THE DREAM MACHINE

(Samantha Fox’s “Hold On Tight”)

…Well the dream machine is rolling now you're on board
We're paradise bound never got that far before
Me & you honey, we're two of a kind
We're heading for heaven in a vertical climb
In answer to your question just hold on tight…

Над бюрото ми в лабораторията висят „Петнадесетте Божи заповеди” в позлатена рамка. Както и във всеки друг офис на планетата. Взети са от „Светата Библия от Генерала”. Самата книга е поставена на най-видно място, така че Инспекторите да я видят веднага, когато наминават веднъж седмично, за да се грижат за духовното ми здраве.

Тринадесетата заповед гласи „Не докосвай тялото на ближния!” Винаги съм се чудил защо трябва да се уточнява нещо толкова очевидно. Кой би пожелал да докосне тялото на друг човек? То е пълно с всевъзможни бактерии, къпе се в нечистите секрети на кожните жлези и е неестествено топло. Дори не искам да си мисля за миризмата...

Ужасно е човек да си представи, че само допреди някакви си 50-60 години хората са били зачевани чрез един поразяващ с варварството си акт, който днес е разрешен само на животните в резерватите. Слава Богу, този безпросветен период отдавна е в историята. Днес всички деца се зачеват в епруветка. Така всеки може да има толкова деца, колкото заслужава. Аз съм благодарен на Генерала, че гласува доверие на моите способности като учен и разпореди зачеването на 250 деца с моите гени. Разбира се не познавам никое от тях. Самата мисъл за това е нелепа.

И все пак понякога само за миг се чудя дали асистентката ми А208906001247 не е едно от тях? Не прилича на мен, но е необичайно умна. Генетичната връзка лесно би обяснила този факт, но понякога усещам, че на някаква частица от мен и се иска това да не е така. Изобщо човешката психика – дори и моята – е пълна с нелогични и непредвидими неща и можем само да се радваме, че всички важни за планетата решения се вземат в Компютърния център на Генерала.

Номерът на асистентката ми има същия индекс като моя. Разликата е в цифрите, обозначаващи времето и на раждане, които сочат значително по-късна година. Понякога си позволяваме да се шегуваме с това, макар че шегите не са нещо, с което сериозни учени биха могли да се гордеят.

Двамата с А208906001247 работим върху секретен държавен проект от изключителна важност. Нарича се „Машина на мечтите” и Генералът се надява тя да разреши някои остатъчни проблеми, които все още измъчват нашето почти идеално общество.

За съжаление все още някои негови членове в лекомисленото търсене на развлечения, които да запълнят свободното им време, се срещат на обществени места и се отдават на групови дейности. Всички знаем колко нехигиенично е това както във физическо, така и в духовно отношения. Изобщо Генералът смята, че развлеченията на гражданина трябва да бъдат поставени изцяло под бащинския му контрол, за да се избегнат всички вредни за самите членове на обществото прояви на спонтанност и незрялост. Но как?

Отговорът на този въпрос трябва да даде нашата Машина на мечтите. Тя ще бъде раздавана срещу подпис на всеки гражданин навършил 12 години. Инспекторите ще я включват в Информационната мрежа и след като дадат необходимите указания, ще я оставят в разпореждане на собственика. Естествено всички негови действия ще се следят чрез Мрежата и при нежелателни прояви ще се провеждат възпитателни беседи.

Как работи машината? Много просто. Тя разчита мозъчните импулси на собственика си и за няколко секунди извлича матрицата на неговите желания и интереси. След това ги прекарва през специалния виртуален филтър, който с А208906001247 на шега наричаме „Инспекторите” и отстранява всички нехигиенични в духовно отношение елементи. После сигналът се преработва във виртуална реалност и се подава обратно към собственика. Очакваме резултатът да бъде толкова задоволителен, че гражданите никога повече да не помислят за друг начин на развлечение.

Именно за този ден бяхме планирали първото предварително изпитание на Машината. Стояхме до нея облечени в лабораторните си престилки. Асистентката ми кой знае защо бе забравила да сложи задължителната си бяла забрадка и за миг се загледах в стигащата малко под рамене и права кестенява коса. Странно, защото отлично разбирах, че става дума просто за съвкупност от тънки белтъчени нишки.

Разпоредих се А208906001247 да започне експеримента. Та седна на стола и постави на главата си системата от сензори. Тъкмо се канех да включа програмата, когато момичето се извърна към мен и каза: „Професоре, не мислите ли, че трябва да проведем този експеримент заедно? Впечатленията на двама ни ще бъдат по-обективни!” Не бях се замислял за това, но тя беше права. Веднъж задействана, програмата се изпълняваше автоматично. Седнах до нея и сложих на главата си резервния комплект сензори. Стартирах програмата. Но бе очевидно, че нещо не е наред. „Професоре! Машината ни възприема като два различни обекта и не успява да се справи със сигналите ни. Проблемът ще се разреши, ако ги обединим в едно!’” „Но как?”, попитах я озадачен от тази нова теоретична задача. „Не съм сигурна, но ми се струва, че може би е достатъчно просто.... да се хванем за ръце!...” Не можех да повярвам на ушите си! „Забрави ли тринадесетата заповед? Или си си загубила ума?” В очите и се четеше някаква странна смесица от страх и решителност. „Машината още не е включена в Информационната мрежа и никой няма да разбере! А и ние го правим единствено в името на проекта!” Права беше. Какво пък, науката иска жертви! Пуснах програмата за пореден път. А208906001247 протягаше към мен тънката си бяла ръка. Някак си срамежливо, като ме гледаше с крайчеца на кафявите си очи. Нямаше как, трябваше да изтърпя. В края на краищата тя е млада и здрава и плътта ú е чиста, доколкото това изобщо е възможно. Усетих, че върховете на пръстите ми докосват кожата ú. Очаквах да потръпна от отвращение, но нищо подобно не се случи. Меката топлина на леко влажната и ръка ми подейства успокоително. Дали не съм преуморен от работа?

Нямах време да разсъждавам върху това. Защото Машината изведнъж започна да генерира сигнал и ни потопи в морето на виртуалната реалност. Няма да описвам какво видях. Защото беше толкова непристойно, толкова ужасно, че човек не може да го изрече. И едновременно толкова сладостно. Ще призная само едно – че А208906001247 присъстваше в тази виртуална реалност. И то как!...

„А208906001247!” се опитах да ú кажа, докато се борех с виденията, „сигурна ли си, че си включила филтъра?”. „Простете, професоре!”, долетя до ушите ми гласът ú, в който ми се стори, че долавям нотка на триумф. „Като че ли забравих!”