"По-добре дъщеря ми да стане проститутка, отколкото синът ми да бъде журналист" 

       /Киркегор/

      Танцът е по-красив от живота...

      ...животът е преструвка, танцът е истинност...

      ...да живееш е фалш, да танцуваш е откровение. 

      Обичам да танцувам. Не просто обичам. Обожавам. 

      Харесвате ли стрийптийз? 

      Не ме баламосвайте, знам ви. Знам ви всичките, еднакви сте. Тук забравяте да се делите. Нито сте мъже, нито жени, нито сте млади, нито стари, нито консерви или сапуни. Искате да надзъртате и това е, вас все ви тресе любопитният вирус. 

      Какво да ви правя? Елате, зяпайте! Плащайте и сте добре дошли. 

      Бабата дето вари боб в кухнята иска да види стрийптийз, за да може да се възмути с всичка сила. Кой няма право да се възмути от живота си? Синът ѝ, дето е чиче с оредяла коса и пустеещ брак, иска да дойде за кеф и разтуха. Кой бяга от кеф и разтуха? Дъщеря му, едва напъпила още, иска да сравни женствеността си с горещите каки. Коя жена няма да се премери с друга? И да я намрази после? 

      Но всичко е само суета, мераци и сеир. Отдавна не ме интересуват. На мен друго ми е важно. 

      Парите!

      Най-хубавото на парите е, че показват покойници, а не живи. Иконопис върху хартия с безкрайно материално значение и нулев сантимент. И слава богу! Аз иначе и парите щях да намразя. 

      Но цялата работа тръгва от Дебелия Х. и с него трябваше да започна. Дебелия Х. е всичко за нас. Той е въртележка и олтар, той определя кое, как и защо. Наел е една стаичка в Студентски град и се крие там. Стаичката служи хем за пералня на нечисти пари, хем за потайно убежище на фабрикантите им. Няма толкова мръсна стая в нашата галактика, казвам ви. Аз мисля, че от човека изобщо няма по-голям боклук, но ида ли при Дебелия Х., променям си мнението. Там вече мисля, че веществените му изхвърляния здравата го превишават. 

      Дебелия Х. постоянно си виси или по-точно, лежи си. Не е имало случай да ида и да го намеря в друго положение, освен тръшнат по гръб върху голия вмирисан дюшек. Дебелакът вечно е с книга в ръце, с бял потник и с пълен пепелник до себе си. На пода до леглото му също е пълно със стари фасове. Обаче не е това най-гадното. Най-гадното е гардеробът в малкото коридорче, което води към стаята. Гардеробът е трикрил, от изгнило дърво. Дебелия Х. си държи фланелите в средното отделение. От трите отделения само то има райбер и вратата му се затваря. Едното от другите две крила е с изметната врата, която Х. прикрепва с няколко листа при пантите. Другото крило въобще е без врата. То си седи ей тъй, зейнало и грозно. По-грозно е съдържанието му. Има много торбички с празни бутилки, стара храна, дори вкоравени фъшкии. И на пода пред него има отпадъци. Вонята не е за разправяне.  

      Преминавам ничията зона на коридорчето със запушен нос. После става малко по-поносимо. Дебелия Х. пак че се сеща да си затваря вратата откъм коридора, а при хубаво време държи прозореца отворен. Сега е хубаво време. Слънцето наднича в стаята, но не я разхубавява. 

      Дебелия Х. чете Киркегор. Не знам кой е този Киркегор, но не мога да му се начудя. На Х., искам да кажа, не на Киркегор. Х. е латинос, много охранен латинос при това, и говори лош български. Ама все чете книги на български. И сега за тоя Киркегор пак е на български, а не на испански. Дебелия Х. ще е непоправим мазохист, ако изобщо му е останала някаква сексуалност. На мен ми прилича на пор пред замонашване. 

      Надупвам се близо до него, за да му дам да направи онова, което тъй и тъй щеше да направи: да се пресегне над претъпкания пепелник, да го обърне на пода и да ме прасне по дупето. 

