Или, както моят приятел, писателят и преводач Рейнол Васкес, казва: “Има много изтънчени начини да умреш от глад. Един от тях е като специалист по български език.”

Кристин Димитрова – “Какво е да си български писател”

Температурата навън падна до минус 20 градуса и втори ден Нина не можеше да стигне до болницата, за да ù бият гентамицина. Градът беше в преспи, улиците - сковани от лед, и в такова време щеше да чака автобуса с часове, а за такси нямаше пари.

Кашлицата ù беше понамаляла, но все още я втрисаше. Пиеше си другия антибиотик и се надяваше, че пропускането на двете инжекции не е фатално. Всичко тръгна от някакъв грип, който много бързо премина в пневмония. Пипна го, докато обикаляше да си търси работа. Ходи къде ли не, дори и в кварталния рибен магазин, който вонеше непоносимо и през зимата. На вратата беше лепната обява, че набират персонал и Нина отиде да разговаря със собственичката – намусена хремава жена към 40-те. Тя обясни раздразнено, че търси млади хора и държи работниците ù да владеят английски, защото градът бил курортен и можело някой чужденец да влезе да пазари. Така Нина разбра, че освен българската си филология има и други грехове: стара е и не говори английски. Прибра се премръзнала и написа на древната си механична машинка:

Навярно и Господ е по-благосклонен,

когато предсмъртно крещиш на английски.

Ясно беше, че е абсолютно неатрактивна за трудовия пазар. Не я искаха дори на зеленчуковата борса. Умееше единствено да коригира и редактира текстове на български, цял живот го беше правила. Може би и да пише, но в това не беше толкова уверена. Докато работеше, понякога влизаше в интернет и четеше в литературните сайтове, обаче не намери смелост да се регистрира и да пусне нещо свое. Имаше автори, които според нея бяха много талантливи, само че като специалист не можеше да не забележи, че голяма част от потребителите са с доста съмнителни езикови познания.

Навремето, след като завърши университета, се яви на конкурс – областният вестник търсеше коректор. Пребори 76 души, все филолози като нея. После срещна голямата си любов. Той беше известен журналист и партиен секретар. Всичко тръгна от един новогодишен банкет – сякаш мълния премина и през двамата. Нина не умееше да лъже и призна на съпруга си за изневярата, а той веднага подаде молба за развод. Оказа се благороден човек – изтъкна като причина несходството в характерите и не се опита да ù отнеме децата. Малко след това се ожени за съвсем младо момиче, което също му роди две деца.

А връзката на Нина не продължи дълго. Един ден любовникът ù каза, че жена му е научила за тях, а той не може да си позволи развод, защото чичо ù е важна клечка в областния комитет на партията, има голяма власт и ще съсипе кариерата му, освен това нима Нина иска синът му да расте без баща? После главният редактор я повика в кабинета си, за да ù съобщи, че я прехвърлят във вестника на комсомола. Тя не попита защо. Тогава беше само на 28 години и никога повече не се влюби, а от него време ù останаха любовните стихотворения и следното тъжно двустишие:

Красива, умна и фригидна

е съвършената жена.

След като социализмът окончателно умря, започна работа в частен всекидневник и остана в него допреди половин година. Колегите ù бяха хлапета, потресаващо неграмотни, макар че си изкарваха хляба с писане. Никога не се сърдеха, че им редактира материалите – казваха, че “щом мама Нина така смята, значи трябва да е така”. През лятото неочаквано ръководството ù разреши цял месец отпуск – задълженията ù щял да поеме новият страньор, който беше с българска филология като нея. Щом се върна, ù връчиха предизвестието за уволнение. Обясниха ù, че през времето, когато си е почивала, продажбите на вестника не са намалели, нито пък някой е звъннал в редакцията, за да коментира правописа. Трябвало да прояви разбиране – кризата налагала съкращения.

Нина започна да преживява с помощите за безработни. Имаше още два вестника, но никой от тях не търсеше коректор. Отиде и в три издателства, а те сякаш се бяха наговорили да повтарят едно и също: за тях щяло да бъде чест да им сътрудничи най-добрият коректор на града и при първа възможност щели да ù се обадят.

Така тя се оказа напълно излишен човек. Владееше виртуозно един умиращ език. Купуваше вестника, в който работеше доскоро, и целия го нашарваше с химикала си. Бъкаше от правописни, пунктуационни и стилистични грешки, но очевидно това не пречеше на никого. Колегата филолог не беше усвоил дори правилната употреба на пълния член, а какво остава за местоименията с падежни форми? От телевизора българските програми я заливаха с неправилна реч – хитови журналисти говореха на “правиме” и “ходиме”, казваха “на кой”, а не “на кого”. Неграмотността беше толерирана и повсеместна.

