СВЯТ В ЕДИН МИГ

Най-после у дома! Колко време мина? Имах чувството,  че вече съм забравил кой съм, бях се превърнал в скитник, пришълец на свят, който сам  бях създал. Казват, че съдбата преобръща живота ти точно когато най не очакваш, но проблемът се оказва друг , когато живееш с надеждата, че  нещо ще се промени, накрая осъзнаваш, че съдбата наистина те е изненадала. Горчивата шега се състои в това, че нищо не се случва, това срива света ти и го прави ад на твоите кроежи. Разбираш, че вече си изживял един празен живот чрез плановете, които си правил, докато времето неусетно е минавало покрай теб, без да го забележиш. Сега вече си безсилен да се съпротивляваш на инерцията, превърнал си се в прост механизъм – роб на своите лъжи, които са единственото, което ти е останало. Трябва да призная, че съм от тези, които често казват - САМО ДА. Тези тежки и задушаващи думи, само да мине този изпит, да  завърша, още малко,  само това да мине и ще си почина,  ще се имам време да съм щастлив, уви, това само те завърта в бъдещето и ти живееш в мислите за него, докато не осъзнаеш, че животът ти е предрешен някъде там  във финала, но то се оказва щафета и ти си единственият бегач, а финал няма. Тогава се обръщаш към миналото, към спомените въздъхваш уморено, спомняш си приятните мигове, любимите хора и се питаш там ли си бил, или това е било някой друг,  къде отиде мигът,  кога ще можеш да  живееш сега, защо трябва да живееш в затвора на собствените си страхове от нещо, което дори не може да се случи – какво ще е утре,  след година,  какво ще правиш тогава, сега трябва да се потрудиш, за да ти е леко после, само че после винаги е след сега, то не може да се достигне и ти няма да живееш утре, защото винаги живеем днес.

Наближаваха  празниците и “интимността” във влака беше непоносима. Шест часа, 3600 минути и всяка като предишната, по нищо неразличаваща се. Всички говорят на някакъв странен език, всъщност това си беше български, но пълната липса на интерес превръщаше думите в натрапчиво боботене. На отсрещния край на купето някой четеше малка, тънка книжка. Нежното  прелистване на гланцираните листове ме  накара да се заслушам и скоро боботенето изчезна във фона. Чувах   всеки нежен звук, всеки допир на пръстите до гладката хартия, всяка непроизнесена дума в мислите ù , виждах как очите ù следят редовете, сякаш погледът ù  галеше страниците. Мъжделивата  светлина от лампата обагряше лицето ù с восъчен отенък и ме приканваше да отморя очи  върху красивите ù черти. Сякаш никой не я забелязваше и само аз можех да видя колко е пленителна, вятърът от крилете на хиляди пеперуди, който едвам полюшваше копринените ù коси. Беше ме  страх да мигна, защото можеше да е  изгубен ангел и когато отворя очи, да  изчезне. Вече не чувах никой от купето, само тя бе там, отсреща нежна като лъчите, които  гъделичкат лицето в ранните часове на студена януарска утрин. Тя не вдигна очи от книгата,  но усещах че погледът ù вече не следи редовете, а се опитва да намери в периферията очите, които със скрито възхищение са изпивали всяко нейно движение, всеки трепет. Невинна  руменина се появи лицето ù, но тя така и не вдигна поглед, бях безпомощен да отместя очи от нея. Сякаш можех да   усетя аромата на косите ù във въздуха, допира на дланите ù по лицето си, топлината на устните и нежния шепот на гласа ù.

Някак шест часа пробляснаха като миг,  точно едно мигване  и всички забързано се процеждат през тесния коридор. Не!  Момичето с книжката я няма, удавена в потока работници, майки с деца и студенти. Чудех се сънувах ли или празнотата в душата ми ме караше да мечтая наяве. Качих  се на 12 и потеглих. Седнах най в края,  защото исках пак да заспя, да си върна момичето от влака.  Автобусът монотонно започна да минава по дупките, осеяли улиците  и усетих как ритмичните му вибрации и топлината от радиатора ме унасяха. В този момент  тя седна до мен, някак незабелязано бе влязла от първата врата. Усмихна се,  сякаш си спомни, че през целия път  съм я  съзерцавал безпомощен за всякаква съпротива. Дългият  път и умора натежаха и на двамата, тя леко наклони тяло към мен и рамото ù докосна моето. Само  крайчеца, но сякаш я бях обвил в прегръдките си. Положи  глава на палтото ми някак  неволно, а накрая смело се сгуши в дясната ми ръка. О, не,  спирката ми наближава, какво да правя? Ще я видя ли пак?  Дали да я помоля да се срещнем отново? Но аз рядко се прибирам в Бургас,  как ще се виждаме?  Ами ако ми откаже  или се уплаши, все пак бях непознат, с който само беше пътувала? Контролата се приближи, за да таксува пътник пред нас, след него бе моят ред. Подадох лев и двайсет,  тя ни погледна бегло и ми даде  два билета  и изведнъж всички въпроси се изгубиха, а дали не бяхме ние? Имахме  още цяла обиколка на града, цяла вечност, момичето се промуши под ръката  ми и положи глава на гърдите ми. Звукът на двигателя ни скриваше  от малкото пътници, които угрижени блуждаеха някъде през прозореца  и ни пренесе там, където нямаше време, бъдеще и минало, страхове и въпроси, в сладък сън.