      - Седи, зайо - казва той и ме прасва. Дебелия Х. е фен на дупето ми, и не само той. Само че той не насилва изхабеното си либидо. Знае се, че Дебелото е скопец, но преди не е бил. Това е една от малкото работи, които знаем за системата.  

      - Да седна - казвам и приклякам точно срещу него, за да го влудя толкова, колкото може да се влуди един подут кастрат, четящ Киркегор. - Ама ти нямаш и един здрав стол в тая бърлога тук. 

      - Засто са на мене столове, зайо - хили се като някоя петниста хиена Дебелия Х. - Аз има най-вазното. 

      - У мен е сега най-важното ти. Ето, нося го - и посягам да отворя чантичката си.

      - Как минал ношта? - пита той, но видимо не го е еня. 

      - Мина като друг път - казвам. - Що не се отбиеш сам да видиш как минава? 

      - Верва на вас. Вие сте добро зени и там добро мъзе пази на вас. Друго несто да наставало?   

      - Нищо особено.

      - Дойде Мазния? 

      - Мазния идва в четвъртъците. Снощи беше вторник. 

      - Правилно. Гризи за него като идвал. Той ного вазен. И ного иска секс на теб. 

      - Иска му се... Ти нали знаеш, че на мен ми трябва още нещо? 

      - Кога съм юркал на теб, зайо? - ухилва се пак дебелакът и отново ме шляпва по задника. - Аз имал и друхо зайо за тайа трабахо. Давай на мен пари!

      Аз му давам черната "Контеса" със снощния оборот и отварям малкото шкафче, в което се намира съвършено същата "Контеса" със сто лева вътре. Стар трик, просто за сигурност. Може да има куки наоколо. Не е странно млади мацки да щъкат из Студентски град, но куките не са от най-схватливите. Толкова време въртим две чанти и нищо. Не зацепват кое кога се прави. На излизане какво? Още една девойка кешира от градчето-вертеп. Сто лева са си сто лева, това и девствениците го знаят. 

      Дебелия Х. че е бушон, то ясно. Не ме питайте кой е отгоре му, не знам. Момичетата разправят какво ли не, но повечето са клюкини, аз не им вярвам. Сигурно е само, че Х. се казва Хорхе, води се студент в УНСС и е колумбиец, който не е станал ей тъй за нищо евнух. Наказали го заради прецакана доставка. Нашата Маман си държи заключено езичето, но веднъж се изтърва. Усмихна се много замечтано и подметна, че прякорът му не бил затуй, че е тлъстак, ами понеже бил адски дебел тъкмо там, където трябва. Маман ще е била много щастлива с Дебелия Х. поне веднъж някога си. Видях го по очите ѝ като го каза... Аз съм си лисичка, от четвърт белтък ги хващам тия неща. 

      След отчета при Хорхе се прибрах в квартирата да си отспя. Довечера пак съм на работа, а утре вечер е четвъртък и Мазния ще дойде. Аз и Мазния сме в много специални отношения. Реципрочни. Той е луд по мен, аз го мразя до полуда. 

      Дебелия Х. може да е без Х. - поне според поверието - но Мазния си е баш мазен. Мазния носи крещящи сака и ризи в убити тонове, които не закопчава догоре. Има кошмарна коса и миши очи. Ако мога да изнамеря някаква хубост у него, тя е във веждите му. Има изписани вежди, нито тънки, нито много гъсти. И фигурата му е такава, не е тлъст, не е и слаб. Но е безформен и гаден. Мазния си е родена гад. 

      Стрийптийз барът ни се намира точно зад хотел "Хилтън". Нарича се "Ейнджълс Плейс". Трудно можеха да му дадат по-бездарно име, тук има всичко друго, но не и ангели. Единствената връзка е, че хостесата ни се казва Ангелина. Пепо барманът я нарича Месалина зад гърба ѝ. Падам си много по Пепо. Има адски секси брадичка, а раменете му са широки издутини. Ангелина/Месалина също си пада по него. Разликата между двете ни е, че тя поначало си пада по всички мъже. 

      Четвъртък вечер идва бързо. Героите на вечерта - и те. 

