Не знаеше къде се намира, знаеше само, че вярата в чудеса я беше довела да тази голяма оранжево-зелена врата и тя примижа, защото се страхуваше да не би да отвори очи и илюзията да изчезне... да изчезне всичко, което имаше за свой образ и подобие и да остане само една пустота. А пустотата нямаше душа... тя не пееше под дъжда, но и не преживяваше нещата като младия Вертер - самотата си беше Самота - огромна, неизбежна и безтегловна. Понякога и се струваше, че целия свят е трябвало да бъде създаден, за да бъде променян всеки ден от нея, но не беше много сигурна какво ще прави като поиска да си почине и да се скрие под своя оранжев чадър, и си сложи розовите очила. И колкото повече мислеше, толкова повече й се искаше да може да разказва приказки, защото, за да разказва трябваше да вярва в тях, а това вече я спасяваше от самотата и почти я примиряваше със света.
И все пак самотата понякога идваше неочаквано, друг път след дълго очакване, но винаги в нея бе скрита една неизбежност, за онова ...