Помня този сън много ясно. Той се повтаряше няколко пъти през годините. Имаше седмица, в която го сънувах всяка вечер. На сутринта винаги се питах какво ли означава и къде ли ще ме отведе. Майка ми казваше, че е просто плод на въображението ми. Обясняваше ми, че сънищата са проекция на нашия вътрешен свят, който излиза на повърхността всяка нощ, когато заспим. Звучаха красиво думите ѝ, но ми се искаше да вярвам, че е нещо повече от обикновен сън. Искаше ми се да вярвам, че е някакво предсказание, орис, която ще ме отведе до нещо голямо, което ще промени живота ми. За щастие или не, оказах се права...

Бях на тринадесет години. Беше поредната утрин, в която се събудих от слънчевите лъчи, влизащи през прозореца на стаята ми. Погледнах с усмивка гледката през стъклото, а нещо в мен крещеше, че този ден няма да бъде обикновен. Станах от леглото и изтичах по пижама в кухнята. Червенокосата ми майка пак беше сложила престилка върху дрехите си, а ръцете ѝ бяха покрити с брашно. Приготвяше ми кифлички за закуска и ме поздрави с усмихнато лице, когато ме видя да връхлитам в кухнята.

- Как е момичето ми тази сутрин? - попита тя, доближавайки се до мен, за да ме целуне по челото за добро утро.

- Имах пак онзи сън, мамо – обясних с вълнение.

- Кой сън? - попита ме тя, а аз сбърчих вежди с недоволство, че е забравила.

- Онзи сън, в който вървя в гората. Край мен има само дървета, които са покрити с хиляди малки светлини. И дори да съм сама, аз не се страхувам, защото целият път е осветен от множество светулки. Те летят пред мен и сякаш ме водят някъде. Аз ги следвам с усмивка, наблюдавам ги как пърхат във въздуха с малките си крилца и без да се замислям продължавам да вървя след тяхната светлина. А накрая се озовавам пред едно голямо дърво с много клони, които са спуснали своята дебела сянка на пътеката. Около него се събират всички светулки - някои кацат на листата му, други върху стеблото. И това дърво започва да сияе толкова ярко, че е като едно голямо слънце на земята...

- Красиво е – обади се майка ми, вадейки тавата с готовите кифлички от фурната. - А после какво се случва?

- Събуждам се – с недоволство отговорих аз. - Връщам се в реалността, без да разбера каква е тайната на това дърво и на светулките, които са ме отвели до него. Според теб какво означава, мамо?

- Просто сън е, миличка. Красив сън – усмихна се тя и се доближи до мен, за да ме целуне отново. - А сега хапни от кифличките. С шоколад са – както ги обичаш.

По-късно бях навън с моите приятели. Както обикновено, се бяхме събрали пред нашата къща и си играхме. Любимата ни игра беше тази, в която един от нас, избран на произволен принцип, трябваше да бъде с вързани очи. След това всички останали започваха да тичат около него, да го щипят, да му дърпат дрехите. Ако той успеше да улучи някой с топката, докато е с вързани очи, вече можеше да излезе от „Света на слепотата“ и да бъде заменен от улучения играч. Скоро дойде и моят ред, в който очите ми трябваше да бъдат завързани с кърпата. Тогава останалите започнаха да ме закачат, да ми викат от различни посоки, а аз се въртях около тях като пумпал, опитвайки се да доловя по гласа този, който е най-близо до мен и да го улуча с топката. И когато прецених, че е настъпил подходящият момент, хвърлих топката по едно момче. Но единственото, което чух в онзи момент, бе силен трясък, последван от звука на счупено стъкло, падащо на земята. Побързах да махна превръзката от очите си и видях, че съм направила голяма беля. Останалите ме погледнаха уплашени и побегнаха в различни посоки.

