6 ago 2007, 13:21
Щастливи ли сте?
6 мин за четене
Щастливи ли сте ?
Все по-често ми се случва да задавам този въпрос. Повечето пъти си го задавам мислено, но на няколко пъти се улових, че го казвам на глас... Дали да ви описвам реакцията или е безсмислено? Едни ме гледаха обезумели, не очаквали такъв въпрос, чудейки се за какво щастие става въпрос, сякаш в живота има всичко друго, с изключение на това чувство - да си щастлив. Други, може би, предпазвайки се да не чуе дявола :), старателно се опитваха да ме убедят колко лош е живота им, колко много неща искат да имат, ама нали все няма пари... Трети с неспирно съжаление се жалват за пропуснатите от тях възможности - ако тогава не бяха постъпили така, сега щяха да са... ехей... та това им пречело да се чувстват, ако не щастливи, то поне доволни от живота, който водят. Не знам защо така напоследък почнах да се замислям над този "глобален " въпрос. Може би се старая да намеря точната дефиниция - какво е щастието и има ли почва то в нашите си - български души. Колко и какво му трябва на един човек, за да се почувства щастлив и може ли щастието да бъде наше перманентно състояние или е просто миг, усетен между моментите на нещастие? Дали живота, който водим, до голяма степен определя и начина, по който се чувстваме или се чувстваме спокойни, доволни и щастливи до момента, в който осъзнаем какво всъщност ни липсва??? В тази връзка си припомням една случка от преди много години - от зората на демокрацията у нас. Случи се така, че трябваше да идем по работа до едно затънтено планинско село, населено предимно с турци и помаци. Тогава, знаейки, че отивам в планината се бях облякла съвсем нормално - в смисъл: дънки, маратонки и някакво яке. На площадчето хората ни заобиколиха - бяха си облечени нормално за тяхното ежедневие, повечето от жените - забрадени. Направи ми впечатление една групичка - почти деца, които ни гледаха с удивление, дори с възхищение, все едно бяхме пришълци от друг свят... а за тях може би си и беше така... Едно от момиченцата се приближи и тихичко ми каза: "Какичке, искам да стана като теб". В продължение на няколко минути се усмихвах тъпо, от любезност и се чудех какво, по дяволите, да й кажа... Беше на около 14-15 години, със забрадка, доколкото си спомням, се казваше Небибе, а като я питах дали се учи, ми отвърна, че в момента изучават корана. Наистина бях стъписана, не познавах обичаите сред тази общност, представа си нямах дори как живеят и какъв е начинът им на живот. След време отново ходихме до това село. Хората си бяха същите, нищо не се беше променило... Видях Небибе, как притичва по площадчето. След малко се върна - старателно облечена в дънки, маратонки и яке... открила прекрасната си дълга коса. Хората я гледаха, между тях изглеждаше като бял щъркел, като извънземно, кацнало на площадчето. Гледаха я с неодобрение. Тя се приближи до мен и ми каза: "Виж ме сега!". Попитах я: "Небибе, много си хубава... чувстваш ли се щастлива?", а тя ми отговори: "Да, щастлива съм, че съм като теб и че ти можа да ме видиш... После сигурно ще ми се карат...". Не знам какво е станало после с живота на Небибе, но знам, че тогава, облечена, на онова площадче, тя беше щастлива... очите й светеха от факта, че може да е като мен... като всички останали от другия свят... Не знаех тогава - дали да я съжалявам, дали да се опитам да и помогна... Може би тя, а и всички хора в селото бяха по свой начин щастливи... Не знам... Ние бяхме пришълците в техния свят и нямахме никакво право да ги съдим... за каквото и да е... нито да се опитваме да променим душите им...
