ѝ, Костас. Бледо, слабо момче, което никога не излизаше от вкъщи, а когато им ходеха на гости, седеше в стаята си, забило дългия си нос в учебниците. В малкото случаи, в които вдигаше глава, за да я погледне, погледът му бе скован и безизразен, а пръстите му лазеха неспокойно по ръба на идеално изгладените панталони.

Алики също не излизаше вечер през седмицата – според баща ѝ, социалният живот в училище ѝ стигаше - но си бе извоювала правото всяка събота сутрин да тича за един час по крайбрежната улица. Обличаше спортния екип, слагаше слушалките на ушите и плъзваше лъскавите си маратонки „Найк“ по грапавия, солиден бетон.

Той беше винаги там.

Първите три години го придружаваше баща му. След това започна да идва сам. Винаги по едно и също време – събота, в девет часа сутринта. Хвърляше въдицата с тренирано движение, после стоеше и чакаше, вгледан в мълчаливата, синьозелена повърхност разстлана напред към далечния залив на Перея. Понякога я поглеждаше, но през повечето време очите му бяха отправени към водата. Идваше през лятото – тогава се събличаше до кръста и изгряващото слънце позлатяваше мускулестото му тяло и запълваше съдраните места по старите му дънки. Идваше през дъждовната есен, навлечен с дъждобран, с качулка на главата – тогава челото му се набраздяваше от мокри капки, а очите му потъмняваха и ставаха някак страшни, също като намръщеното море. Идваше през зимата, облечен в стара канадка, с вълнена шапка нахлупена до ушите и ръкавици. Понякога подсмърчаше и кашляше, но винаги беше там, с въдицата в ръка. Алики се чудеше дали баща му не е починал и не прави това в негова памет. Можеше ли да си го обясни иначе – млад човек, на нейната възраст, очевидно неограничен от задължения като нейните, да стои всяка събота сутрин тук? Толкова години вече? Що за маниак-рибар беше?

Тя завърши училище с отличие. Започна да учи медицина и свободното ѝ време намаля още повече. От лекции – вкъщи, над учебниците, после пак на лекции. Понякога ходеше на кафе с Костас, бледото момче с дългия нос, определено от родителите ѝ за неин бъдещ съпруг. Той ѝ се оказа съкурсник, но ѝ сподели, че педиатрията не му е по сърце и като завършат, ще специализира ортопедия. Костас винаги ходеше с идеално изгладени костюми, зализана на една страна черна коса и очила с дебели рамки. Лицето му беше толкова бледо, че понякога Алики се чудеше дали докато седят в кафенето, от устата му няма да изскочат два дълги зъба и да се впият жадно в шията ѝ.

Тя продължаваше да тича всяка събота сутрин. Рибарят продължаваше да идва. Пусна руса брада, очите му придобиха леко унесен, по-зрял израз. Когато Алики навърши двадесет и пет години Костас ѝ предложи да се оженят. Алики се съгласи. В деня преди сватбата – беше събота  – излезе пак на крайбрежната улица. Изчака рибаря да приключи с улова и тръгна дискретно след него. Той се качи на един стар Форд, паркиран до булевард „Мегалос Александрос“, а тя го последва с такси. Минаха покрай Бялата кула и продължиха на северозапад. След половин час се озоваха в мръсния, шумен Дентропотамос, един от най-бедните и опасни квартали в града. Алики, родена и израсла в богатата, спокойна Панорама, не бе стъпвала никога тук. Гледаше с изумление дрипавите емигранти по улиците, мръсотията по тротоарите, пияните, крещящи мъже от кварталните барове. Фордът спря до една малка, неугледна хлебарница. Рибарят заключи колата и влезе в хлебарницата. Чуха се радостни възгласи: „Ей, шефе, мислехме, че днес няма да идваш! Виж, чакай Мария да ти даде отчета за…“

Алики не чу повече, защото стъклената врата се затвори с дрънчене. Тя постоя малко, облегната на прозореца на колата, вгледана в ниската, безлична сграда с огромен надпис „Артополио“ върху зацапаната стъклена витрина. Зад тази стара, крещяща: „Бедност!“ витрина висяха всички люлеещи се в безкрайния космос нишки, които съдбата нямаше как да заплете. Алики затвори очи, въздъхна дълбоко и каза на шофьора да кара обратно към дома ѝ. 

Сватбата бе шумна, пищна, с хиляди гости. С Коста заживяха в огромен апартамент в престижния квартал „Каламариа“ – подари им го баща ѝ. Дипломираха се, завършиха специализациите си, започнаха работа. Роди се първото им дете. Алики продължаваше да тича събота сутрин. Тичаше дори и когато не бе мигнала през нощта; дори когато клепачите ѝ се затваряха от изтощение и всяко помръдване на мускулите ѝ я караше да стене от болка. Тичаше дори и когато бе толкова изморена, че едва се добираше до мястото, където стоеше рибарят. Там спираше, облягаше се задъхана на някое дърво и го наблюдаваше. Той също я гледаше. Понякога задържаше неразгадаемия си, отнесен израз върху нея минути наред, преди да се обърне отново към трептенето на шарената плувка във водата. Два-три пъти го видя да изважда риба и преди да я сложи в железния кош отстрани, да хвърля колеблив, въпросителен поглед към нея. Тогава тя бързо извръщаше очи и се затичваше напред по пътя си.

Сам ли готвеше рибата, която ловеше? Имаше ли жена, деца, други роднини?