Искаше ми се и аз да се обърна и да поема в някоя посока, която ще ме отведе далеч оттук. Но краката ми бяха като замръзнали и не можех да помръдна. Бях счупила един от прозорците на нашия съсед – стар, вечно сърдит, с побелели коси и множество бръчки по лицето. Всички му казвахме Стария Лимон – все беше кисел като лимон. И все така застинала на мястото си, го зърнах да излиза от къщата, подпирайки се на олющения си дървен бастун. Лицето му беше по-свирепо от когато и да било. Плашеше ме.

- Ти ли си била?! - викаше той, вървейки към мен бавно. - Ти си ми счупила прозореца значи с тази мръсна топка, с която не спирате да удряте по къщата ми цял ден! Ах, да те видим сега какво ще правиш!

- Аз... съжалявам. Не исках. Стана случайно – започнах да обяснявам, докато гласът ми трепереше, а очите ми се пълниха със сълзи.

- Случайно значи? Ами да не бяхте играли тук! - Той се изправи пред мен и ме гледаше през гъстите си вежди, а от ноздрите му сякаш излизаше огън, с който искаше да ме изпепели. - Ще ти нарежа топката с нож, а теб ще те набия с пръчката, за да знаеш следващия път къде да водиш приятелчетата си.

- Извинявай! Аз наистина съжалявам... - разплаках се аз, предпазвайки лицето си с ръце, защото той вдигна бастуна си над мен, готов да ме удари. - Моля те, не ме бий!

- Мръсна храненица! Колко беди донесе на тези глупави хора, които те взеха в дома си! - мърмореше той, продължавайки да ме заплашва. - Няма да те удрям, - рече ми – той, животът, достатъчно ще те накаже.

Свалих ръцете си от отбранителната поза, която бях заела. Но продължавах да стоя неподвижно, гледайки го в очите. Не можех да повярвам колко омраза може да се таи в един стар ерген към едно дете. Той винаги се отнасяше с мен по този начин – не отговаряше на поздравите ми, никога не се усмихваше, все си търсеше причина да ми се скара или обиди, когато ме видеше да си играем с приятелите ми. Но никога досега не ми беше казвал това. Тогава не знаех какво означава „храненица“, но думите, че родителите ми са глупави, задето са ме взели в дома си, ми бяха достатъчни да свият сърцето ми от болка. От очите ми започнаха да капят сълзи, а той ме гледаше със същото сурово изражение на лицето. След миг, може би съжали, че е казал нещо, което не е трябвало. Обърна се към къщата и тръгна към вратата с бавната си походка, подпирайки се на бастуна си.

Не усещах тялото си. За миг не виждах, нито чувах каквото и да било. В главата ми се въртяха хиляди мисли, които ме объркваха, които ме караха да плача все повече и повече, стоейки на мястото си. Не можех да помръдна. Усещах само буцата, заседнала в гърлото ми и силния ритъм на сърцето ми, което биеше като на уплашено животно.

След минута, чух потупването на топката, която Старият Лимон беше подхвърлил от къщата си на улицата. Не я беше разрязал с нож. Нима беше изпитал вина, че ме е разплакал? Нима имаше все пак съвест в този сърдит човек, за когото целия свят бе виновен за нещастния му живот? Да си призная, не ме интересуваше. Дори не исках да ми връща топката в онзи момент, а просто да не беше казвал думите, с които ме нарани.

- Майка ти е била храненица! - чух се да викам аз, изпълнена с ярост, докато от очите ми още се сипеха сълзи, а лицето ми бе почервеняло от омраза и болка.

Взех топката, която беше спряла близо до мен. Направих крачка напред и я метнах с всичка сила към друг от прозорците на сърдития старец. Счупих още едно стъкло на къщата му и когато го чух да ме ругае отвътре, се обърнах и тръгнах към вкъщи.

Затворих се в стаята си. Плаках, плаках. Не можех дори да си поема дъх от сълзите, които ме задавяха. Трябваше ми цял ден, в който бях заключена и потънала в собствената си болка, за да приема, че съм осиновена. Не се сърдих на родителите си за нищо. Те винаги са ме обичали, давали са ми най-доброто, на което са били способни. Благодарна съм им за всичко и винаги съм ги обичала. А фактът, че не са мои биологични родители, бе просто малка прашинка в окото, която не биваше да ми попречи да видя цялата красива картина около себе си.