Друго, което се питам, е, дали начина, по който възприемаме света може да ни помогне да бъдем щастливи. Имам много познати и приятели цигани. Почти всички - невероятни хора, с отворено съзнание и дълбока душевност. Винаги съм се чудела на лекотата и безгрижието, с което живеят по-голямата част от тях... Но, трябва ли да мислим наистина толкова задълбочено? При тях някак си е избегнат онзи момент със завистта - че другия живее по-добре, че има повече, че е по-добър и по-кадърен... И с повод и без повод се наслаждават на усещанията си, празнуват и се радват от сърце, заедно са - и в добро, и в лошо, и си помагат... задружно... Не ми се мисли, как ще постъпим ние, българите, ако някой наш познат, приятел или дори роднина се нуждае от помощ... Всеки така се е притиснал в собственото си съществуване и единичното си оцеляване... не ми се мисли... и дано не се налага... Бих предпочела да съм циганка - поне по душа. Не е ли по-важно да се живее - днес и сега??? Няма ли така да оставиш повече след себе си, отколкото като се свиваш егоистично вътре в себе си?
Истината е, че... от ден на ден се чувствам все по-неудобно от факта, че съм щастлива... Наистина неудобно. Срам ме е да си го призная на глас. Не, че нямам проблеми - и аз имам, като всички останали. Да, ама съм някак странно спокойна - всичко е преходно, и го осъзнавам... Проблеми винаги ще има, едни ще преодоляваме както можем, други няма да можем... важното е, че животът си върви и ако не му се наслаждаваме в момента, нищо няма да се повтори или да се върне назад... Много пъти приятелите ми са ме убеждавали, че след като съм такава "сладкодумна" трябва да намеря време и начин, и да започна да пиша... Както виждате - направих го... и съм още по-щастлива от това... Независимо дали пиша добре или зле - това е ново за мен, и ме прави щастлива. Допълва възприятията ми и ме кара да ги осъзнавам от още една гледна точка. Не мога да избягам някак си от това усещане, че животът ми е пълен, пълноценен, срам ме е да го призная, а може би и ме е страх... Тук, пред вас, сега го признавам. Наясно съм, че всичко е преходно, но... в момента съм постигнала съвършената хармония и баланс вътре в самата себе си. Наясно съм с това, което съм, и с това, което другите виждат в мен.Обичам да се забавлявам и се забавлявам! Обичам хората около мен да са добри, да са щастливи... а ако не са - да им помогна да бъдат такива... Наясно съм, че никой не може да изживее така добре собствения си живот, така както ти самия, никой не може да ти даде онова щастие, което е вътре в теб, само трябва да го потърсиш вътре в себе си и да го доведеш до повърхността на съзнанието си... да го осъзнаеш и да му се отдадеш изцяло... Аз съм една наистина щастлива жена, която, помнейки миналото си, се наслаждава на настоящето и е спокойна да посрещне бъдещето... А кой знае какво ще бъде то?...
Затова задавам толкова често напоследък този въпрос: "Щастливи ли сте?" Иска ми се да знам, че не съм само аз. Иска ми се хората около мен да бъдат щастливи, да са доволни от това как живеят и какво работят, да бъдат малко по-добри едни към други, малко по-толерантни, малко по-възпитани, малко по-загрижени, малко по-мили... А може би просто не са осъзнали в действителност колко, всъщност, е хубав техният живот - такъв, какъвто е? Може би, жадувайки за нещо повече, пропускат факта, че всъщност вече са постигнали много? Може би, не осъзнавайки собствените си възможности, не забелязват, че всъщност те са уникални и неповторими хора, такива, каквито са, и хората ги ценят и обичат именно заради това. Колко много може би... и колко е просто всеки за себе си да осъзнае, колко е щастлив... А може би аз съм прекалено вярваща в доброто, което се крие във всяка една душа? Ех, ако можех... бих променила много неща... Бих променила света, в който живеем... Бих...
Затова ви питам: "Щастливи ли сте???"
