Скапан   ден

   Веселин Гочев, по-известен в някои среди като Весо Левачката, душа даваше точно сега някой да му се надене на крошето. Някой смотаняк да го засече с голфчето си или пък просто да посмее да му светне с дългите насреща, както си караше точно на средата на платното. Но малкото шофьори по шосето за вилите благоразумно заораваха в банкета, щом зърнеха пред себе си черния му джип. Тия, от вилната зона, добре знаеха кой е Весо Левачката. Останалите пък знаеха какво е черен джип.

   Беше имал скапан ден, един от ония дни, в които с особена носталгия си спомняше за недалечното си бурно, но и някак по-безгрижно минало. Тогава стигаха един-два шамара, подпалена кола, строшено коляно - и работата най-често се оправяше. А пък сега? Сега - плащай на адвокати, мъкни се по дела, бутай на тоя, бутай на оня... Весо Левачката изпсува и стисна още по-здраво волана с грамадните си лапи. Как му се щеше това да е гушата на оня днешен мухльо, данъчния инспектор, дето му се блещеше насреща и му декламираше закони... Да бяха се срещнали преди някоя и друга година, щеше да види той едни закони! Щеше да разбере от първа ръка кой е Весо Левачката!

   ... Клошарката изникна с количката си пред него тъй неочаквано, че Весо Левачката едва успя да набие спирачки и за малко да целуне предното стъкло. Джипът се вряза със свистящи гуми в камарата от кашони, разхвърляйки на всички страни боклуци и парчета картон.

   Откъде се взе пък тая? Секунда преди да я види, пътят беше съвсем чист. Левачката скочи на асфалта и се огледа. Ама че воня. Всеки ден минаваше с джипа покрай бунището, но не предполагаше, че мирише чак толкова... Клошарката - стара, сбръчкана, беззъба циганка - се беше заела да събира разпилените си придобивки, мърморейки си нещо под носа. Весо Левачката се ухили зловещо. Ето, значи, на кого щял да си го изкара. Той й тегли един як шут и старицата се пльосна по очи върху боклуците.

   - Що ма трепеш, бееей! - проточи тя с дрезгав, пресеклив глас.

   - Я да млъкваш, мършо миризлива! - кресна Левачката и й лепна няколко бързи в главата, колкото да обърне очите. После й вкара още някой и друг ритник за довиждане, смръкна на крак една къса пътечка и се запъти с небрежна крачка към джипа. Чувстваше се по-добре, много по-добре. Кокалчетата на юмрука му бяха приятно изтръпнали, а адреналинът жужеше из кръвта му като ток във високоволтова жица.

   Едва джипът беше отпрашил по шосето, и циганката се надигна чевръсто, даже прекалено чевръсто като за току-що нокаутирана от една бивша олимпийска боксова надежда. Измъкна от пазвата си кръгло, с позеленяла медна рамка огледало, поизбърса го с ръкав и го загледа. Слънцето още не беше се скрило, но в огледалото, кой знае защо, се отразяваше нощно небе със звезди. Циганката дълго го въртя в различни посоки, докато накрая прикова поглед в една трептяща точица и занарежда полугласно някакви неразбираеми думи...

   Общо взето, Весо Левачката беше от хората, които приемат нещата такива, каквито са. Ето защо, когато до басейна насред двора на вилата му плавно кацна големият колкото локомотив светещ диск, той нито припадна, нито пък се ощипа да провери дали не сънува. Не се опита и да избяга, ами просто си стоеше и чакаше да стане каквото има да става.

   Дискът беше целият нашарен в крещящи цветове, прекалено ярки, дори и за вкуса на Весо Левачката. А освен това му се струваше, че поне половината от мигащите по корпуса светлини са напълно излишни. И на всичко отгоре имаше чувството, че това ще да е най-малкото, което няма да му хареса от цялата работа...

   Един страничен капак се отвори с трясък и след миг на Весо Левачката му се наложи доста да извие врат нагоре, за да погледне госта си очи в очи. Нека признаем, критериите за красота на Веселин Гочев за съжаление не притежаваха някаква по-особена естетическа извисеност. Но в конкретния случай едва ли би се намерил нормален човек, който да не сподели мнението му, че триметровият собственик на летящия диск е много, ама много грозен. Приличаше на някой зъл мутант от филмчетата за костенурките-нинджа, които Весо Левачката обичаше да гледа в едни отминали, по-невинни времена.

   Пришълецът заговори.

   Не беше звук, който гали ухото. Но пък Весо Левачката разбираше какво казва.

   За съжаление.

   - Държа да ме разбереш правилно, мой човек, тук няма нищо лично - каза пришълецът, бъркайки разсеяно в ухото си с един от израстъците с размери на щафети салам, които явно трябваше да минат за пръсти, тъй като бяха увенчани с по няколко масивни халки. - Обикновено не закачам никого на вашата смотана планетка, ама днес имах много скапан ден и направо ме сърбят ръцете да си го изкарам на някого... нали разбираш... минавам на легален бизнес и само неприятности... Да ти кажа, по някой път направо ми идва до гуша и ако не изпускам клапаните от време на време, ще взема пак да я подкарам по стария начин...

   Едно чувство за абсурдност на ситуацията, подобно на това, което изпитва човек, който се опитва да тича насън, но не успява да премести краката си, обзе Весо Левачката.

   - Чакай! - извика той, когато пришълецът се надвеси над него. - Правиш голяма грешка! И аз съм същият като теб!

   - Ти?! - изрева пришълецът. - Ти, дребен, хилав, кръглоглав, безопашат малоумник?! Ти да си като мен?! Е, заради това ще трябва да отнесеш двойна порция!!!

   И той започна да разкопчава колана си. Токата беше голяма кажи-речи колкото главата на Весо Левачката и изглеждаше много, много, много тежка...