Част 1.
Колитата съществуваха на този свят много отдавна. Много преди хората да се появят като вид. Помнеха появата на динозаврите. Помнеха изчезването им. Помнеха кога се появиха първите примати. Знаеха, че един ден – след много, много години светът щеше да е техен. Но той беше и на колитата. Това стана техният свят, след като първия загина заедно с угасването на звездата около който се въртеше... старата планета. Този свят беше точно за тях. Но се появиха първите примати, после приматите се развиха, еволюираха и след хилядолетия хората вече бяха доминиращия вид. Те можеха да се намесят още в началото, но това не беше прието за тяхната раса. А те знаеха, че новата, човешката раса, ще развие интелект. Интелектът е толкова рядко срещан във вселената, че е невъзможно да бъде умишлено унищожен. Уви!
Тропс подаде глава между стръковете трева и огледа пътеката. Май беше чисто. Ослуша се – пак нищо. Но той беше предпазлив и изчака още малко преди да претича през отъпканата пръст на пътеката. Трябваше да бъде предпазлив. Преди време племенникът му Хо прояви непредпазливост и беше смачкан от задната лапа на една забързана лисица.
Искаше да стигне от другата страна на храстите, до къщата на хората. Там, на тавана, живееха негови роднини, които предпочитаха уюта на прашния таван отколкото живота между корените на вековните дървета. Искаше да им разкаже последните новини и да чуе още някоя от техните истории.
Когато, след като се покатери по бръшляна обвил къщата, и се промуши през една от дупките в покрива се чу:
- Бау, уау, уауууу …
- Стига де, аз съм – извика Тропс. – Тук, в тази прашна и мръсна дупка, не може да се навре човек, кого плашите?
- Хи-хи, по навик. Хората са толкова смешни. Хем грамадни, хем бъзливи... Хи-хи...
- Просто вярват в нас.
- Глупости, те не вярват в себе си, но се кланят на някакъв техен бог, хи-хи, който ги бил създал. Четат една книга всяка вечер преди да започнат да плюскат, но преди това като заразмахват ръце и се докосват ту по челото, ту по гърдите и раменете – смешна работа.
- Това си е техен ритуал, трябва да го уважавате.
- Тъй де, уважаваме го с уауууу …. Хи-хи.
- Непоправими сте – усмихна им се Тропс. – Та те са само хора, що ги плашите.
- За да вярват в нас, не в нещо на небето. Ние сме тук, ние сме реални, а те умирисват къщата с разни пушеци, които се препоръчвали против наличие на колита в къщата.. Димът ги прогонвал.
- На няколко пъти наистина ви прогони.
- Да, ама защото мирише отвратително поне два дена след това. А и трябваше да спим на вън.
- Аз си живея на вън и нищо ми няма.
- Да но все трепериш да не те настъпи нещо или да не ти падне някой по-едър плод на главата.
- Какво да се прави. Милионите векове еволюция са ни направили дребни, за да можем да се нагодим във всеки свят и почти при всякакви условия.
- И сме умни. По-умни от хората.
- Да, умни сме. Но сме дребни и не можем да градим култура, да строим или да произвеждаме нещо, можем само да пазим историята си в преданията.
- И да плашим хората.
- Стига де. Те се развиват. Вече имат доста усъвършенствани пособия, откриха колелото, метала, земеделието и търговията …
- И войните. Най-обичат да се избиват едни други.
- Да, войнствена раса се оказаха.
- Можем да поправим това.
- Вече не, късно е. Много се размножиха, наедряха и заякнаха. Не, вече не – тъжно поклати глава Тропс.
- Но ние можем да ги сразим с магия.
- Няма да е честно.
- Че защо трябва да е честно? Те не използват ли тояги и метли когато ни гонят. Всеки със своите си оръжия. Чакай да ти разкажа какво стана снощи.
Тропс се усмихна, седна на една счупена керемида и се приготви да чуе последната от многото им истории.
- Влиза дъртия грозник, а аз долу до вратата. Свих се до ръба на чергата, а той затупа с крака да свали малко от праха по навущата си. Аз протегнах ръка и леко му дръпнах вървите, колкото да се развържат и вързах края им за една треска. Тъпанарят тръгна да влиза, но се препъна и се просна така, че керемидите се разтресоха …. хи-хи. Дотърча жена му, вдигна го и като се развика: „къш колита от тук, къш, къш“ сякаш сме пилета … хи-хи.
- За това не ви обичат хората, само бели правите. Те не ни виждат и от това още повече ги е страх.
- Ако се вгледат могат да ни видят. Но не се вглеждат.
- Аз за това дойдох – каза Тропс. – Ще се събираме на Късата поляна. Трябва и вие да дойдете, всички ще сме там. Всички от нашия край. Дори започнаха да пристигат и от по-далече. Събор ще правим, за една нова вест, която може да бъде начало на нов живот за нас... е, след време – поне се надяваме.
Следва
© Ана Ненчена Todos los derechos reservados