Все по-често ми се случва да задавам този въпрос. Повечето пъти си го задавам мислено, но на няколко пъти се улових, че го казвам на глас... Дали да ви описвам реакцията или е безсмислено? Едни ме гледаха обезумели, не очаквали такъв въпрос, чудейки се за какво щастие става въпрос, сякаш в живота има всичко друго, с изключение на това чувство - да си щастлив. Други, може би, предпазвайки се да не чуе дявола :), старателно се опитваха да ме убедят колко лош е живота им, колко много неща искат да имат, ама нали все няма пари... Трети с неспирно съжаление се жалват за пропуснатите от тях възможности - ако тогава не бяха постъпили така, сега щяха да са... ехей... та това им пречело да се чувстват, ако не щастливи, то поне доволни от живота, който водят. Не знам защо така напоследък почнах да се замислям над този "глобален " въпрос. Може би се старая да намеря точната дефиниция - какво е щастието и има ли почва то в нашите си - български души. Колко и какво му трябва на един човек, за да се почувства щастлив и може ли щастието да бъде наше перманентно състояние или е просто миг, усетен между моментите на нещастие? Дали живота, който водим, до голяма степен определя и начина, по който се чувстваме или се чувстваме спокойни, доволни и щастливи до момента, в който осъзнаем какво всъщност ни липсва??? В тази връзка си припомням една случка от преди много години - от зората на демокрацията у нас. Случи се така, че трябваше да идем по работа до едно затънтено планинско село, населено предимно с турци и помаци. Тогава, знаейки, че отивам в планината се бях облякла съвсем нормално - в смисъл: дънки, маратонки и някакво яке. На площадчето хората ни заобиколиха - бяха си облечени нормално за тяхното ежедневие, повечето от жените - забрадени. Направи ми впечатление една групичка - почти деца, които ни гледаха с удивление, дори с възхищение, все едно бяхме пришълци от друг свят... а за тях може би си и беше така... Едно от момиченцата се приближи и тихичко ми каза: "Какичке, искам да стана като теб". В продължение на няколко минути се усмихвах тъпо, от любезност и се чудех какво, по дяволите, да й кажа... Беше на около 14-15 години, със забрадка, доколкото си спомням, се казваше Небибе, а като я питах дали се учи, ми отвърна, че в момента изучават корана. Наистина бях стъписана, не познавах обичаите сред тази общност, представа си нямах дори как живеят и какъв е начинът им на живот. След време отново ходихме до това село. Хората си бяха същите, нищо не се беше променило... Видях Небибе, как притичва по площадчето. След малко се върна - старателно облечена в дънки, маратонки и яке... открила прекрасната си дълга коса. Хората я гледаха, между тях изглеждаше като бял щъркел, като извънземно, кацнало на площадчето. Гледаха я с неодобрение. Тя се приближи до мен и ми каза: "Виж ме сега!". Попитах я: "Небибе, много си хубава... чувстваш ли се щастлива?", а тя ми отговори: "Да, щастлива съм, че съм като теб и че ти можа да ме видиш... После сигурно ще ми се карат...". Не знам какво е станало после с живота на Небибе, но знам, че тогава, облечена, на онова площадче, тя беше щастлива... очите й светеха от факта, че може да е като мен... като всички останали от другия свят... Не знаех тогава - дали да я съжалявам, дали да се опитам да и помогна... Може би тя, а и всички хора в селото бяха по свой начин щастливи... Не знам... Ние бяхме пришълците в техния свят и нямахме никакво право да ги съдим... за каквото и да е... нито да се опитваме да променим душите им...
Друго, което се питам, е, дали начина, по който възприемаме света може да ни помогне да бъдем щастливи. Имам много познати и приятели цигани. Почти всички - невероятни хора, с отворено съзнание и дълбока душевност. Винаги съм се чудела на лекотата и безгрижието, с което живеят по-голямата част от тях... Но, трябва ли да мислим наистина толкова задълбочено? При тях някак си е избегнат онзи момент със завистта - че другия живее по-добре, че има повече, че е по-добър и по-кадърен... И с повод и без повод се наслаждават на усещанията си, празнуват и се радват от сърце, заедно са - и в добро, и в лошо, и си помагат... задружно... Не ми се мисли, как ще постъпим ние, българите, ако някой наш познат, приятел или дори роднина се нуждае от помощ... Всеки така се е притиснал в собственото си съществуване и единичното си оцеляване... не ми се мисли... и дано не се налага... Бих предпочела да съм циганка - поне по душа. Не е ли по-важно да се живее - днес и сега??? Няма ли така да оставиш повече след себе си, отколкото като се свиваш егоистично вътре в себе си?
