четвърти разказ

ТАЙНСТВЕНИЯТ   РЪКОПИС 

  Дълго време си мислех дали да дам гласност на тази история, защото, макар и истинска, тя бе твърде странна.Такива неща не се случват всеки ден.

 Както всяко лято, така и тази година реших да прекарам горещите дни на юли и август  на вилата си, намираща се в родното ми село Паволче, което, не знам защо, земляците ми наричат Палермо. Че имаше крадци и разни там кокошкари бе вярно, но чак пък мафиоти като в прочутата Сицилия, едва ли.Селото негласно се води и за вилна зона на Враца. И с основание: въздухът в този район е чудесен, планински, имаме и бистра като сълза изворна вода, каптирана и вкарана по домовете, а като се прибави и факта, че е почти в покрайнините на окръжен град - само на пет километра от града-се разбира защо много външни хора си накупиха къщи или имоти тук.Това бе и причината да не продам наследствената си къща, която аз наричам” Вилата”.

  Тази година отиването ми на село не бе много ентусиазирано. През пролетта, когато овощните дръвчета вече връзваха падна градушка и всичко отиде по дяволите. Само тук-там като по чудо се беше запазил плод. Все пак зеленината радваше окото и това ме накара един ден да наслагам най-необходимото от тоалета си в една ученическа чанта, останала от детските години на дъщеря ми и да замина на село.

 След като  пристигнах и се настаних в къщи, си направих чудесно турско кафе. Докато изстине реших да обиколя овощната градина, която се бе пооправила от страшната градобитнина. В градината имаше лоза, засадена още от баща ми. Поради късното и развитие, градушката не я засегна и сега тя бе в добро състояние. Разходката продължи около десетина минути и аз се върнах в къщи да си изпия кафето.

  Когато седнах на масата, видях, че до кафето има някаква тетрадка, саморъчно направена. Познавам вещите си, както и книжата си и се изненадах – това нещо не беше мое. Все пак, си помислих, че може би преди да изляза от стаята съм оставил нещо взето от близкия кухненски шкаф, който повечето ми служеше за библиотека, отколкото за съхранение на домакински прибори. Там имаше неща, които стояха от години и които размествах само ако почиствах цялата къща, което естествено не ставаше често.

  Озадачен, взех импровизираната тетрадка в ръцете си и окончателно се убедих, че това не бе моя вещ. Вътре в нея имаше около стотина страници изпълнени със стихове, а аз никога не съм писал стихотворения.

 Разгънах тетрадката. На титулната страница бе написано с едри букви: Нещата от живота. Приех го като заглавие на загадъчния ръкопис. Веднага на следващата страница бе изписано четиристишие, нещо като мото, което грабна вниманието ми. Ето го:

 Аз знам, че моят глас ще отзвучи,

Нозете морни ще изпуснат стремето,

Но пак след мен ще остане да личи

Следата върху пясъка на времето...

Изненадах се. Такъв хубав стих нито аз, нито който и да е, имащ достъп до вилата, не би могъл да съчини. Още повече, че в селото нямаше нито писатели, нито поети, нито дори мечтатели – всички бяха груби селски хора и по външност, и по обноски, и по душевност. Познавах земляците си, или поне до този момент си мислех, че ги познавам.

 Разгънах ръкописа и видях, че стоте страници бяха изпълнени със същия полуобработен почерк, като оня на мотото. Но четлив. Всяка буква беше изписана като от калиграф. Зачетох се в първото попаднало в полезрението ми стихотворение и останах още по-изненадан. Казваше се Балада за Луната. Макар да съм любител на прозата, тези прекрасни стихове ме впечатлиха силно и пиейки вече изстиналото  си кафе, не станах от стола, близо час и половина, докато не прочетох и последната страница. Продължих да се дивя, не само от тайнственото появяване на ръкописа, но и от съдържането на стиховете. По стил много приличаха на прекрасните стихотворения на английския поет Роберт Бърнс, но имаха и собствено звучене, личен нюанс, нещо нашенско, което можеше да се сравни само с написаното от Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, или дори Ботев. Прекрасни стихове писани кой знае къде и от кого.

Баладата имаше подзаглавие – Ехо от вековете – и започваше така:

   Далече и високо в планината

сред непристъпна девствена гора,

аз търсех и поглъщах красотата  

закътана из тази тишина.

   И вече свечеряваше, когато

   старик на моя път се озова,

   загледа се неволно към луната,

   за поздрав кимна тежко и се спря.

И аз се спрях до непознатия столетник,

подадох му ръка и се поклоних,

загледан в мен – един случаен пътник –

той също с добро ме поздрави.

  - Къде отиваш? Виж, слънцето се скрива,

  а доста път те чака до града,

  ела на гости в моята колиба,

  ела да сгрееш мойта самота.

Понеже баладата е твърде дълга, ще направя достояние на читателя само още няколко куплета, които наистина ме впечатлиха, защото тайнственото появяване на ръкописа върху писмената ми маса, продължаваше да ме занимава.

Старецът разказва на спътника си легенда за някакъв мъдрец, живял преди много години из тази планина.

   Това, което знам ще ти разкажа.

