Несебър. Няма да ви говоря за Несебър, на каква северна ширина и източна дължина се намира, защото това цял свят го знае, та камо ли българите. Само искам да кажа, че като завърших висшето си дърводелско образование, отидох да работя по разпределение именно там. Е, не беше случайно. С жена ми се бяхме оженили две години преди това, беше ни се родило едно прекрасно синче и тя ме убеди, че не било зле да поработим известно време в Несебър, пък после да се върнем в столицата. Правилно, не правилно, няма значение, заминахме. Сещате се, че тя беше от там, гражданка от Стария Несебър, майка и баща и живееха в една огромна, красива, сто и петдесет годишна музейна къща, току зад Старата митрополия, останки от църква от IV век преди Христа. Всички си ползваха връзките да останат в София, само аз и тате – на обратно, да ида в провинцията, но успяхме.

            Трудно тръгна живота там – в началото на май една тишина, едно спокойствие, няма шум от трамваи, няма скърцане на спирачки, няма грохотевица, ужас! Как да спи един софиянец на тихо... Добре, че в края на май дойде размножителния период на гларусите, та като заграчиха тия животни и сънят ми се възвърна. А през юни тръгна и сезона. Къщата, улиците, всичко се напълни с хора и те заместиха успешно трамваите и другите градски шумове. Та от тази гледна точка се оправих.

             Обаче дойдоха курортистите и възникнаха нови проблеми. Управлението на предприятието в което работех беше тропосано точно в центъра на стария град. Аз -  в една канцелария, дето гледа на две улици. Не стига, че когато отивам на работа, тая пасмина се връща от барове и дискотеки, ами и дамската половина ходи гола из града, е по бански де, ама то все тая. Новите ми колеги, свикнали с тази гледка, се спукваха от смях като гледаха как тичам от прозорец на прозорец и викам ”глей тая с жълтия бански какви дини мъкне, ауууу, това не е дупе, а съкровище, леле кълките ù до сливиците бе, кой ги оправя тия"? То и това до време, само дето се скарахме с началника ми на тая тема - като му се иска да гледа, да гледа. Какво ми прави само забележки – работата си я вършех прецизно и с лекота. Реших, че е гадняр. И така се оказа, защото след два месеца го взеха за инструктор в Общинския комитет на партията... После дойде един голям пич и си гледахме заедно през прозорците на воля. Но и здраво работехме, още сме големи приятели.

              Лятото мина бързо. То какво му е – пълно с народ, отвсякъде музика, глъч, веселби. Идваха ни много гости – колеги от института, стари приятели, мои и на жена ми, от цяла България дето се вика. По едно време закъсахме с парите, че то кръчма до кръчма там. Ама се оправихме. В почивните дни с детето на плажа, през седмицата го водеше баба му, стана като шоколадова торта. И... Щрак, на петнадесети октомври дръпнаха шалтерааа. Шалтерът на Слънчев бряг. Угасна светлинният гирлянд отсреща, останаха да светят „ Кубан”, ”Бургас” и още два-три целогодишни хотела, малко улични лампи и това е. Почти мрак. Отново стана тихо и тъпо. Тъпо, защото покрай лятната олелия не успях да се сближа с никой от колегите си, зает със гостуващите ми приятели. А тихо, защото шумът си беше отишъл с последните летни скакалци.

              На шести ноември се запознах със Заро. Имаше тържествен концерт по случай някаква годишнина от Октомврийската революция и Заро с една красавица беще конферансие на концерта. Веднага познах, че е на шест водки. По късно, след концерта, когато Зоя ни запозна, се оказа, че съм сбъркал с една, седем били. Пихме по едно в „Клуба  на културните дейци”, където Заро беше подредил изложба на свои картини, спазарихме една тайно от жена ми за подарък за Нова година и се разделихме.

Течеше си живота еднообразно, когато един ден Зоя се върна от работа и каза:

-        Не се събличай, отиваме в читалището.

-         Пак ли има мероприятие, аман вече – раздразнено отговорих – не отивам никъде.

-         Не бе, в несебърския театър ще поставят пиеса, търсят мъж за някаква роля, много персонаж, не им достигали актьорите. Та ако искаш...

Що пък да не искам. Та нали тъкмо театърът ни ожени. Запознахме се на първата репетиция на една пиеса в драмсъстава на института и няма и година след това се оженихме. Така че имах опит с театъра. И отидохме.

