Вървя по улицата и се взирам в  мрака. Тъмнината бавно ме обгръща, когато отминавайки поредната улична лампа, отново откривам пред себе си нищото. А то е толкова потайно, също както теб. Неизвестността ме убива бавно, опитвам се да преодолея страховете си, но и това е много трудно. И така все направо и надолу... към нищото. Чувам всичко около себе си – шумоленето на листата, на тревата дори и сладките приказки на хората в къщите около мен... дочувам и стъпки! Обръщам се, но няма никого. Няма те! А толкова се надявах да си ти. Искаше ми се да ме настигнеш, да ме прегърнеш и целунеш и да ми кажеш “Обичам те, миличка...” Но теб те нямаше... И така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, аз се надявах. Вярвах... но отново и отново след всяка стъпка зад мен нямаше никой. Живеех с надеждата за щастие, но болката в мен постепенно я превзе. Останах само със спомените, които непрекъснато ме изгаряха отвътре. Всичко наоколо ми напомняше за теб... спомнях си всички онези места, на които обичахме да ходим, всичко, което обичахме да правим заедно.

 Започва да вали, а аз вървя, докато капките се сливат със сълзите ми. Дори и това ми напомня за теб и за многото разходки под дъжда. А защо ли си спомням само хубавите ни моменти? Защо не си припомня за хилядите ни караници, за всички онези пъти, когато ме разплакваше и ме оставяше сама,  за всеки път, когато ме нараняваше – може би защото те обичах и всичко друго ми беше безразлично. Исках болката да отмине – тя отмина, исках да не мисля повече за това – трудно, но успях. Преглътнах всичко и започнах на чисто. Е, дано да си щастлив, обичах те, сега е късно за това. Пожелавам  ти да намериш момичето за теб и да бъдеш щастлив с нея... но, моля те, обичай я така, както аз обичах теб!