   Научих го от моите деди.

   Преди да се роди луната даже,

   живеели хора силни и добри.

Живял тогава тук в планината

един премъдър, стар, добър човек,

 обичал той живота и цветята,

живял, разправят, повече от век.

   Но мъдрецът бил нападнат от лоши хора, които при някакъв жертвен ритуал, решили да го убият за да премине мъдростта му в тях.

   ... опънали големите трапези,

   разливали кипящото вино,

   пирували и чакали да слезе

   всевиждащото слънчево око.

То своя път не можело да спира,

и тръгнало към залеза червен,

но искало да знае как умира

един мъдрец от глупост уморен.

   Понесло своята корона бяла,

   но залезът преди да пресече

   оставило за почит и раздяла

   откъснато от себе си парче.

  Мъдрецът бил облечен в бяла роба и под звуците на страшна вакханалия и ритуални песни бил пребит с тояги, при което робата му се напоила с кръв.

    ... Тъмнеела тогава робата му бяла

    от избилите по нея кървави петна,

    ликувала тълпата в кръг и дълго пяла,

    жертвения химн на глупостта.

А малкото парче не издържало

от гняв, от жал, от ужас и тъга

избягало. Така се завъртяло,

че слънцето го търси и сега.

  Непознатият горски човек завършва разказа си с думите:

Така мълвяха старците, когато

аз бях дете сред тази планина.

Така се е родила, тя, самата,

хей тази, жълта, светеща луна. 

След прочитане на прекрасната балада, оставих ръкописа и се замислих.Кой ли е написал тези чудесни стихове и най-вече кой ги е оставил на масата ми? От къде изникнаха те? Защо точно при мен се появиха? Що за мистерия е това? Дворната врата бе заключена, пътната врата - затворена, проверих ги и въпреки това някой бе влизал в дома ми. Но дали това бе така или халюцинирах? И каква халюцинация ще е, когато ръкописът пред мен бе материален, веществен, така, както материална беше стаята, масата и всичко около мен.Или това бе някакъв свръх естествен феномен, такъв, какъвто се случи преди година тук, на същото място и то пред свидетели.

 Няма да крия – стреснах се.

И как не! Отсъствах от стаята не повече от десетина минути и нещо тайнствено, нещо загадъчно се появява на масата ми до кафето. Ръкопис със стихове и то какви стихове, направо да изкукаш – прекрасни, чувствени, излезли от дъното на нечия душа. Но на кого? Ако бяха на човек от нашия материален свят, то кой бе той? И защо се крие? Ако бе станало нещо несвързано с нашата действителност, то защо бяха се материализирали точно пред мен?

 Наистина, случилото се бе невероятно, трудно за вярване,  но факта си е факт – ръкописът бе пред мен, загадката - също.Почувствах, че имам нужда да споделя станалото с някого. Но с кого? И кой би повярвал на казаното от мен?

  Щяха да ме помислят за откачен.

 Изпаднал в трудна ситуация и в невъзможност да направя каквото и да е, седнах на старото канапе, на което често си почивах след обяд, когато се уморявах от работа. Замислих се. Взех отново ръкописа с надеждата да открия нещо, някаква следа, поне ред или ако щете знак, който да ми помогне за разплитане на мистерията. Препрочетох отново някои от стихотворенията и анализирайки съдържанието им, дойдох до извода, че авторът на ръкописа, който и да е той, е бил затворник. Странно но факт.

  Знам, че в затвора попадат всякакви хора, така, че това не ме впечатли много. И все пак - затворник, който да има такъв поетичен талант, не се среща всеки ден! Разбира се, това не бе невъзможно. Известно е, че френският поет Бодлер, автор на гениалното произведение “Цветя на злото” е попадал няколко пъти зад решетките, където едва не бил обесен.

 Човекът, чието произведение държех в ръцете си, на много места говореше за свободата, като за нещо далечно, нещо недостижимо, нещо, което, човек го е имал, но после го е загубил безвъзвратно и завинаги.

 Изгубената свобода и изгубената любима присъстваха почти във всяко стихотворение, описвани с неподражаема сила и красота.

 Другото, което открих при внимателния анализ бе, че стиховете не бяха подписвани, имаше само някакви неясни инициали – П.Д., които можеха да бъдат всичко. После Добавено, Петър Добрев, Павел Димитров, Петко Димов, Петър Данов и т.н. Име нямаше, но пък почти под всяко стихотворение видях точна дата – ден, месец година – вероятно това бе времето, когато са писани.

 Неволно направих асоциация с Петър Дънов, с оня голям и велик българин-мъдрец, за когото знаеше цяла България.Но той бе живял твърде отдавна, през първата половина на двайсети век и не бе ми известно да е писал стихове.

 Направи ми впечатление още, че докато в началните страници всяко стихотворение бе старателно изписвано и подреждано, без нито дума да е коригирана, то в края, стиховете бяха писани набързо, въпреки, че имаха същата сила и изразителност като началните. Почеркът бе на един човек. Последните, разкривени редове бяха написани с червен химикал, който цвят, странно защо ми напомняше за кръв. Може би затова, защото съдържанието им бе някак си особено – загадъчно и страшно. Миришеше на смърт.