В читалището беше само режисьорката, една актриса от Бургаския театър. Тя знаеше, че ще ходя, запознахме се, поразпита ме за театралния ми опит, остана удовлетворена, все пак бях играл даже Скапен и каза, че ще опитаме на днешната репетиция. Даде ми една папка с текста и в това време другите актьоре заидваха. Запознахме се и репетицията започна. Пиесата беше „В полите на Витоша”на Пейо Яворов. Не е моята тематика, но не избирах аз. Прочетох си репликите, явно задоволих изискванията и вече бях член на Несебърския театър. Естествено, това бе полято обилно в кръчмата „Черно море” след това. Всичко беше добре, но това се случи преди Нова година, оказа се последната репетиция за седемдесет и девета и зачаках какво ще се случи следващата. Следващата година театралната ми практика започна с пътуване до София – награда някаква на състава. Заминахме, гледахме две постановки – една в Народния театър, една в Младежкия, беше супер, там се наслаждавахме на „Дундо Марое”с Гинка Станчева и Стефан Мавродиев, страхотия. Освен на представленията не се видях повече с колегите, защото бях залисан с тукашните ми приятели. На връщане, през целия път със Заро пихме бира във вагон ресторанта и тази течност успя да влее такова приятелство в кръвта ни, че вече тридесет и три години то продължава да ври в нея. Е като се прибрахме вечерта в Несебър, мушнахме и по няколко ракии в „Черно море”. Такива ми ти работи.

                Работата в читалището стана сериозна, събирахме се почти всеки ден. Текста го загладихме на репетициите „на маса”, а и го понаучихме. Предстоеше „мизансцена”. Стана интересно, пиесата оживяваше. Ние с по-малките роли не трябваше да ходим всеки ден, но чудно защо, дори и да не излизахме в същия ден на сцената, всички отивахме и гледахме как колегите играят.Спомням си, че отдавна, бях гледал един документален филм, как група американски учени изследваха свойствата на морфина, като експериментираха върху себе си. И как бързаха в понеделник да отидат възможно най-рано на работа, докато не разбраха, че са зависими. Е, така изглеждахме и ние. Да, изведнъж бях разбрал, че това тук не е обикновено забавление, някакви щения за местна слава и задоволяване на лични амбиции. Това беше магия, наркотик, жажда за култура, за живот.Да, всички живееха с Пиесата, живееха с желанието да я завършим, да я покажем, да зарадваме града. Защото градът чакаше. Непрекъснато ни питаха до къде сме, върви ли, кога е премиерата?

               Напредвахме, декорите вече се изработваха, посетихме Бургаския театър, където в гардероба се избраха и премериха костюмите, съответстващи на епохата, облякохме ги и в едно с текста изведнъж се превърнахме в хора от онази епоха! Беше незабравимо. Дойде фотограф, професионален, направи снимки с костюмите, боже как изглеждахме само! Бях си направил и един елегантен бастун и като се гледах в редингота,  с брадата и бастуна в ръка направо се зобичах двойно. „Цял денди в лондонски костюм”!

               Докараха декора, дойде и сценографът, започна да го изографисва, после го монтирахме , едни стаи, едни кабинети. Снимките излязоха във вестник „Слънчев бряг”, то пък един вестник, многотиражката на комплекса, но всички в Несебър го четяха, излезе информация и по радиоточката, не се смейте, още имаше радиоточки и по бръснарници, магазини, пощи и т.н. беше обявен денят на премиерата. На входа на читалището се окачи табло със снимките от репетициите, отпечатаха се плакати, доста грозни, но големобуквени, които се  виждаха от далече.

             Репетициите продължаваха, изглаждаха се грапавините, кипеж, братя. Като преди Априлско възстание! Дойде осветител, репетейшън с прожектори, следачи, водачи, ефекти, после и звукооформител, лелееее!!!

              Май бяхме готови. Направихме си едно представление за пред роднините, обаче само за тях. Харесаха го. Май всичко беше изпипано. Остана само един проблем. И той се наричаше „сценична треска”.

              Е за всичко си има лек и този лек беше предпремиерата в с. Обзор. Пристигнахме, опънахме декорите, облякохме се, суфльорката ни съобщи, че салонът е препълнен, това ни мотивира допълнително, кана с вода ни върви, завесата се отвори и колелото се завъртя! Почти безотказно! Страхотната любовна тръпка между Мила Драгоданоглу и Христофоров пленяваше хората в залата, гадните родители инкасираха омразата им., моята роля предизвикваше присмеха им, финалната трагедия ги разтърси и в очите на женската половина като че блеснаха сълзи. Завеса и... залата се разтърси от ръкопляскания. Бяхме успели. Харесаха ни, самочувствието ни се напомпа. Поклонихме се, бисираха ни, най-вече великолепната Мила и безупречния Христофоров – бяхме меко казано щастливи. Събрахме декорите, пийнахме на банкета в наша чест и се прибрахме късно през нощта в Несебър. След два дни беше премиерата.

На премиера, като на премиера! Залата пращеше, добре че нямаше шевове, щото щеше да се разпадне. Много народ, ви казвам, много. И какво чудно, един път в годината имаше театро, едно повторение евентуално и това е. Вече успокоени играхме като на Бродуей. Блестящо. Финала беше унищожително шумен – толкова аплодисменти не бях чувал от „Дундо Марое” Всички аплодираха своите роднини, близки, приятели, колеги, съученици, любовници... и най-вече великолепните актьори. Бяхме неописуемо развълнувани и ние, и нашата публика. Ето на това му викали театър...