Родителите на Алики починаха и двамата с Коста се преместиха в голямата къща в Панорама. Децата ѝ пораснаха, станаха тийнейджъри. На лицето ѝ се появиха бръчки, въпреки че ходеше редовно на козметични процедури и ползваше най-скъпите кремове. Започна да боядисва косата си. Лицето на рибаря също се състаряваше, брадата и косата му побеляваха. Възрастта обаче му придаваше някакво магнетично обаяние, като на човек, живял толкова много, че да побере в сърцето си всички тайни на вселената. Всяка събота Алики очакваше с него да се появи младо момче, което той да учи на тънкостите на риболова, както някога баща му бе учил самия него. Това обаче не се случи. Рибарят бе винаги сам.

Безброй пъти се бе изкушавала да отиде при него, да завържат разговор, да се запознаят. Не го направи. Завършваше обиколката си и се връщаше при големите си дъщери, които скоро щяха да влязат в университет, при преуморения си, вечно сърдит съпруг и при хилядите пациенти, които я чакаха в болницата и частния кабинет.

След още шест години сърдитият ѝ съпруг почина от ненадеен инфаркт. Дъщерите ѝ си дойдоха от чужбина за погребението. Поплакаха заедно, после те заминаха, а тя остана сама. Петдесет и осем годишна жена, сама в огромната си къща в Панорама. Къща, която внезапно ѝ се стори толкова чужда, колкото и светът, в който бе прекарала целия си живот; светът, натрапен от роднините ѝ и обществото; светът, който никога не бе желала истински.

Седмица и половина след погребението, с подути и възпалени очи, тя се върна на работа. Потопи се в задълженията си с отчаянието на падащ в пропастта човек, който се е хванал за стърчащ скален ръб. За първи път в живота си пропусна тичането събота. Пропусна го и следващия път. И по-следващия. Най-сетне, след един месец събра кураж. Облече спортния си екип и отиде на крайбрежната улица. Беше хладно, пепеляви облаци се блъскаха един с друг на небето, подхвърляни от неприветливия вятър. Този път Алики не тичаше, а вървеше бавно - много бавно. Погледът ѝ бе насочен надолу, към бетона под скъпите ѝ маратонки, долната ѝ устна бе разкървавена от хапане. Не вярваше, че ще го види на кея. Той обаче беше там. Седеше на потъмнелите, разядени от времето дъски и краката му висяха на ръба. Бурните вълни се плискаха отдолу и пръскаха старите му, изкаляни ботуши. Изненадана, тя забеляза че риболовните му принадлежности този път не са с него. Нито въдицата, нито примамките, нито плувката, нито коша.

Той просто седеше на кея и гледаше развълнуваното море.

Алики се приближи предпазливо и приседна до него. Той се обърна, погледна я и лека усмивка разведри унесените му черти. Очите му бяха все така сини, въпреки бръчките около тях. Алики забеляза, че брадата му е вече почти напълно побеляла.

- Здравей – каза тя тихо.

Той ѝ кимна.

- Здравей.

За първи път чуваше гласа му. Дълбок, мъжествен. Глас, който повече от четиридесет години бе чувала непрестанно в сънищата си.

- Съжалявам, че не можах да дойда последните пъти – промълви тя – имах…имах лични проблеми.

- Знаех, че ще се върнеш. Чаках те.

Стояха и мълчаха. Алики гледаше очите му и усещаше как се разтваря в тях – сякаш морето я поглъщаше, за да я направи част от вълшебната си същност. За да я направи безсмъртна.

- Как се казваш? – попита го тя накрая.

- Лукас. А ти?

- Алики.

- Лукас…ти…имаш ли семейство?

Той поклати отрицателно глава.

- Не. Родителите ми починаха като бях малък. Имал съм доста връзки, но никоя не беше сериозна. Така и не можах да намеря подходящата.

- Аз… тя преглътна – аз бях омъжена. Мъжът ми почина наскоро. Но…не бяхме щастливи. Родителите ни ни събраха. Бяхме от едно съсловие и…нали разбираш, така беше редно. Никога не биха ми позволили да изляза от този свят.

Той кимна.

- Знам.

- Знаеш ли?

- Разбира се – той пак се усмихна. Затова и не те заговорих през всичките тези години. Веднага ми стана ясно, че си друга класа. Нямаше да ме допуснат до теб. Ти самата нямаше да ме допуснеш.

- Така ли! Значи си искал да ме заговориш? Никога не съм вярвала, че в действителност…

- Алики… той се засмя. Въпреки възрастта, зъбите му бяха бели и поддържани, и усмивката много чаровна - …ти да не мислиш, че аз обичам да ловя риба? Като малък, баща ми ме мъкнеше насила тук. А после започнах да идвам само заради теб. Още първият път, когато те видях да минаваш – на четиринайсет ли бях, на колко? – си загубих ума по теб. Единствената причина, поради която цял живот се мъкна на тоя кей с проклетата въдица, си ти. Живея за десетте минути, в които ще минеш покрай мен, ще се спреш да си починеш, и ще те видя. Това е.

- На-наистина ли?

- Наистина.  

Мълчаха и се гледаха дълго време. Накрая той се изправи със завидна гъвкавост за възрастта си и ѝ подаде ръка. Тя пое топлата му длан и също стана. Без да говорят, но и без да пускат ръцете си, се отдалечиха от крайбрежната улица. Зад тях слънцето внезапно изгря, а съдбата се озърна крадешком, сплете бързо няколко нишки от светлината му и хвърли върху главите им два сияйни венеца.