  Ето две четиристишия, писани на 11 май 1973 година.

    Аз идвам като миг от безкрайна вечност

    с копнежа за любов и свобода,

    но те остават бягаща далечност

    пред мамещия ръб на пропастта.

 Второто четиристишие е още по-силно и говори за безнадежност на отчаян човек.

    Бездушно и брутално днес живота

    постави върху мене жертвен знак,

    затуй ще тръгна рано към Голгота

   преди да стигна търсения бряг.

И пак тези загадъчни две букви – П.Д. Какво ли означаваха те?

Заради тях забравих, че целият ръкопис се бе озовал на писалищната ми маса твърда странно. Прехвърлих няколко  пъти изписаните и неизписани листа (защото имаше и такива) с надеждата да открия нещо, което да ми помогне за разгадаването на тайната, но освен това, че имаше и стихове писани с молив, друго не открих, или по-точно не забелязах. Най-накрая усилията ми се възнаградиха.

 Между два куплета на едно прекрасно стихотворение, посветено на любимата, намерих името на автора – П. Динов или Донов – не се четеше ясно. П. Донов не беше далеч от П. Дънов, така че неволната асоциация с учителя Петър Дънов не бе случайна.

  Ето го и цялото стихотворение.

    Недей ме пита как съм се завърнал,

     какво видях, какво съм изживял,

    светът наопаки да бях обърнал

    едва ли толкоз мъка бих събрал.

Недей ме пита колко дни и нощи

изгарях върху тлеещата жар –

не ми напомняй миговете страшни

и черната килия с дървения нар.

     Не ми припомняй всичко изживяно,

     не ми обръщай горделиво гръб,

     не ме вини, не ме упреквай само,

     недей буди затихналата скръб!

Не питай! Виж в тревожните ми строфи,

кои и как ме скриха от света.

За тях плета и аз като Петьофи

словесен бич за грешната Земя.

Невероятно, нали? От прекрасното стихотворение окончателно се убедих, че авторът е лежал в затвора, преживял е много и е бил невинен. Но останалото? Кой бе той? И най-вече, как тези чудни стихове се бяха озовали на бюрото ми?

Понеже знаех, че сам едва ли бих открил нещо повече за тайнствената личност, оставила ръкописа при мен, реших да се превърна за известно време на Шерлок Холмс. Веднага направих първия си извод: стиховете са писани от талантлив, но средно образован човек, макар правописни грешки почти да нямаше. Почеркът беше необработен, почерк на работник, на човек, който рядко хваща писалка. От стиховете личеше емоция, пестеливост, изразяващи дълбоко чувство предадено с невероятна точност. Такава точност, пестеливост на изразните средства и яснота в описваните чувства, личностни или ако щете и на природата, бях срещал само в уводните стихове на прочутата “Махабхарата” от индийския епос, книга писана преди хиляди години. Същото се отнасяше и за римата-тя бе сполучлива и точна. Не знаех чии бяха стиховете, но се надявах, че открия ли кой ги е подхвърлил вкъщи, ще разбера и кой е авторът на ръкописа.

 Преоблякох се и след като скрих тетрадката със загадъчните стихотворения, защото не изключвах възможността този “някой” да се размисли и си ги прибере, излязох от къщи. Но къде да отида? Почти никого не познавах, а и мен вече не ме познаваха; отдавна бях напуснал родното си село  и се мярках тъдява само от време-навреме и то през лятото. Сетих се, че няма да е лошо да попитам някоя по-известна личност, например кмета дали не знае нещо за затворниците от село, защото такива, след девети септември четиридесет и четвърта години имаше. Навремето някои тукашни люде бяха решили да свалят комунистическата власт и набързо ги прибраха, други, по битови причини също търкаха наровете за известно време на затвора.

 Отидох при кмета и му казах, че се интересувам от затворниците на Палермо. Той ме изгледа с интерес, помълча малко и после рече:

 - Абе, селски, знам, че се интересуваш от  свръхестественото, че дори си го описал в книга, но не знаех, че се интересуваш и от затворници. Шегуваш ли се?

  -  Не. Никак – рекох. - Съвсем сериозно питам. И то само от бивши. Такива, които са били в затвора между 1970 и 1975 година.

   - Та това е много отдавна, бе човек – каза той. – Кой ти помни подробности от ония времена?

   - Подробности може би никой не си спомня, но клюката защо  някой го прибират в затвора, не се забравя току така.

   - Вярно – рече кметът – това “народно творчество” никога не се забравя. Я чакай, чакай – продължи той – казваш, че те интересува човек, който е бил в затвора през седемдесетте години?

  - Точно така.

  - Знаеш ли, тогава се случи едно събитие, което потресе цялото село. Ти би трябвало да я знаеш. По-голям си от мен. Един мой съученик уби баща си и го осъдиха на много години затвор. Грозна работа.

   - Къде е сега този човек?

   - Ами дълги години, след като си излежа присъдата, не се мяркаше тъдява, но преди няколко години се прибра. Живее с майка си. Къщата им е на стотина метра от кметството.

