Небето гледа отгоре, от високо. Но в какво се взира векове наред, без да откъсва лазурен поглед от земята? Гледа вечната, безкрайна Зима. Със своята ледена ръка, хиляди години преди да се родим, тя докоснала света и той станал като нея - нежен, бял, студен... Но какво друго гледа небето? Има едно място. На края на света. Една градина, в която Снежната кралица спи. Високите заскрежените стени не пускат и лъч светлина, за да не разтопи ледената прелест. Старите букове векове наред пазят тайни. Малки тайни. Големи тайни. Тайни, които ние, смъртните, никога не ще ознаем. Ледени петунии оглеждат своя сън в хладните води на замръзнали фонтани... Няма птича песен. Няма детски смях. Само тишина. Спокойствие. Тъга... Дърветата ръмжат и пукат... Малки светещи снежинки танцуват по небето. Леденият вятър ги носи на белите си мраморни криле и вие, и бучи сърдито. Люлка от сребърни рози леко се поклаща и сякаш пее тъжна песен за зелените поля и топлите води на океана... Разказва своята приказка замръзналата орхидея... Само леденият звън на малки листенца прорязва тягосната тишина. Колко дълго ще трае тази зима? Месеци? Години? Векове?... Тишина. Спокойствие. Тъга... Всичко спи вечния си сън. Небето все така се взира в земята и се оглежда в ледената прелест на замръзналите езера.
А Снежната кралица спи... сънува...
© Елица Todos los derechos reservados