      Докато се усетя и ето ме как галя пилона. Нося бели полупрозрачни чорапи с плътно тънко бие по бедрата и бели прашки от фина дантела. Аз така им се показвам - в бяло или в розово. Мъжете не ги бива много-много да различават цветовете, разбрала съм го от проба. Тук светлината е много убита, мрачно е и няма полза да си с тъмно бельо. Дразнѝ ги с контраст и невинност, тях това ги подлудява. 

      Първи танц за вечерта, музика на Гари Муур. Хем ме кара да потръпвам, хем ме разтапя тази чувствена китара. Тя е дланта на силен мъж. Милваща, търсеща, покоряваща. Танцувам с моя мълчалив кавалер пилона и цяла-целеничка се отдавам на танца. Пулсирам и пръскам феромони, които летят из въздуха и неуловимо кръжат на заглушена светлина. Но аз кратко танцувам. Мазния ме изскубва от красивия ми транс. Трябва да седна на скута му, привикана от властния му показалец. Мазния няма да е Мазен, ако не ме повика първи.

      Мазния отдавна чака да му се отдам. Аз го приласкавам, обещавам му, но още не му давам. От няколко месеца го въртя като препечена филия, вече съвсем съм го побъркала. Знам почти всичко за него. За бизнеса му с оръжие, за синчето, което учело в Хамбург, за метресата, която от години му забождала рога с други мъже, а понякога и с жени - ей така, за разнообразие. Това всичкото сам ми го е казвал. Когато се свалят, мъжете дрънкат твърде много. 

      Вихря се сега върху скута му, извиквам твърдата му мъжественост, но не. Още не. Той не знае какво съм наумила. Наумила съм, че тази нощ най-накрая ще му пусна. Все някога щяхме да стигнем до тук, безсмислено е да го отсрочвам повече. Но сега е още малко рано. Нека съвсем се разгорещи. 

      Десет минути по-късно съм слязла от Мазния. В прашките ми има една двадесетолевка, мушната там от пръстите му. Отдъхвам на диванчето с пухени възглавнички и пуша слим с цигаре. Тук е най-тъмното кътче в целия бар. Гостите по сепаретата не ме виждат. Те не са много. Мазния се е усамотил с вечното си кампари със сода. През едно сепаре от него са трима млади тъпири. Ближат бири, явно са без кьорав лев и цяла вечер само ще зяпат. Още настрани от тях има едни наконтен застаряващ пич, който ми прилича на чужденец. И това е всичко. Месалина се е опнала на лобито и се слага на Пепо. На сцената тече нежното двойно шоу на Вероника и Сиянчето. Тримата тъпири са вперили погледи в телата им, очите им ще изкапят. 

      Когато идва време за следващия ми танц, Мазния го няма. Излезе за малко навън да говори по телефона. Така са големите бизнесмени, и посред нощ не спират да работят. Чужденецът се възползва от шанса и ме повиква. Сядам в скута му, едновременно го обкрачвам и прегръщам. Веднага усещам страхотна мъжка класа и стил. Парфюмът му е един такъв, пленяващо ненатрапчив. Няма тук такива като него. 

      - Как се казваш, скъпа моя? - пита той на английски. Гласът му е леко напевен. 

      - Антония. Викай ми Тони. А ти? 

      - Антония? Мамма-миа, та това е римско име, грандисима! Аз съм Роби - от Роберто. 

      Роби излиза супер пичага. Бил за два дни в България, свършил си работата, утре си заминавал. Отишъл на стрийптийз да поразхлаби малко. Хич и не усетих как ми свърши времето за танц при него, така сладко си ме омая. Гони шейсетака този Роби, но е хубав мъж и в отлична форма. Стегнат е като дъска. А нашите на тези години са ужасни. Подпухнали и зачервени, а коремите им отдавна не са кореми, ами складове за евтин спиртак и свинско препечено.                 

      Накрая Роби ми чуруликва едно песенно "Чао, белисима", целува ми ръка и слага в нея петдесет евро. Истински джентълмен. Мазния, който се е върнал на сепарето си, наблюдава сценката с крайчеца на окото и се пука от ревност и похот. Нека му е!