Може и да го знаеш – казва се Валери.

   - Не го познавам, но ще го намеря.

   - Но защо ти е?

   - Като си изясня някои неща, ще ти кажа. – Благодарих му и си излязох. Е, сега бе друго. Имах поне ориентир, въпреки че не знаех дали това щеше да помогне в разследването. Понеже бях поуморен отложих срещата с Валери за другия ден.

Когато се прибрах вкъщи, първата ми работа бе да проверя дали ръкописът е на мястото си. Там беше. Взех го отново и се замислих. Все пак непознатият, който и да е той, е имал предвид нещо, за да го остави точно на мен. Вечерта преди лягане се замислих. Вече не бях толкова сигурен, че земляците ми, или поне някои от тях, не са емоционални личности и че не са преродени гении. Такива стихове не се пишат от който да е. Макар да бях издал само една книга и то когато бях вече на възраст, в село ми се носеше славата на писател. Няколко човека я бяха чели и сигурно беше ги впечатлила с нещо, защото постоянно разказваха за мен като за голям писател, което, разбира се, бе далеч от истината. Едни ме зауважаваха повече, други направо подхвърляха недомлъвки, в смисъл, че нещо не съм наред. Пишел съм глупости и.т.н. Не им обръщах внимание. Знаех, че за да оцениш нещо или да го критикуваш, трябва да познаваш поне малко това по което ще се произнасяш.

 Може би някой от моите почитатели е помислил, че съм вещ и в поезията, та е подхвърлил стиховете си с мисълта, че ако  са прилични и разбере мнението ми, ще ми се обади, но ако не ги харесам ще си ги прибере или просто зареже, без да разкрие самоличността си. Нашенци са хитри хора. Защо ще се излагат. Друг може, но не и те.

  Цялата тази история започна да ме забавлява.

 На другия ден, беше вторник, въоръжен с търпение и готов за други изненади, отидох да търся Валери. Не го намерих у тях, но майка му ми обясни, че е в близкото кафене, където чакал някой да го черпи. Отидох. Валери наистина бе там и вече си пиеше кафето – значи беше извадил късмет. Когато се загледах в него вече си спомних, че такъв човек съм срещал из село, но никога не сме се поздравявали. Аз бях с десетина години по-голям от него, близо тридесетина години живея в София, идвам тук от време на време, а той, след затвора, почти не се е мяркал из село.

 Беше сам на масата. Поръчах си кафе и попитах дали мога да седна при него. Без дори да ме погледне, каза:

   - Защо? Я виж колко празни маси има.

Това ме смути. Не очаквах такъв отговор, макар да знаех, че нашенци по традиция не обичат по-богатите и по образованите от тях и никога не изпускаха момент да се заяждат, ако това им се удаде.

 Тъкмо се канех да седна на друга маса, която наистина бе свободна, когато чух зад гърба си:

   - Ако черпиш една гроздова, може.

Веднага съобразих, че почерпката ще отвори по-лесно за приказка “моя човек” и незабавно откликнах:

   - Разбира се. Хей, момче, - провикнах се аз, гледайки към бара – две малки гроздови и два тоника.

Не бях по алкохола, особено сутрин на гладно, но понеже имах определена задача, реших да бъда в тон с Валери, защото трябваше да говоря с него по една твърде деликатна тема – затвора, а може би и за другото, ако разберях, че има пръст в тази история.

 Келнерът донесе поръчката, аз седнах на свободния стол до масата, така да се каже ”законно” и не след дълго разговорът започна. Всъщност, говорех само аз. Без да ме пита някой, заразказвах кой съм, че живея в столицата и че идвам тук рядко – от време навреме, като естествено не забравих да се представя, назовавайки името си. Казах му, че знам как се казва, но че само това ми е известно за него.

   - Хайде, де! – наруши мълчанието си Валери. – Тук, в това скапано село знаят и онова, което ще се случи след година, а вие говорите, че знаете само името ми.

Стана ми неловко. Разговорът тръгна някак си не в желаната посока. Човекът пред мен беше недружелюбен, рязък и не много словоохотлив. Но внимателен. Говореше ми на “вие”, което не беше за пренебрегване, защото знаех, че съселяните ми са чешити и такова нещо като учтивост, внимание, за тях беше чуждо. Дори се забавляваха, когато уж случайно те обидеха. Не дай си боже да си на една маса с тях, не спираха да говорят, да се хвалят, независимо дали някой ги слуша или не. А на този тук трябваше да му вадя думите от устата с кука.

Докато се чудех как да продължа разговора с него, той внезапно се оживи:

    - Аз ви познавам. И то много добре. Тук на село говорят за вас какво ли не, но аз знам че го говорят от злоба, неразбиране и завист. Срещал съм се с какви ли не хора и бързо схващам кой какъв е. Знам, че сте учен човек и че си искал да помогнеш на това загубено село, но трябва да ви предупредя, господине: това са умрели хора, живи мъртъвци, нямащи си хабер от много неща. Половината са пияници, останалите – хайдуци. Не съм по-добър и аз от тях. Сигурно ти е известно, че навремето претрепах баща си. Е, бях млад, стана случайно, но какво от това - убиецът си е убиец.

