Слънцето завърза своята мартеничка на разцъфналото дърво и затъркаля белите облаци като снежни топки по изсветлялото небе, за да отвори път на пролетта. Хората бавно изпълзяха от зимния сън на душите си и паркът изведнъж се напълни със смях.

Деца и кучета се гонеха весело по тревата, пчелите се криеха в ароматното царство на разцъфналото дърво, а на мен ми идваше да се разкъсам от яд и болка. Месеци наред мислех и не можех да разреша ключов проблем в живота си.

Видях свободна пейка и забързах натам. Докато стигна, сякаш от нищото изникна и се разположи на нея странна старица. Въпреки слънцето носеше плетена шапка, зимни вълнени ръкавици, но копринен пъстър шал, наметнат кокетно. Реших, че ще седна, независимо от натрапницата.

-Свободно е, нали?- посочих с красноречив жест празното място.

- Заповядайте – усмихнато и странно напевно отговори жената, добавяйки: - Какъв хубав ден!

-За някои  хич не е – троснато промърморих и разкопчах якето си.

- Е, така е – миролюбиво и благо продума старицата с дълбок алтов глас.

- Как мислите – внезапно се обърнах към нея – редно ли е да се изневерява от любов?

Сините очи на непознатата ме прободоха директно, сякаш искаха да прочетат всичко за мен без разрешение. На колко ли години беше?

-Зависи – почти изпя колебливо тя, повдигайки вежди.

-От какво? – някак сърдито се троснах и без да изчакам отговор, започнах да дебатирам сам.

Странната жена кимаше в съгласие, понякога слагаше ръка на устните си, сякаш да спре някоя напираща дума, но продължаваше да ме гледа майчински и постепенно ми олекваше на душата в компанията на тази мълчалива събеседница.

Времето напредваше, обедната ми почивка изтъня. Накрая прекратих своята изповед толкова внезапно, колкото я бях започнал.

-Е, прав ли съм или греша? – попитах непознатата, която през цялото време не сваляше поглед от мен.

-Ами… - повдигна рамене тя извинително и добави. – Човешко е.

Това ме удари право в сърцето и станах рязко.

- Трябва да се връщам на работа – уведомих я, кой знае защо. – Всичко хубаво!

- Довиждане – помаха ми напевно тя.

Седнах зад бюрото и се зарових в сметките. Работата ми спореше, чувствах се пречистен, сякаш бях ходил на психоаналитик. Друго си е да разтовариш проблемите, като побъбриш с някого. Всъщност, май говорих само аз. Спрях и ми стана студено. За какъв дявол трябваше да изливам пред тази бабка душевните си терзания? Сигурно до довечера половината квартал щеше знае за тях. Утре ще ú кажа, че всичко е било измислица. Успокоен от решението, отново се захванах с папките.

На другия ден краката сами ме заведоха при вчерашната пейка. Старицата пак беше там. Опакована по същия начин въпреки напичащото слънце - дори не беше свалила дебелата шапка. Докато приближавах, тя даже не се обърна към мен, сякаш не ме помнеше. Загледана в едно прохождащо дете, се усмихваше – някак хем тъжно, хем слънчево.  Луда жена!

- Добър ден – поздравих, стоварвайки се на пейката. – Как сте днес?

- Здравейте – обърна се към мен едва сега тя. – Какъв хубав ден!

- Вижте, - започнах неуверено –трябва да ви обясня нещо за вчера.

Думите ми потекоха като река, а старицата ме гледаше мило с избледнели очи и кимаше разбиращо с всички многобройни бръчки на малкото си лице.

-Та така стоят нещата – приключих с откровението си и зачаках.

Внезапно усетих уханието на разцъфналата слива над главата ми. Погледнах учудено нагоре, сякаш я виждах за първи път. Бабичката направи същото, а после се вгледа в мен.

            -Пролетта променя дърветата, но хората си остават същите – заяви тя уверено, а гласът ú прозвуча песенно отново.

            -Не винаги – репликирах  гузно и млъкнах.

            - Виж –  събеседницата ми посочи с ръка минаваща бременна жена – това е щастие. – и се усмихна широко, а очите ѝ странно потъмняха.