Истината е, че... от ден на ден се чувствам все по-неудобно от факта, че съм щастлива... Наистина неудобно. Срам ме е да си го призная на глас. Не, че нямам проблеми - и аз имам, като всички останали. Да, ама съм някак странно спокойна - всичко е преходно, и го осъзнавам... Проблеми винаги ще има, едни ще преодоляваме както можем, други няма да можем... важното е, че животът си върви и ако не му се наслаждаваме в момента, нищо няма да се повтори или да се върне назад... Много пъти приятелите ми са ме убеждавали, че след като съм такава "сладкодумна" трябва да намеря време и начин, и да започна да пиша... Както виждате - направих го... и съм още по-щастлива от това... Независимо дали пиша добре или зле - това е ново за мен, и ме прави щастлива. Допълва възприятията ми и ме кара да ги осъзнавам от още една гледна точка. Не мога да избягам някак си от това усещане, че животът ми е пълен, пълноценен, срам ме е да го призная, а може би и ме е страх... Тук, пред вас, сега го признавам. Наясно съм, че всичко е преходно, но... в момента съм постигнала съвършената хармония и баланс вътре в самата себе си. Наясно съм с това, което съм, и с това, което другите виждат в мен.Обичам да се забавлявам и се забавлявам! Обичам хората около мен да са добри, да са щастливи... а ако не са - да им помогна да бъдат такива... Наясно съм, че никой не може да изживее така добре собствения си живот, така както ти самия, никой не може да ти даде онова щастие, което е вътре в теб, само трябва да го потърсиш вътре в себе си и да го доведеш до повърхността на съзнанието си... да го осъзнаеш и да му се отдадеш изцяло... Аз съм една наистина щастлива жена, която, помнейки миналото си, се наслаждава на настоящето и е спокойна да посрещне бъдещето... А кой знае какво ще бъде то?...
Затова задавам толкова често напоследък този въпрос: "Щастливи ли сте?" Иска ми се да знам, че не съм само аз. Иска ми се хората около мен да бъдат щастливи, да са доволни от това как живеят и какво работят, да бъдат малко по-добри едни към други, малко по-толерантни, малко по-възпитани, малко по-загрижени, малко по-мили... А може би просто не са осъзнали в действителност колко, всъщност, е хубав техният живот - такъв, какъвто е? Може би, жадувайки за нещо повече, пропускат факта, че всъщност вече са постигнали много? Може би, не осъзнавайки собствените си възможности, не забелязват, че всъщност те са уникални и неповторими хора, такива, каквито са, и хората ги ценят и обичат именно заради това. Колко много може би... и колко е просто всеки за себе си да осъзнае, колко е щастлив... А може би аз съм прекалено вярваща в доброто, което се крие във всяка една душа? Ех, ако можех... бих променила много неща... Бих променила света, в който живеем... Бих...
Затова ви питам: "Щастливи ли сте???"
© Мила Нежна Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
"Наясно съм, че всичко е преходно, но... в момента съм постигнала съвършената хармония и баланс вътре в самата себе си."-ето това ми допадна много ,съгласна съм с тая твоя мисъл, а и с РОМАНТИК(Христо Костов),че за всеки от нас разбирането за щастие е различно!Но като цяло съм на едно мнение с теб-ОТНОВО!
-
Благодаря на всички ! Невероятни сте ! И се радвам на удоволствието да ви чета !
-
Мила, първо благодаря за твоя коментар, а ето и моя.
Чувствувам се щастлива днес,а утре искам още повече
да бъда щастлива и винаги правя нещо затова.
Допреди малко скубах трева между зеленчуците, изкъпах се,
откъснах си една роза и седнах край компютъра и
съм очарована и щастлива...
Но искам и другите да са щастливи!
Моите сезонни работници(циганки ) са уважавани като мои деца.
Даже ми казват - маме, те са на годините на двамата ми сина(25,27 г.) -
Едва когато се почувстваме нещастни, разбираме какво означава
щастието!
И дай Боже повечето хора да осъзнаят навреме това!
Поздравявам те за разказа, Мила!!!