Стана ми ясно, че случилото се преди много години е издълбало огромна рана в душата на този човек, че макар и твърде отдавна това да е станало, го боли и едва ли някога ще затихне. Но не исках да го прекъсвам, защото не бях сигурен дали после ще продължи да говори.

Валери сръбна от гроздовата, допи си кафето и продължи, като смени посоката на разговора.

   - Аз оставих ръкописа.

Това внезапно признание ме изненада, защото се бях подготвил за дълго увещаване, почти сигурен, че точно той, този бивш затворник, е влизал в дома ми.Валери продължи:

   - Искаш ли да чуеш защо оставих оная тетрадка, която намери на масата си?

Има си хас да не искам, та нали за това почти не спах цяла нощ, тънейки в догадки кой бе този тайнствен посетител и защо го е направил.

   - Естествено - рекох – все пак, щом ти си го направил, би трябвало да ми кажеш защо това става по такъв мистериозен начин. Може би си искал да се забавляваш?

   - А, не! Не за това – рече той и погледна към бармана, аз към празната му чаша и веднага схванах – ракията беше се свършила. То петдесет грама гроздова за един битов пияч какво е? Нищо. Поръчах отново. Само за него, този път стограмка. Валери прие почерпката с достойнство, като каза, че това е последната, сякаш го увещавах да го поя цял ден.

 Започна.

    - Бях ученик в техникума по дървообработка, четвърти, последен курс. Не бях отличник, но си вземах изпитите редовно, а и много обичах дърводелския занаят та не губех и час по практика. Бях решил като завърша техникума да отида в някое мебелно предприятие, където да работя. Дори бях проучил, че такова има в София на гара Искър, когато мечтата ми изведнъж рухна. Срина се като пясъчна кула – така бързо, така внезапно и по такъв жесток начин, че почти не разбрах какво стана.

Един ден, беше събота, реших, че ще бъде по-добре, вместо да скитам из улиците на Враца, да си отида на село. Бях свършил храната, а и пари нямах. Дойдох си на село и когато влязох в двора, беше около шест  след обяд, чух страхотни викове на майка ми: ”Помощ! Помощ!”, излизащи от моята стая, която се намираше на втория етаж. Помислих, че крадци са нападнали родителите ми, грабнах едно дърво, беше някакъв кол от градината и хукнах към втория етаж. Отворих вратата и първото нещо, което видях, бяха ужасените очи на майка ми. Крадци нямаше. Баща ми бе върху нея и я удряше с някакво парче от счупен стол. Беше като бесен.

 Извиках.

   - Спри! Спри или ще те убия, пияница такъв!

Като чу, че извиках зад гърба му, остави майка, извъртя се към мен и с кръвясали от алкохола очи изрева като звяр:

   - Ти ли ще ме убиеш, бе копеле? Кой си ти, та да заплашваш баща си?

Макар да бе страшно пиян, изправи се и тръгна към мен. Уплаших се много. Разбрах, че от този човек може да се очаква всичко. Хвърлих един поглед към майка ми и се ужасих. Лицето и беше в кръв, като едната и ръка висеше някак си неестествено. После стана ясно – беше счупена над лакътя.

Баща ми бе висок и едър човек, но от постоянното пиене беше отслабнал. Щом се изправи срещу мен, веднага ми мина мисълта, че ако ме докопа няма да ми се размине – ще ме убие или осакати. Да бягам нямаше време, пък и как можех да оставя мама с този обезумял човек. Щеше да я дотрепе. Повторих отново.

   - Спри! Спри или ще те убия!

Дали ме чу или не, не разбрах, но се хвърли към мен като диво животно – искаше да хване дървото, което не стана, залитна към върху ми. Инстинктивно замахнах и какво е станало после не знам. Чух, че майка ми изпищя отново и така както си беше цялата в кръв, изхвръкна през вратата, като викаше ужасена: “Хора, помощ! Помощ! Избиха се.“

Когато дойдоха чужди хора и “Бърза помощ”, баща ми вече не мърдаше. Бях го убил на място. С един удар. С един-единствен удар бях лишил от живот този, който ми бе дал живот. Трябва да ви обясня, господине, че докато работеше – бе шофьор на КАМАЗ – и не се заседяваше много вкъщи, макар и да попиваше, не мислех, че ще стане алкохолик. Взеха му шофьорската  книжка за каране на камиона в нетрезво състояние и накрая го уволниха дисциплинарно. Биеше често мен и сестра ми, а майка ми бе постоянно в синини.

 И всичко за пари. За късо време обедняхме, защото майка ми работеше като чистачка в града, но нейните пари не стигаха за нищо, а и баща ми ги крадеше, за да си купува пиене. Ставаше и жесток, ако не намираше пари, но никога, повярвайте ми, никога не съм му искал смъртта.