      И все пак тази нощ е негова. Не след дълго изкарвам втори танц при него, пак ме повиква. Това отдавна не е нагон, а маниакална обсесия. Междукрачието ми е фикс идея за него. Когато след около час се завръщам за трети път при него, той вече е прилично подпийнал. Време за истинската работа. Хайде да те видя сега!     

      - Искам да ме чукаш! - прошепвам в ухото му и го лизвам с език. Реве ми се, но се владея. - Чукай ме! Да идем в синята стая. Ела!

      Мазния се блещи и не може да повярва. Най-после му е излязъл късметът. Той е разгърден и изпотен като расов балкански жетвар. "Жътва е сега" - мисля си аз - "действай, робиньо". Действам. Сграбчвам го за яката и го завличам в синята стая. В "Ейнджълс Плейс" има две стаи, които служат за определени работи. Розовата е за невинни забавления, синята е за перверзии и грехопадения. Тарифите са различни. В розовата стаичка правим частно шоу на клиента. Показваме всичко, което очите му искат да видят. Пет минути чупки, танци, чекнене, но пипането е абсолютно забранено. Само гледат. В синята стая има застлано легло. Там има също чифт белезници, маска за очи, камшик, спринцовки и пенис колан. Нищо чудно, че цветовете на двете стаи са такива. В живота розови са само мимолетните мечти. Сини са всичките тъги. 

      Досега Мазния е бил само в розовата стая с мен. Тепърва ще види синята. 

      Когато влизаме в синята стая и двамата не сме на себе си. Той - от възбуда и пиене. Аз - от гадост и противеене. Но така се налага. Пепеляшки сме ние, Пепеляшка не може да се бунтува. Не е виновен Мазния за това. Родил се е мръсник, мръсник ще си умре. Междувременно ще прави пари от оръжие, ще убива деца на изток и ще тъпчи толкова жени, колкото си ще.

      Понякога се питам способни ли са типове като Мазния на любов? Дори за кратко, дори безкрайно другаде? Обичали ли са някъде там, по прашната пътека, преди да изгубят завинаги сърцата си? Възможно е. Сетне нещо у тях се е пречупило, някакъв ремък в душите им се е скъсал. И вече не е както е било. Те повторно не могат да обикнат. Това не го знаят наистина, не го проумяват, защото са си мъже и нищо не им е ясно. Ей такива са. Обичал ли е веднъж, обичал е и това е. После само си фантазира и се мъчи да го издублира. Ама те и фантазия нямат, и в дублажите хич ги няма, нито в симулирането. Това ни е на нас трагедията. 

      Пък ние какви сме? Кристални пеперуди, отдавна счупени. А мъжете дето се занимават с нас не са реставратори, а събирачи на отломки. Един ще бръкне в сутиена ти, друг ще прибере душата ти, трети... Бе зарежи. Жалка история, много жалка и твърде оцапана от двата ѝ края. И от нашия, и от техния.  

      Мазния мирише, че вони. Ох, Мазен, ох как вониш на Олд Спайс и на стари престъпления. Колкото потулени, толкова непростими. Но сега за пръв и последен път ти не си на местопрестъплението като извършител.

      Ти си жертвата!

      ...

      Което стана в синята стая, стана си. Беше брутално посегателство. И драстична вендета. Каквото се споделя между жената и мъжа, то най-често носи наслада само на единия. Насладата в синята стая не беше безвъзмездна, той си плати прескъпо. Леглото, маската, вибраторът, белезниците и спринцовките влязоха в употреба. Също и рицин в отмерена доза. Екстратът на коварството е гола жена. 

      Сега Мазния има да живее между пет и осем денонощия. Аз веднага се качих за врял душ. На горния етаж на Свърталището има баня, минава се зад синята стая. Сякаш човек може да отмие всичките си мръсотии ако се качи етаж по-нагоре! Мазния дори не се качи. Облече се набързо, върна се на сепарето си и си поръча още едно кампари със сода. Вече е неспасяем. 

      За рицина няма антидот. Треската ще го удари едва утре следобед. Ще се влошава. Ще му е много зле и няма да разбере защо. Докато го вземат в болница и налучкат диагнозата, аз няма да съм в България. Той ще се поти, ще диша зле и ще се насира. След което ще умре.