            Без да знае, бръкна до дъно в болката ми. Дилемата да позволя ли на жена си да забременее от друг мъж, за да имаме дете, понеже аз бях напълно стерилен, не ми даваше мира от месеци. По цели нощи си блъсках главата, претеглях всички за и против и не намирах изход. А е било толкова просто.

            - Благодаря – докоснах я по вълнената ръкавица и погледнах часовника си. – Трябва да се връщам на работа.

            - Внимавай, като пресичаш – настигна ме красивият ú глас като мелодия.

Вървях към офиса и хората ми изглеждаха прекрасни, а бебешките колички по алеята, които иначе ме депресираха, сега ми се струваха великолепни. Набрах номера на Лора и изкрещях „Дааа!“ така силно, че дремещият облак върху цъфналото дърво се сепна и тупна на тревата.

Дните минаваха, постепенно слънцето облече рокля без ръкави, после настана царството на сладоледите, а аз продължавах в обедната почивка да отивам при странната събеседница и да споделям с нея онова, което връхлетя като ураган живота ми. Чакахме бебе, с Лора бяхме по-щастливи от всякога. Старицата продължаваше да ме изслушва внимателно, да отговаря кратко и напевно с дълбок кадифен глас, когато спирах да си поема въздух и да ме гледа благо.

            В първия ден на отпуската реших да запозная жена си с нея. Тя първо се дърпаше, но щом ú разказах всичко за странната непозната, се съгласи. Запалихме колата и потеглихме към парка.

Бе облачно и се готвеше да вали. Въздухът тежеше от задух. Лятното небе имаше нужда от освежителен душ.

Пейката беше празна. Погледнах часовника – беше точно по времето, когато се срещахме.

-Ще дойдем след няколко дни пак – миролюбиво предложи жена ми. – Може да е заминала на почивка.

Старицата не се появи нито след седмица, нито след месец. Понякога в почивните дни идвахме с жена ми в парка, но от моята събеседничка нямаше и следа.

Есента пристигна с меки кадифени пантофки и дърветата сложиха оранжево-кафяви шапки, които ми напомняха всеки път за онази странна старица, която преобърна живота ми за минута.

Един ден, докато седях в обедната почивка на същата пейка и гледах небрежно преминаващите, подскочих като ужилен – забързана жена носеше шапката, ръкавиците и шала на бабата, с която разговарях през пролетта и лятото – вгледах се напрегнато в нея, после скочих и я спрях. Представих се и попитах направо откъде ги има:

            - На глухата ми леля са – отговори развеселена тя. – Не се разделя с тях. Взех нейните по грешка, но не ми се връщаше обратно - бързам до магазина за яйца, тя обича да ги пие сурови …

            - Глуха? – невярващо повторих  и описах точно моята събеседничка.

       - Абсолютно – отвори племенницата. – Беше оперна певица. Оглуша след катастрофа преди години. Никой не вярваше, че ще оцелее. Но ето на – чукна деветдесет. Няма нито съпруг, нито деца, аз се грижа за нея.

            - Добре е, нали? – с надежда  и свито гърло попитах.

          - Съвсем – засмя се непознатата. – Живеем в съседния блок. Ако минавате сутрин, ще я чуете как се разпява и буди половината улица. Защо питате?

            Разказах ú накратко историята на нашето познанство. Вятърът послушно решеше листата на дърветата, а слънцето ги галеше успокоително преди последния им полет.

            - Заповядайте тогава на гости – покани ме любезно жената.

            - Непременно ще дойдем – обещах и за всеки случай ú дадох моя визитка,   пресичайки забързано улицата, без да се оглеждам.

             Когато отворих очи в болницата с гипсиран крак и пукнато ребро, въпреки болката се усмихнах. До леглото ми седеше Лора с най-красивия голям корем на света, държейки за ръка моята странна събеседница от парка, опакована с дебела шапка и вълнени ръкавици, преметнала пъстрия копринен шал шикозно както винаги.

            - Хубав ден, нали? – усмихна се тя, щом очите ни се срещнаха.

            - Най-прекрасният – отговорих по-сигурен от когато и да било.