 Веднага ме прибраха в следствения арест, после ме осъдиха на 15 години, макар да бях още непълнолетен и заминах за затвора, вече безразличен към всичко. Бях отчаян, срамувах се от себе си, от страшната постъпка, която извърших и си мислех, че такива като мен не заслужават да живеят. “Убиец на баща си!” С тези думи лягах и ставах в затвора. Още в началото реших, че единственият начин да изкупя вината си бе да сложа край на живота си. Не го направих, защото, след като мама се оправи от зверския побой – лежа в болница шест месеца – тя и сестра ми идваха редовно на свиждане, като постоянно ми казваха, че нямам никаква вина и не си заслужавало да се погубвам заради една случайна постъпка.

 Първите месеци в затвора бяха много тежки. Не контактувах с никого, защото, разбрали за какво съм там, всички ме отбягваха а и надзирателите бяха много строги с такива като мен. Убиец! Това е много страшна дума. Станалото се беше забило като пирон в главата ми и почти не забелязвах какво ставаше около мен.

   - Ще кажеш ли нещо и за ръкописа? – рекох, защото историята на един затворник, макар да бе много интересна, си е история, която не ме интересуваше чак толкова. Поводът да се срещнем бе друг.

   - Не бързай, и до това ще стигнем - каза събеседникът ми и сръбна от чашката. - Да не мислиш, че съм седнал да  разказвам само за скапания си живот.

 Повече не го прекъсвах, замълчах, защото не бях сигурен дали няма да “засече” и да млъкне. Болката на този изстрадал човек не бе отшумяла и по някакъв начин трябваше да бъде излята навън, защото, усещах, че го задушаваше.

 Валери продължи.

   - Там, в затвора, имаше различни типове, имаше и много опасни, но имаше и добри хора, макар да бяха извършили престъпления. Бързо се разпространи мълвата, че съм убиец и това респектира останалите, защото започнаха да ме отбягват. В столовата, когато се хранехме, никой не сядаше до мен. Бях самотен, страшно самотен.

 Един ден срещу мен на масата седна млад мъж, само с няколко години по-голям от мен и без да го питам рече:

   - И аз съм убиец. Осъдиха ме на двадесет години, макар да нямам никакво вина. Ще повярваш ли? Двадесет години в пандиза за няма нищо!

   - Нали каза, че си убиец – отроних аз между две лъжици чорба.

   - Така е – продължи непознатият, - но не съм убивал никого. Какво общо има престъплението с присъдата. Защо ще те лъжа, да не си съд.

   - Е, аз пък съм истински убиец – рекох и добавих: - Пази се. Може и на теб да ти тегля ножа.

Непознатият продължи да сърба чорбата си и като се подсмихна каза:

   - Ти не може да си такъв. Убийците се раждат такива. И не съжаляват за стореното. А ти страдаш.

Понеже обядът вече бе привършил и много от затворниците негодуваха, че се бавим, преди да станем и приберем чиниите си, непознатият ми прошепна:

   - Ще ти се обадя пак. Повярвай ми, не съм извършвал никакво престъпление и животът ми няма да мине между тези гадни четири стени, та ако ще да ме изнесат с краката напред още утре. А на ония, гдето ме набутаха тук, без да съм виновен, мамицата им ще разплача.

  Загледах се в него, но не казах нищо, защото просто нямаше какво да му кажа. Моята болка бе достатъчно голяма, за да се вживявам и в чуждите, така че не обърнах особено внимание на приказките му. Същият този “приятел” през следващите шест месеца прави два опита за бягство, но все го залавяха. Смазваха го от бой и след задължителния престой в карцера отново го виждах между нас на масата в столовата. Беше бледен и умислен. От напереността му, която видях при първата ни среща, нямаше и помен. Понеже всички му викаха “Откачалката”, защото пишеше стихове, така и не разбрах името му.

 Един ден, както се движехме из двора - това бе времето за задължителна разходка на чист въздух - Откачалката се приближи до мен и ми прошепна:

   - Мен ще ме убият. Много дотягам на затворническата управа и ако не се измъкна от тук, те ще ме ликвидират. Но не се страхувам. Аз съм свободен човек и като такъв ще умра. Чувал ли си за Спартак?

Понеже надзирателите започнаха да ни гледат подозрително, му прошепнах:

   - Налягай си парцалите Каквото ти е писано, това ще стане. Не ги дразни, защото наистина могат да те пречукат. Знаеш, че всички сме под дулото им. Трай си и те ще забравят, че си лош.

  - Не затова искам да говоря с теб. Животът си е мой и ще разполагам с него както намеря за добре. Искам да те помоля за нещо друго. Нещо лично. Когато мен вече няма да ме има, искам да ми вземеш личните вещи. Там съм оставил нещо за теб, една тетрадка със стихове. Опази я. Предай я, когато имаш възможност, на някой познавач, но достоен човек. Той знае какво да прави с нея. Тя е всичко за мен. Чрез нея аз живея. За скапания ми живот не ми пука, но държа на нея. Моля те, направи го. Само в теб имам доверие. Аз ще наблюдавам отгоре всичко и ще ти помагам, ако имаш нужда от нещо.

 И понеже видя, че го гледам странно, усмихна се и рече:

   - Е, не се впрягай, де! Само се шегувам. Не е ясно дали ще отида на небето, но със сигурност ще бъда на два метра под земята. Тези гадняри ми отнеха това, което най-много обичах – свободата, макар да нямам капка вина. Гаден, смрадлив живот! – завърши той и се смеси с останалите.

