Ами скучно му е…

Денят минава като по устав – сухо, сиво и безсмислено. Само пристигането на дъщерята малко разведряваше обстановката. Имаше кому да даде съвети – дори за неспоменавани събития, да сподели опита от казармата, да… Просто да намери слушател…

Щото тях ги нямаше. Кои в по-добрия свят, кои не се обаждаха. А колко добрини им беше сторил – какви умни съвети раздавал, какви правилни насоки в живота посочвал, от какви грешки предпазвал…

Имаше един капитан – сега също пенсионер, виждаше го понякога от балкона, ама оня не щеше очи да вдигне нагоре. А навремето го слушаше – изпънат, с ръце по шевовете и само с възторженото „Слушам… Тъй вярно…“. Независимо дали му обясняваше как горното копче на китела трябва да е още по-стегнато, или поучаваше да нареди на жена си да отпусне подгъва на полата, не приличаше на офицерска съпруга да носи пола по коляното, или напътстваше да не яде преди обяд баница, защото…

Не беше сериозен човек. Даже се чу, че при пенсионирането на Старият полковник дал банкет в лятното заведение до плажа… Но Старият полковник нема време да провери. Едно, че веднага замина при дъщеря си – за да я зарадва, второ – подобни слухове се чуха и за останалите офицери. Банкетна седмица била… Пък чак целият гарнизон да е ликувал… Все един барем го е споменал с добро. Например, оня старшина, комуто два часа обяснява как не бива народен военен да се жени за вдовица – не е прилично, не отговаря на морала… Е, вярно – старшината не се ожени тогава, а чак след месец, когато удовлетвориха рапорта му и го преместиха в града на вдовицата. Но със сигурност е разбрал… Защото веднъж Старият полковник – вече о.з. – мина през града им, погледна от прозореца гарата и видя старшината. Оня нещо закрещя и заразмахва ръце с почти опънати пръсти. Беше цивилен, до него някаква жена и две момченца. Сигурно му благодареше и показваше новата си съпруга – не вдовицата, разбира се, какво ще прави тя след убедителния командирски съвет…

Погледна часовника. Скоро ще дойде дъщерята. Зетят, разбира се, ще си е намерил работа. Но дано е излязъл по-рано за службата, та дъщерята да е отрязала от мусаката. Наистина, зетят правеше чудесни ястия, но… Както се изпусна синът – кака му се оплакала, че мъжът й не разрешава да носи храна на Старият полковник. „Пенсията му е номенклатурно-чиновническа – рекъл – два пъти по-голяма от заплатата ми. И аз да го храня…“

Какво толкова? Можеш да готвиш  - чест е да служиш на родината чрез Старият полковник! А то… Както се изпусна синът – дъщерята почти час се въртяла из кухнята, но зетят не мърдал от там. Миел съдове, пиел кафе… Накрая жена му тихо казала: „Може ли да отрежа от мусаката за баща ми?“, а оня, излизайки през вратата, отговорил: „ Половината от всичко тук е твое…“

Намеци…

И за какво са му тези пари? Ето Старият полковник поне знае защо. Още през януари заяви на дъщеря си, че няма да й дава пари за консумативи и храна. Да му купува с нейните! А той ще събира парите и, когато внучките дойдат за три дни, ще им покаже колко ларж е добрият им дядо…

Дъщерята не гъкна. Познаваше баща си, но познаваше и мъжа си. Затова започнала да върти магии със семейния бюджет, разказа веднъж синът му, на който се похвалила каката…

И – нищо! Старият полковник раздаде даренията, накара внучките да целуват ръка, а после редовно поучаваше дъщерята как всичко може да се постигне, само да се мисли, а не като нея – урбулешката…

Охо…

Май идва… Хайде, днес ще е добър. Ще й викне още от вратата да не се събува, а направо да отива до близкия супермаркет. Щото после трябва да отиде и до далечния…

А като се върне – ще й обясни нещата от живота. Добре, че е той – иначе отде ще се учат тия нелепи хора.