Вечерта излязох от стаята си, седнах на масата със семейството си и вечеряхме нормално, както всеки ден. Говорихме си, смяхме се. Предпочетох да не им казвам за това, което бях научила от сърдития ни съсед. Не исках да ги огорчавам и да им припомням миналото. Трябваше да гледам на ситуацията така, че да не страдаме с родителите ми. Моите истински родители, които ме бяха отгледали и винаги ме даряваха с любов и внимание.

Така изминаха още шест години от моя живот. Живот, прекаран в мълчание от това, че съм разкрила най-голямата тайна в семейството. Изпитвах още по-голямата обич и благодарност към родителите си, когато виждах какво правят за мен, а аз дори не бях тяхно биологично дете. Бяха невероятни! Но понякога, в безсънните ми нощи, ме връхлитаха мисли, които се опитвах да прогоня. Задавах си различни въпроси, на които не бях сигурна дали искам да науча отговорите. Кои са моите истински родители? Защо са ме изоставили? На колко съм била, когато са ме осиновили? Дали това е моят роден град? Какви са корените ми? На сутринта всичко се изпаряваше и отново започвах да си казвам, че това няма значение, защото имам всичко, което ми е нужно, за да бъда щастлива.

До нощта, в която отново не сънувах онзи сън. Сънят със светулките.

Не бях го сънувала с години и си мислих, че може би е искал да ме отведе именно до това, което вече знаех – че съм осиновена. Но една нощ, той отново дойде при мен. Пак вървях по онази горска пътека, макар и вече по-голяма. Около мен блещукаха като истински звезди малките светулки, чиято светлина ме насочваше към голямото дърво в края на пътя. Но различното този път в съня беше, че когато светулките огряха клоните и листата на дървото, успях да видя различни имена, гравирани върху кората му. Не можех да ги разчета, но знаех, че са имена. През всичките нощи, в които сънувах този сън, светулките са се опитвали да ме отведат не до какво и да е дърво, а моето лично родословно дърво. Дървото, което щеше да ми покаже моя произход.

На следващия ден, отидох при родителите ми и им казах, че знам, че съм осиновена. Не разказах от къде, защото не исках да се сърдят на стария ни съсед. Той вече беше починал и трябваше да измине седмица, преди някой да го открие в дома му. Никой не плака на гроба му. Това бе достатъчно наказание за него, та не исках родителите ми да му са ядосани. Те се разстроиха. Обясних им, че ги обичам, че съм им благодарна за живота, който са ми дали. Но изпитвах нужда да науча от къде идвам и кои са хората, които са ме оставили за осиновяване. Това по никакъв начин не би променило отношенията ми към хората, които са ме отгледали, но за да бъда спокойна, да мога да продължа напред, трябваше да знам за моя произход и за утробата, от която съм излязла. Дадох им време, за да се съвземат. Не исках да им причинявам болка и за това няколко дни не отваряхме темата отново. Но една вечер, те сами пожелаха да говорим за това.