Не можех да му помогна, само го изгледах; Беше отслабнал, но за пръв път виждах човек с такъв висок дух.

Дълго време, може би месец след този разговор, не го видях и почти го бях забравил, предполагайки, че е преместен на друго място, когато един ден дежурният надзирател ме заведе при директора на затвора; Нямах и най-малка представа защо го прави, та го попитах:

   - И аз не зная. Просто нареди да си при него – каза той.

 Когато влязохме, шефа освободи надзирателя и ми каза да седна. Помълча известно време, после рече:

    - Твоят приятел, Откачалката, си отиде. При опит за бягство от зеленчуковата градина, бе застрелян. Има писмо за теб. Посмъртно. Написано е доста време преди да бъде убит. Като шеф на затвора, бях длъжен да го прочета. Но не за това те повиках – продължи той. – За друго си тук. Как мислиш, виновен ли е бил Откачалката? Наистина ли е убил от ревност любовника на жена си?

Останах изненадан. За пръв път чувах, че Откачалката е бил женен.

    - Нищо не мога да кажа, гражданино Началник – рекох. - Аз дори не знам, че е бил семеен. Доколкото знам, май нямаше и посетители, откакто се познаваме.

    - Така е, – потвърди Шефът – никой не го посети за пет години престой тук.

Подаде ми писмото, като нареди само да го прочета – щяло пак да остане при него. Набързо изгълтах шестте страници ситно изписани листа.

 Бях потресен. Писмото беше адресирано до мен, но Откачалката описваше собствения си живот, като казваше и неща, които не знаех. Бил женен. Жена му, по-голяма от него с две години, се увлякла по някакъв офицер, с когото я заварил една вечер в квартирата. Издебнал ги и след като скрил пистолета на любовника, започнал да ги налага с някаква дебела летва, която изкъртил от антрето. Оня успял да избяга. Откачалката изхвърлил жена си от жилището им и отчаян, решил да се самоубие с пистолета, като хвърли вината на любовника. После, когато се поуспокоил и размислил, решил, че не си струва да умира заради една курва и подал молба за развод.

 Още в нощта на прелюбодеянието отковал една дъска на пода и скрил пистолета на “гадняра” в сгурта, като внимателно замаскирал всичко. Така искал да отмъсти на човека, който му съсипал семейството. Продължил да си работи, да пише стихове, дори си хванал и приятелка, която се оказала много свястно момиче, но страхливо.

 Докато чакал развода си, един ден бил арестуван, обвинен в умишлено убийство на същия офицер. Някой застрелял офицера и го хвърлил в реката. Откачалката признал, че взел пистолета му, когато го заварил с жена си, но заявил, че няма нищо общо с убийството. Въпреки това  го обвинили в страшното престъпление и го осъдили на двадесет години строг тъмничен затвор без никакви доказателства. По време на делото, неговият адвокат, вместо да му повярва, непрекъснато му внушавал да си признае вината, иначе щели да го осъдят на смърт. Дори и на последното съдебно заседание продължил да го убеждава да разкажел всичко така, “както си било”, което го вбесило и той, в присъствието на съда и десетки свидетели, му зашлевил шамар. Това преляло чашата и съдът се произнесъл: ”Виновен! Лишаване от свобода двадесет години, без право на обжалване!”

 Когато привърших четенето на писмото, директорът ме попита:

    - Вярваш ли, че Откачалката е невинен?

    - Има ли някакво значение това сега – отговорих, разстроен от току-що прочетеното. – Него вече  го няма.

    - Има – рече началството. – За мен има.

    - Щом ме питате, ще ви кажа мнението си, гражданино Началник, - рекох. – Откачалката беше нежна душа, поет, но не убиец. Още щом се опознахме, той ми каза, че не е убивал никого. Не е извършвал никакво престъпление и страшно негодуваше, че е осъден несправедливо. Пред очите на смъртта не се лъже. Струва ми се, че този път Правосъдието е станало Кривосъдие, сбъркало е фатално.

    - И аз така мисля – рече Директорът – макар отлично да знаеше, че не бива да споделя чувствата си със затворници. Когато си тръгнах, той рече:

    - Оставил е една тетрадка със стихове за теб. Вземи я.

Взех въпросния ръкопис и надзирателят отново ме въведе в килията. Там се зачетох в написаното, но само в началото. От стихове не разбирам, но реших да изпълня молбата на Откачалката, макар че трябваше да почака доста време – бяха минали само три години от моята присъда. Много се впечатлих от това, че само на мен Откачалката имаше доверие и затова се заклех, че каквото и да стане, ще изпълня желанието му. Този човек не беше светец, но беше много над другите и това ме накара да заобичам и уважавам просветените хора. Затова ти се доверих.

   - Защо си чакал толкова време? Отдавна си излязъл на свобода, а чак сега решаваш да направиш нещо конкретно?