Я гледай колко умове размъти...!
-
Вили ....
Мога до преброя до 1000,и то поименно... но не овце, а чудесни автори, които пишат в този сайт
Дори в момента са ... 23925 ...
Мерси за допълнението Прекрасен си ! -
Радвам се, че повдигаш една тема за вечни спорове! Но аз искам само да кажа, Мила и Нежна - има и четвърти отговор, но поради своето ЕГН си го забравила:
- Надявам се! Искам да е така!
А сега бавно преброй до 1000 овце, преди да кажеш, каквото и да било! Но с техните имена! -
Благодаря ви ... Четейки очарована произведенията ви, знаех, че само щастливи хора могат да пишат така ...
Моряче ... само ти се пусна по ръба и се изплъзна с клишето И аз знам, че представата на всеки за щастието ( а и за повечето други неща ) е различна ... Но въпроса беше конкретен, и предполага само три възможни отговора Да, Не и Незнам
Написах това, защото ми се искаше да променя поне малко общоприетото схващане - че човек разбира колко е бил щастлив, чак когато загуби щастието си ...
Желая на всички щастие, и дано изживеете всеки миг, осъзнавайки колко прекрасни и ценни хора сте ! -
И за мен щастието е намирането на хармонията вътре в себе си. Понякога дори не подозираме колко сме щастливи, забързани в делника. За това са нашите приятели, които изказват на глас възхищението си от нас, че сме постигнали нещо в този живот. И чак тогава разбираме, че сме успели. Имам предвид истинските приятели, които се радват и тъжат заедно с нас. Те са моето барометърче, моето богатство и моето щастие. Значи съм щастлива!!!
-
сега вече съм щастлива.защото виждам , че и други гледат на света през моите очи. поздравления , и дано дните ти са пълни с доброта и красота
-
Сложна и вечна тема! Още повече, че представата за щастие е твърде различна за всеки от нас. Но то винаги е мимолетно! Затова навярно е толкова желано и красиво, когато ни споходи!
А едва ли някой оценява реално, колко е трудно да си редактор, който държи на своето име и професионализъм! -
Често пъти и аз съм се питал това. И в повечето случаи съм си казвал - Да. Вероятно и хората около мен са щастливи по техния си начин, знам ли. Различно е разбирането за щастие.
Поздрави, Мила!!! -
Изтълкувах го като че да няма нужда да се редактира. Така че, нищо лошо! Благодаря ти за подкрепата, Мила.
-
изречена (Мая Попова) - приеми още веднъж моите искрени извинения. Само мога да си представя колко усилия коства редактирането на толкова много произведения на ден.
-
за мен има значение, Нели, защото държа всичко, което аз пускам, да е издържано граматически, без правописни и пунктуационни грешки. за повече въпроси - във форума или в пощата.
-
Благодаря ти Нели. И ти желая да бъдеш много щастлива. Пишеш невероятно и всички тук ( и в блог.бг )имаме нужда от теб.
-
попитах има ли значение, защото имаш един коментар на Мая Попова - че текстът ти го пускат без редакторска намеса и аз попитах какво значение има това!
-
Аз съм щастлива, защото ти си щастлива, Мила. И благодарим, че споделяш своето щастие с нас. Дай Боже повече щастливи хора на този свят...
-
питах се дали ти си щастлива, да
-
aranhuez (Нели ) 5-08-2007г. 19:43
Аз също се питам от известно време това - дали така игрива, си щастлива? Дали не пишеш, защото пърхаш само, но не намираш своя пристан...Така пишат само хора, които не знаят кои са все още, които търсят възхищението и одобрението на хората около себе си, стремейки се да бъдат идеални във всичко, отвътвре са страшно уплашени и сами...Дано не съм права. Но, Мила, не е достатъчна едната ни хубост и възхищението е желанието на мъжете и жените...
Това е твоя коментар, а по-горе моя отговор.
Днес ме питаш има ли значение.
? -
а дали сме щастливи - мисля, че подобен въпрос се задава, когато има защо да си го задаваме...как се измерва щаситето, и дали въобще трябва да се измерва...
-
Има ли значение това
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