- Знаеш, че съм медицинска сестра в болницата – поде майка ми, стиснала ръката на баща ми. Гледаше ме с навлажнени очи, а гласът ѝ трепереше. - Преди деветнадесет години имахме недостиг на персонал и аз трябваше да работя не само в отделението, за което бях назначена, а и в родилното. Една вечер, докараха жена, която бяха намерили да се скита край болницата. Всеки момент щеше да започва да ражда. Никой не знаеше коя е, нямаше документи в себе си. Изглеждаше слаба и изтощена. Дори си мислихме, че бебето ѝ може да се роди мъртво. Но в онази нощ на бял свят се появи едно... красиво малко момиченце. - За миг тя спря с разказа си, за да забърше сълзите, които не спираха да обливат лицето ѝ. Погледна към баща ми, който ѝ кимна с глава и ѝ се усмихна, сякаш за да ѝ вдъхне кураж да продължи. - На следващия ден, видях жената да стои до креватчето на детето си и да го наблюдава. Не спираше да плаче над него. Стоеше на страна, не го докосваше, а просто го наблюдаваше. Сякаш се боеше да не го нарани, да не го разплаче. Попитах я защо не го прегърне, защото си е нейното момиченце. А тя ми отговори, че се страхува, че ако го вземе в ръцете си, може да се разколебае от решението, което е взела. Досетих се за какво ми говори. Доближих се до креватчето и сърцето ми се сви при мисълта, че това красиво детенце ще бъде оставено за осиновяване. Взех го на ръце и го прегърнах. Беше неописуемо това, което почувствах! Вече знаех, че не мога да имам деца, а толкова много исках. Та когато гушнах малкото бебе, тялото ми застина, в мен напираха сълзи. За миг си повярвах, че държа собственото си дете. Моето малко момиченце... И казах на онази жена, че аз ще се погрижа за бебето. Тя ме погледна с благодарност, без да спира да плаче. Започна да целува ръцете ми и да ме благославя.

Когато се прибрах и съобщих за решението си на съпруга ми, той беше объркан. Страхуваше се като мен, не беше сигурен дали ще се справим. Но ме подкрепи и се съгласи да станем родители на изоставеното бебе. Много бързо уредихме документите и когато за последно видяхме истинската майка, тя не беше толкова тъжна. Сърцето ѝ се съдираше от болка, но същевременно беше спокойна, че има кой да се грижи за детето. Тогава ми даде един лист хартия, на който беше записан един адрес. „Нека ме потърси, ако иска, когато порасне. Аз ще умра в тази къща.“ - каза тя и си тръгна завинаги.

Колкото и да се опитвах да удържа сълзите си, не можех. Скрих лицето в дланите си и оставих емоциите да ме обладаят. Майка ми се доближи и седна до мен, за да ме прегърне. Заплаках на рамото ѝ, а тя на моето. Притисках я към себе си, исках да усетя, че е до мен, че е истинска, че сърцето, което се е смилило над изоставеното бебе, бие именно в нейните гърди. Обичах я още повече от преди! Обичах и баща си, защото дори не питал какво е детето и от къде идва!

- Има още нещо – чух гласа му и за миг отместих поглед към него.

Той извади от един тефтер с дебели корици малко листче хартия, което вече бе пожълтяло от времето, а ръбовете му бяха накъсани. Подаде ми го. Когато го взех в ръцете си, видях написан нечий адрес. Знаех на кого е.

След няколко дни събрах нужната смелост и тръгнах към едно село, намиращо се на няколко километра от града, в който живеех. Исках да поема това пътуване към моите корени сама. Исках да стигна до своето родословно дърво, осветявано от хилядите светулки в съня ми през годините. Скоро се озовах на място, което сякаш беше забравено от времето. Имаше само рушащи се стари сгради, бедни хора и мръсни улици. Навсякъде цареше мизерия и лъхаше на окаяност. Попитах един възрастен човек къде да открия адреса от листчето и той ме упъти. Каза, че това място, до което искам да стигна, се намира в циганската махала. Това ме озадачи. За миг дори може би ме стресна, но все пак решително тръгнах към посоченото място.

Навлизайки в този район от селото, останах съвсем без думи. Виждах различни хора, които живееха в полуразрушени сгради без прозорци, без врати. Някои от тях дори нямаха покрив над главите си, а бяха сложили ламарини и найлони. Тичаха по улиците боси и мръсни деца, които си играеха с улични кучета и прасета. Вонята, която върлуваше беше непоносима. Отвсякъде вятърът носеше найлонови пликчета и опаковки от храни. Беше невъзможно да открия точното място сама. Човек можеше да се изгуби в тази махала още със самото влизане в нея. Помолих една стара жена, която стоеше на камък пред дома си да ме упъти. Тя ме огледа изпитателно с присвити очи. Нещо в нея ме накара да настръхна. След миг мълчание ми каза:

- Там живее Хасан Али – успях да видя зад устните ѝ, че има само три зъба в устата си и затова говореше много лошо.