    - Защото бях загубил тетрадката. От непрекъснатите скитания из страната, търсейки си работа – бях миньор, селскостопански работник, общ работник, дори тракторист – попадах къде ли не и все не намирах подходящ човек, на когото да се доверя. И така, докато един ден ръкописът изчезна. Щях да се побъркам, макар Откачалката да не беше първата ми грижа. Върнах се на село и претърсих цялата къща, мислех, че при редките ми идвания тук съм го оставил при мама на съхранение - това бе твърде възможно, защото бях ù разказал историята. Не го намерихме. Майка ми, вече остаряла, не си спомняше нищо. Преди две години го търсих за последно и от тогава, макар да се сещах от време на време за него, не правех опит да го намеря. Просто не знаех вече къде да го търся.

    - Слушай, наистина ли вярваш в чудеса? – попита ме той, внезапно измествайки темата на разговора.

    - Защо?

    - Виж – продължи той – прочетох книгата ти и много ми допадна.

    - Какво общо има това с нашия разговор? – попитах.

    - Има. Има, и то много. Там пишеш за свръхестествени явления, за други светове, за живот след смъртта. Наистина ли е така? Питам, защото, как да ти кажа, май при мене се случи нещо подобно.

 Понеже в момента ме интересуваше ръкописа, го попитах.

    - Ще ми кажеш ли как намери тетрадката?

    - Та нали точно това се опитвам да изясня. Ръкописът се появи като от нищото и това даже ме уплаши.

     - Моля? – рекох изненадано, вече горящ от нетърпение да чуя останалото.

     - Ами ето какво се случи – продължи Валери – наскоро, може да беше преди два-три месеца, с мой съсед се бяхме уговорили един ден да му помагам в селскостопанската работа. Вечерта си легнах рано. Почетох малко и съм заспал. Сутринта се събудих и както винаги, отидох да се измия на чешмата в двора. Студената вода освежава много. Не се плашех от настинка, защото дългите години, прекарани в затвора, ме бяха направили издръжлив. Знаеш, там няма екстри, като сапун, топла вода и т.н. Когато се върнах, за да се облека, случайно хвърлих поглед на единствения стол, намиращ се в стаята, на който бях си метнал панталона вечерта, и занемях: на него имаше нещо, което търсех от години. Тетрадката! Грабнах я и окончателно се уверих, че това бе ръкописът на Откачалката. В момента нямах време да мисля откъде се появи така внезапно, защото съседът вече ме чакаше, но когато вечерта се върнах, попитах мама дали не го е оставила на стола. Каза, че не се е качвала на втория етаж и че не е пипала нищо, което не бе вярно, защото леглото ми бе оправено. Припомних ù за изгубения ръкопис, но тя отново потвърди, че не го е намирала и че нищо не е слагала на стола. Не можех да не ù повярвам, мама няма склероза, макар да позабравя понякога като стар човек и това ме смути много. Не вярвам, че днес се случват чудеса. Твърде земни сме за такива неща. Но пък от друга страна... Започнах да си мисля, че  Откачалката наистина е около мен и ми се надсмива. Вие как мислите, дали това е възможно?

 После, без да дочака отговор, ми рече:

     - Както и да е, нали ще направите необходимото, ако ръкописът представлява някаква стойност.

     - Стиховете наистина са хубави. Дори малко е да се каже хубави. Те просто са прекрасни, но за да се издадат, ще е необходимо много работа, както и финансови средства, пари.

     - Значи си ги харесал? Аз не можах да ги разбера. – рече той, помълча малко и после ме попита:

     - Кое най-много ти хареса?

Разбрах любопитството на човек, който, макар и непросветен в поезията, би му доставило удоволствие да чуе нещо хубаво, оставено от приятеля му и рекох:

     - Ето едно стихотворение, което запомних още при първото прочитане. Казва се Ако...

      Ако хладнеят моите вени

     и думите не бъдат точни,

     ако изчезнат разпилени

     последните опорни точки,

ако Земята не обикна

върху която съм роден,

ако в душите не проникна

на хората край мен,

   ако и път не си пробия

   в сърцата им с песента,

   то значи, че и аз самият

   дойдох напразно на света.

Когато свърших, Валери ме гледаше застинал като статуя. Дълго време стоя така, вперил поглед в мен като в божество. Накрая рече:

   - И това е писал Откачалката?

   - Ами, да! – рекох. – Щом ръкописа ти го е дал той, значи стиховете са негови. – После добавих:

   - Ще направя всичко възможно, което е по силите ми, за да ги издам, защото тези чудесни стихотворения трябва да ги четат и други хора.

Виждайки, че Валери ме гледа някак си странно, продължих:

   - Бъди уверен, Откачалката наистина ще живее чрез стиховете си. Те са толкова хубави, че той заслужава това.

   - Не за това си мислех – каза Валери – мислех си за друго. Дали наистина той ми  подхвърли тетрадката, или мама я е оставила на стола и не си спомня?

   - Не знам, Валери. Не мога да кажа нищо. Твърде  странно е всичко това, което ми разказа. Не знам. Ти направи каквото трябваше. Останалото е божа работа. 

Така завършва тази странна история, герои на която бяха авторът на тези редове, един бивш затворник и един дух, един свободен дух, чието поетично творчество ме удиви.

                              ------------------------------