      Доволна съм, че всичко свърши. Бяха месеци игри на нерви, дебнене и подготвяне. Непрестанно получавах кодирани указания, които трябваше да следвам. До последното нареждане. Щом го дешифрирах, то гласеше: "Заключи синята стая". Това значеше, че е дошло време Мазния да бъде елиминиран. 

      Той повече не представляваше интерес, снесъл беше необходимото. Изпя ми всичко, което трябваше да се изпее. За транзитните доставки, за скрития реекспорт и за посредниците в Ливан и Сирия. Като си помисля, един костюмар е отровен в софийски стрийптийз бар, а стотици митничари тук и там пак ще си въртят далавери до поискване. И при все това, операцията ще се брои за успешна... Мъжки свят, смахнат свят. 

      Но това не ме вълнува, техни си работи. Сега само се моля да не ме изоставят на произвола. Дано, божичко, се погрижат за мен. Млада съм, не ми се умира. Има още толкова много танци в мен. Искам да ги изтанцувам всичките!

      ... 

      Беше ми много свито и уплашено като се явих за финалното раздаване на картите. Мислех, че ще се видя не с ангел-спасител, ами с гадняр. Гадняр, изпратен само да ми съобщи, че оттук нататък се оправям сама. Аз съм само една беднячка с красиво лице. Нямах избор като започвах, нямам и сега, когато всичко приключи. За тях е толкова лесно да вербуват едно момиче, да го употребят и после да го захвърлят така, както се хвърля използваният кондом. Моля ви, моля ви, не ме оставяйте!

      Шокът ми е огромен когато виждам кой е моят ангел-спасител. Да бяха пратили Светия отец нямаше да ме смаят толкова. Оказва се, че това е Дебелия Х.! И през ум не можеше да ми мине, че този мечок е играел ключова роля в оперцията. Бях убедена, че той е само подставено лице, което фиктивно се води съдържател на бара. Но очите не ме лъжат. Пред мен стои самият той, макар и неузнаваем. Гладко избръснат, подострил катинарчето си, облечен в скъпарски костюм. Отива му. 

      - Хорхе? - не мога да скрия изумлението си аз. 

      - Не Хорхе, ангелче - ухилва се той с неговия хиенски хилеж. После добавя многозначително - Можеш да ми викаш Моше. Примерно. С "М" като Мосад.     

      Коленете ми омекват от тази забележка, все едно пак съм на пилона. Не знаех, че операцията е била съвместна и че сме работили в екип с най-големите. Как и да знам? Аз дори агента си не знаех. Онзи, на когото докладвах, не беше повече от свръзка. Едва сега започвам да разбирам. Нищо чудно, че цялата работа е била така пипната. 

      - Знаеш ли за къде ще заминеш сега? - казва човекът, който беше Хорхе. Испанският му акцент е изчезнал. Той говори отличен български. 

      - Не - казвам аз. - Нищо не зная. 

      - Помислено е за теб. Имаш параван и нова самоличност. 

      - От вас ли? - още не мога да повярвам. Тутакси съжалявам за идиотския въпрос.  

      - Откъдето трябва. Не се питат такива работи, малката.

      - Да... Знам, не се питат... Благодаря. Благодаря ти за всичко, Хорхе... Моше.

      - Сбогом, красавице. Беше ми приятно да работя с теб. И един съвет - занапред не изричай имена. Пази се!

      Той ми обръща масивния си гръб и закрачва самоуверено. Аз знам, че вече никога няма да го видя. Абе, наистина му отива костюм. Сега вече си мисля, че и теглото му отива. 

      ...

      Не мога да ви опиша какво представлява Париж през май. Това е кошер с вечно жужащи влюбени, това е неугасваща светлина на бронзови фенери, това е аромат на пеещи дървета. На пролет Париж е дансингът на Вселената. А танцът никога не спира! 

      Танцът е по-красив от шпионажа... 

      ...Шпионажът е лъжи, танцът е честност... 

      ...Да шпионираш е да се преструваш на друг, да танцуваш е да бъдеш себе си. 

      Харесвате ли кабаре?