Вървях по калните улици на някакъв пазар в неголям пазар някъде в Индия. Не знам как бях попаднал там. Беше като в сън - самолети, кораби, хотели, водач, който да ти показва пътя, така да се каже да те предпазва от това, което би могло да се случи. Нищо не се случваше. Хотелите ставаха все по-западнали, градовете по-малки, пътищата по-кални. Разбрах че с водач нямаше нищо да се случи. Нямаше да стигна никъде. По-скоро никъде интересно, това място, тази ситуация, която да ми говори нещо. Водачите бяха само до определено място. 

Бях живял дълго. Бях богат. Имах адвокатска компания в Ню Йорк. Офисът ми заемаше целия 36-и етаж в небостъргач, които изглеждаше да е направен от стъкло. Имах семейство, деца, развод, второ семейство…развод. Бях сам. Не че нещо се промени. През цялото това време се чувствах май по един и същи начин - сам. Може и да е било различно в началото или по време на браковете ми, но в края изглеждаше, че винаги съм се чувствал сам.Сигурно така ми се струва. Сигурно е било различно. Когато си сипвах питие в кристална чаша, тя стана жълто кафява с цвета на уискито. Помислих си, че съм покорил всички върхове, които бих могъл да покоря  - поне тук, в Ню Йорк. Бих могъл да увеличавам богатството си, влечението си, да контролирам живота на други хора, но общо взето това си беше същото нещо, което правих от години. Имах нужда от промяна. Оттогава започнах да пътувам. Можех да си го позволя, разбира се. В началото ходих по бляскавите и уредени курорти в Америка и Европа. Усещах, че нещо не е пълно. Не в курортите, в мен, а курортите не ми даваха каквото и да е това, което търсих. А какво ли търсих? Дявол знае.

Местата където ходих ставаха все по-екзотични, съвсем престанаха да са туристически дестинации. Станаха просто бедни, изкорубени, празни места. Места с потенциал, както ги виждаше съзнанието ми. Тук може да има хотел, там завод - сигурно в планините отвъд има залежи на нещо ценно. Сами по себе си местата, където пътувах напоследък, бяха просто кръстопътища, където се срещаха хора. Не знам защо но например тук, в този град бе гъмжило. В някакъв бит пазар в покрайнините на огромен, мултимилионен град със стари сгради, пътища и коли, холи със странни лица и облечени по странен начин. 

Вървях по калната улица, по края, тези хора се разминаваха в центъра. Тук-таме имаше просещи. Тук май ги имаха за някакви свещени същества. Не ядат по цели седмици, само от време на време, когато някои и дадеше къшей хляб. Аскети. Напред видях един седнал по средата на улицата. Беше покрит с някакво наметало със светло сив цвят, от някаква материя, която отразяваше леко светлината. Загледах се в лицето. Беше мъж, но изглеждаше като диво животно. Дълга брада и коса. Космите на брадата по лицето му бяха щръкнали напред. Не човек а звяр. Очите Му бяха жълто кафяви. Гледаше ме. За момент го погледнах и аз. После отминах. Направих три стъпки и се спрях. Нещо в този мъж ме привличаше. Не знам какво. Обърнах се. Пред мен беше гърбът на мъжа, покрит с странната сива материя. Имаше формата на клекнал човек. Приближих се и сложих ръка на рамото му. Очаквах мъжът да се обърне и да пак да видя човека-звяр и жълто-кафявите очи. За мое учудване, под ръката ми, по-скоро под материята нямаше нищо. Наметалото се свлече на земята. Мъжът бе изчезнал.