За да си намери работа, необходимо беше да се приспособи. Ще си напише наново автобиографията и няма да споменава висшето си образование, а при разговор с работодателите в никакъв случай не бива да допуща употребата например на “чий”, защото веднага ще им замирише на нафталин.

От седмица почти не беше яла. Парите ù отидоха за лекарства, налагаше се да реши какво да плати – дали тока, или телефона. Избра първото и от три дни не можеше да се обади на никого, защото ù изключиха телефона. Преди това помоли приятелката си за заем, но и тя беше в затруднено положение.

Повече от година Нина живееше сама – синът ù завърши медицина, а после замина за Щатите и сега миеше чинии в някакъв ресторант. Преди пет години дъщеря ù се омъжи за финландец и отиде при него. Зетят се оказа безработен алкохолик, който пропива всичко, което му отпуща държавата. Дъщеря ù издържаше семейството, като чистеше чужди къщи. Въпреки икономическото си образование и перфектното владеене на четири езика, не можеше да си намери друга работа, защото беше българка.

Нина нямаше от кого да потърси помощ. Не беше близка със съседите -  те бяха наематели, млади момчета студенти, които купонясваха без почивка и вмирисваха целия вход на трева. Беше свикнала със самотата си, но често се питаше какво ли щеше да бъде, ако беше останала със съпруга си. Не се реши да заживее с друг не само заради децата, но и заради самата себе си – щеше да загуби свободата си и да се съобразява с капризите на човек, с когото всъщност нищо не я свързва.

Парите ù щяха да стигнат, колкото да си плати поставянето на инжекциите. След пет дни щеше да получи помощта от бюрото по труда, а дотогава трябваше да изкара с един хляб и две кофички кисело мляко. Прилошаваше ù от болестта и гладуването и почти през целия ден лежеше. Програмите на телевизиите бяха убийствено тъпи. Едни и същи празни хора, набедени за хайлайф, се влачеха от предаване в предаване и ръсеха простотии. Отдавна не си беше купувала книги, а тези, които имаше, бяха отдавна изчетени.

Откакто остана без работа, започна да пише роман за живота си. Осъзнаваше, че е глупаво, но поне изливаше на белия лист това, което ù е в душата. Употребяваше любимите си сложни съставни изречения с няколко подчинени, както и сложни смесени. Опияняваше се от съчетанието на звуците, използваше обожаваната си комбинация от препинателни знаци – запетая и тире, - което си беше направо висш пилотаж: нещо като фигурата “тоно”.

Нина отвори куфарчето на машината си и започна да прехвърля изписаните листове. Налагаше се да отдели пари и да си купи папки. Попадна на последното си стихотворение - от времето, когато беше в отпуска и все още не знаеше, че я чака такава мизерия:

Ден от опашката на юли

Юли целува до златно тревите,

с узрелите спомени пълни торбата.

Облаци скупчват се, тук запокитени –

подире им вятърът гегата мята.

Буря дере гръмотевично гърло:

далече, далече – отвъд върховете.

Жадно се моли земята опърлена,

но сухо, небето ожарено свети.

Хлад милостиво и плахо пролазва,

денят е умираща сребърна мряна.

Господ склопява очите му залезни

и здрачът протяга си птичата сянка.

Будна и щурчова, твоя нощта е –

минава през тебе, по-бърза от ручей.

Сънно мечтаеш за мъничко щастие,

което и днес не успя да се случи.

Може би стихотворението изискваше още работа, но сега беше без  сили. Днес нищо не беше хапвала, нямаше и апетит. Усети, че пак вдига температура, и се зави на диванчето в кухнята – спеше тук, защото това беше най-малкото помещение в апартамента и се отопляваше лесно. Унесе се, но по някое време я събуди думкането на входната врата. Докато отвори, човекът си беше отишъл. Излезе бързо на балкона, студът преряза с остра болка гърдите ù и видя как бившият ù съпруг влиза в колата си. Извика, но той не я чу. Сигурно дъщеря им го е пратила – тя знаеше, че майка ù е болна, и вероятно се е притеснила, защото не можеше да се свърже с нея. Непременно трябваше да стигне до пощата, за да се обади на детето си – да вървят по дяволите инжекциите. Нина се обърна рязко и в този миг ù прилоша – черен мрак изригна от дълбините на мозъка ù и я обсеби. Не усети удара от падането си на заледената мозайка, защото вече беше в безсъзнание.

Когато на следващата вечер дъщеря ù, обезумяла от ужас и стиснала ръката на четиригодишния си хленчещ син, разби с помощта на съседите вратата на апартамента, от течението се разлетяха изписани листове – бяло-черни птици в единствения си полет.