- А има ли жена или деца?

- Няма деца. Жена му беше много особена. Сигурно щото беше бяла. Ама да не се беше женила за него, ако не искаше да живее тука – засмя се тя гръмко. - Веднъж беше избягала за няколко месеца от мъжа си. Някои казваха, че май родила, ама детето умряло. Като се върна вкъщи, Хасан Али така я наби, че цял месец не излезе от къщата им. После все се караха, той по цял ден висеше в кръчмата, а тя не излизаше много. Преди три години така се скарали, че той я пребил от бой и тя умряла в ръцете му. Поне се отървала жената от тормоза на тоя пияница.

Отново усетих как нишката около гърлото ми се затяга, а сълзите пълнят очите ми. Не исках да слушам повече. Не можех да понеса повече от разказите на тази жена. Попитах я все пак къде се намира къщата и тя ми посочи. След малко се озовах пред една малка постройка от кирпич. Имаше стара врата с олющена боя и прозорци с напукани стъкла. Покривът беше почти продънен и си мислих, че при една по-свирепа буря, съвсем би се срутил. Не можех да повярвам, че майка ми, рождената ми майка, е живяла на това място. Както и,...че аз също съм щяла да живея тук, ако тя не бе взела тежкото решение да ме остави в нечии други ръце.

- Той е в кръчмата! - извика ми нечий глас. Обърнах се и видях трима мъже, които ме оглеждаха по странен начин и се побутваха един на друг, подшушвайки си нещо. - Хасан Али е в кръчмата – повтори единия. - Там и ще си умре, горкия – засмяха се тримата в един глас.

Зърнах за последно сградата, от която ме полазваха тръпки от ужас, както и едновременно с това ме завладяваше болка от съжаление. После открих кръчмата, която се намираше само на няколко метра от къщата. И там, аз го видях. Погледът ми се стовари върху онзи мъж, който беше на около петдесет години. Кожата му беше тъмна, сбръчкана. Лицето впито и мръсно, а очите му полузатворени от опиянението на бутилката алкохол, която държеше в ръцете си. Единственото, което изпитвах към него, беше отвращение. Не изпитвах нужда да говоря с него, нито дори да му кажа коя съм. Двете минути, в които го съзерцавах ми бяха съвсем достатъчни, за да разбера всичко, което ми бе нужно да знам. Обърнах се назад и поех по пътя към дома си. Моят истински дом!

Когато се прибрах, прегърнах родителите си и им казах колко много ги обичам. Уверих ги, че на света няма сила, която да отмие любовта, която изпитвам към тях. По-късно им разказах всичко, което бях научила и видяла през онзи ден. И никога повече не отворих отново темата за това, че съм осиновена и мястото, от което идвам.

Наскоро имах отново сън, който остави белег в съзнанието ми. Все още го помня и може би ще го помня до края на живота си. Бях сама в гората. Беше нощ. Около мен танцуваха хиляди светулки, които осветяваха пътеката, по която вървях. Следвах светлината им, която идваше сякаш от самите звезди. В края на пътя видях дърво. То беше огряно от светулките и приличаше на истинско слънце на земята. А под дървото ме чакаше една жена. Беше стара и изморена. Но ми се усмихваше. В лицето ѝ имаше нещо, което ме караше да почувствам топлина, обич. Усещах, че това е моята майка. Жената, която ме е родила. Доближих се до нея и я прегърнах. Казах ѝ, че разбирам всичко, което е направила, всяко решение, което е взела. И че не я съдя. Казах ѝ, че ѝ прощавам всичко, защото така ми е дала шанса да имам живота, който имам сега, благодарение на хората, които са ме отгледали. От очите ѝ потекоха сълзи, но сълзи от щастие. Те не можеха да скрият усмивката, която продължаваше да грее върху устните ѝ. Тогава тя отново ме прегърна силно и ми каза, че ме обича. На сутринта се събудих със свито сърце, а по възглавницата ми имаше следи от сълзи. Може би сълзите на майка ми.