             След една седмица играхме още един път, после още един, поканиха ни в Поморие, нали Яворов е свързан с този град и това е... Нямаше пред кого да играем вече. А то и сезонът вече се задаваше, а в морските селища важи принципа ”ден година храни”, всички се юрнаха по курортните си задачи и за театъра се забрави. Само ние, актьорите, като седнехме на по бира, проговаряхме по някоя дума.

             И така, докато един ден в края на август ни съобщиха, че от едно село, навътре в сушата, ни поканили да изнесем едно представление. Приехме с апломб и седмица след това камиона с декорите и осветлението бяха натоварени, ние също бяхме натоварени, но на един автобус на „Балкантурист” и право за Гълъбец. Нямаше и час път и пристигнахме. Местните щяха да разтоварят, имахме четири часа до представлението и със Заро приехме поканата на драйвъра, с когото се познавахме отдавна, да му гостуваме. Чудна къщурка, с един двор - ум да ти зайде! Едни лехи – прави, то домати, краставици, лук, абе каквото се сетиш. На лукавия въпрос дали ще пием по една ракия от тази на бай Гюлю, баща му, още по-лукаво отговорихме с не и жълтата амброзия забълбука из гърлата ни. Домати от коловете, краставици от врежето, шарена сол и водичка и не разбрахме кога издумкахме със Зарето едно кило ракия. Митето, шофьорчето, пи разбра се лимонада. Пробвахме си с колегата-актьор дикциите, разбираше ни се всичко, а имаше и още час до началото, купихме си по пътя по десетина „лукчета”, за свежест на дъха и за конспирация и право в театъра.

           Всичко готово, залата пълна, чакат ни, даже започнахме десет-петнадесет минути по рано. Върви пиесата, ама тя дълга, два часа, нещо публиката шуми, по време на първия антракт още се разбра, че хората са очаквали малко сценки, танци, малко песни, а не тази мрачна драма. Но продължихме. Вървяхме си дисциплинирано към финала, където аз се появявам да искам ръката на госпожица Драгоданоглу. Влизам... ааа, чакайте, че забравих една подробност. Седмица преди представлението си бях обръснал брадата, да може слънцето да ми жарне малко лицето. И Зарето, нали е художник, за да съм в крак с времето ли, под напора на ракийките ли, ама ми нарисува едни мустаци-пичеловки под носа. Та влизам аз с бастуна и един букет изкуствени рози в ръка и трябва да кажа:

-         Госпожице, тези рози, които...

На „които” Мила следва да отвърне с безразличен глас, прекъсвайки ме:

-         Оставете ги нейде.

И тя действително каза това, но по следния начин:

      - Хахахахахахаха! Оста – хахахахаха – вете ги хахахахаха

Не разбирах защо в такъв момент тя се разхили така, при положение, че сме го репетирали стотици пъти. Потърсих опора в колежката, която играеше майка ù, но тя също се беше разхилила, засега беззвучно. Нещо ставаше... И ми проблесна! Брадата! Нямаше я и явно кьосавата ми физиономия беше предизвикала тази реакция. Не загубих самообладание и продължих по сценарий, решен да изнеса гафа на плещите си. Публиката притихна, не разбираше какво става, но интересът към пиесата се беше засилил внезапно. Всички отговори на моите сериозни реплики бяха единствено и само смях. Ужасих се и подходих към краткия монолог, който трябваше да изрецитирам на авансцената и който гласеше, поне в  началото:

         - Дядо ми и дядо ви са били братя, а прадядо ни един!

Вместо това се чух да изричам:

         - Дядо ми и прадядо ми са били братя...

Е откъде чу м..ка им и публика, последва бурен, всеобщ взрив от смях. На мен ми притъмня. Не по сценарий вече изревах:

         - Абе що ли ви не... - не го казах докрая, ама то си беше ясно, кикотът доби размерите на кресчендо – и сред двете актриси, и сред публиката. Вече по мизансцен, грабнах розите от масата и си тръгнах, но тъпите телени дръжки се закачиха за мильото, с което беше покрита масата, и аз тръгна с него, събаряйки гарафата с вино върху светлосивата рокля на старата Драгоданоглу, която, докато влачех покривката, врещеше през смях нещо като - докторе, върнете се, без да забелязва кървавото петно върху роклята си. Мила вече тичаше обезумяла от смях към кулисите, където трябваше да се хвърли под трамвая, някакъв глас крещеше ”Спрете я!”, озвучителят пусна шума на движещия се трамвай, който премачкваше нещастно влюбената Мила, а тя „умираше”, истерично хилейки се. Публиката беснееше и виеше от смях. Боже, никога няма да си бръсна повече брадата. Завеса.

Няма как. Трябваше да се поклоним. Традиция. Когато завесата се вдигна, аплодисменти ни заляха отвсякъде. Хеле пък като се появих аз. Дълго се чудих после това провал ли беше, или не.

Едно беше ясно – публиката искаше шоу. И господ или аз, а може би и заедно, ù го дадохме.