Светлината, която рисуват очите

- Вчера срещнах приятелката ми, с която днес сутринта ходих на кафе. Близо от година не бях я виждала и много и се учудих на нейното държание!  - Албена говореше с вълнение на своята приятелка, която тя наричаше „Мони".

 Наричаше я „Мони", защото на Албена и беше пределно ясно, че Моника мразеше да я наричат по този начин. Всъщност Моника вече не и обръщаше никакво внимание, а и беше свикнала!  

- Защо, какво ти каза? - попита Моника, макар че не искаше да узнае.

- Започна да ми говори за разни явления, но най-много ми харесаха нейните разсъждения за сънищата! Искаш ли да разбереш нещата, които тя ми сподели?

 Моник, както всички и викаха в училище, не обръщаше внимание на Албена. Тя бе видяла свой близък приятел, с който сякаш си говореха с очи! Погледите в този момент за Моника бяха много важни, защото, макар и да не си признаваше, тя харесваше това момче! Тя не беше се запознавала лично с него, но те се бяха видели в парка преди два дена и тогава те отново си общуваха с поглед. Чрез своя поглед тя искаше да му разкрие своите чувства към него!

- Мони, слушаш ли ме? - попита ядосано Албена! Тя знаеше, че Моника не се интересуваше в този момент от разказа, но тя настояваше да сподели своите вълнения!

- Да, да тук съм, слушам те! Та какво?  -стреснато промълви тя!

 Моник се обърна за миг към своята приятелка, но след като Албена продължи да разказва. Тя отново се обърна към въпросното момче, но той бе отклонил погледа си на друго място!

- ... още тя мисли, че  сънят е нещото, за което мечтаем или сме преживели през деня... - разказваше Албена, макар че не получаваше никакво внимание от страна на Моника.

 По очите на Моник си личеше, че тя бе хлътнала по този младеж. Внезапно тези очи се насълзиха, тя наведе главата си надолу, присви очи и след тяхното отваряне, две сълзи се стекоха по бузите и. Тя бе тъжна, защото момчето, което тя  дълго гледа, бе решило да си върви у дома.

- Мони, какво ти е? Защо плачеш? - разтревожено попита Албена.

- Нищо! Продължавай! - промълви тя с тъжен глас.

 Момчето се бе упътило към изхода на заведението, но то направи рязък завой и отиде до тяхната маса! Моника вдигна глава и го погледна доста странно.

- Приятно ми е да се запознаем - Радослав! - промълви той и подаде ръка към Моник.

- И на мен - Моника! - с радост отговори тя.

В момента, в който те си стиснаха ръцете, тя се усмихна, а той я погледна дълбоко в очите. Албена прекъсна тяхното ръкостискане:

- А аз се казвам Албена! - измърмори тя.

Той не й обърна никакво внимание, беше се съсредоточил върху сините очи на Моник и на края промълви:

- Имаш красиви очи, които ми разказаха за теб и твоите чувства! Знам за какво плачеш, знам и за какво мечтаеш!

В този миг той й подаде листче хартия и си тръгна. Моник проследи с поглед неговите движения до изхода на заведението, след което внимателно разгъна листчето.

- Какво пише? - попита Албена.

- Телефонният му номер.

Моник бе радостна от факта, че може отново да го види. Албена продължи да разказва приключението си, но на Моника не й се слушаше:

- Слушай сега, не ми го разказвай, защото съм щастлива и не искам да си мисля за нищо друго, освен за него! - заяви тя.

- Мисленето, това е твоята фантазия, която я изграждаш с очите, ушите... - Албена не се интересуваше от радостта й  и реши да продължи това, което бе започнала.