10.
И другаде става дума за пиене. Елегантно, разбира се, възпитано и изящно споменавано.
- А-а-а, върна ли се вече? Ето, хер Майдорф, това е синът. Запознайте се – с широк размах става от новичкия диван бащата на Камен.
Камен също е в тон – изискано се покланя на гостенина. Стиска ръката на пълничкия плешив човек и сяда във фотьойла насреща им. Масичката е семпло подредена – кристални чашки, тъмна бутилка, чинийки с фастъчки и бадеми. И няколко листа – явно важни документи, които бащата прибира в модерното куфарче.
- О, вие пие уиски? – казва немецът, когато Камен леко, като домакин, премества чашка отпреде си и си сипва, след което оглежда другите – няма ли нужда от помощта му. Няма, затова той вдига внимателно чашката.
-За разлика от своите връстници, хер, зная кое е хубавото…
- Да, да, аз видял – български младост много примерна. Все униформа, все дисциплина… Но и пуши с униформа, целува се…
- Младост, младост – въздиша бащата – какво да ги прави човек… Аз на Камен съм разрешил да върши всичко, което ние едно време не можехме…
- Нали просвета и милиция следи за млади хора?
- Не, не – казва бащата – мен училището…
- О, да – училище, не просвета…
- - Точно така! Мен училището и милицията не ме засягат. Аз съм свободен човек, с добро положение и съм се издигнал над тези дребнави инстанции. И синът ми трябва да бъде такъв. Да спазва правилата – но в рамките на интересите си.
Камеп забелязва, че чашата на хер Майзорф е празна и взема бутилката. Почти професионално сипва два пръста, побутва купата с леда.
- Не, благодаря, аз обича сухо. А на Вас, Камен, харесва възможност в България развива се?
- Не, хер Майдорф, не ми харесва. И ще Ви кажа защо.Тук системата е закостеняла. Всички места са заети. И тези там, по тия важни места, не позволяват на човек да получи каквото иска. Ценят се хората по успех според нечии оценки, по идеологията, по труда… А ума? Ако аз съм по-умен от правилния конкурент, по-хитър, ако съумявам да постигна по-добри резултати без излишен труд? Ако спечеля повече срещу по-малко усилия? Това „повече” защо да не остане за мен? А ако натрупам капитал от тези си умения – защо да не използвам физическия труд и знанията на по-глупавите от мен? Не, хер Майдорф, няма пространство за развитие на инициативата! Милиция, общественост, контроли разни...
Бащата от известно време се върти на стола, даже се опитва да настъпи Камен. У дома си е, отсреща е сериозен партньор, който неведнъж е говорил по подобни теми и с него, обаче...Прекалено откровен е синът му, не бива така... Колкото и сигурни да са стените у дома, колкото и сериозен човек да е хер Майдорф, колкото и солидни да са тези, които – бащата е убеден – стоят зад гърба му и са готови да подкрепят всяка инициатива на сътрудничещите си с австриеца.
- Бързаш, Камене, много бързаш! За умния и активен човек и тук има място. Стига да знае как и да действа настъпателно, но невидимо. Без да привлича ненужно внимание. Я виж – аз имам и положение, и пари достатъчно нося, и материално сме осигурени...
- Прав сте – намесва се австриецът – Но и синът Ви е умно момче и гледа в перспектива. Мисля, че Вие сте изградил здрава основа, а той ще вдига нагоре. Негово и на връстниците му е бъдещето. Днес е едно – и Вие сте на мястото си. Утре... Светът се мени... Я вижте – даже в Русия се появиха частници, един комунист дори платил милион рубли партиен внос – защото натрупал милиони... А Камен е умно момче... Ако знаех, че ще го срещна... Момент, моля!
Той рови и дипломатическото куфарче и вади няколко касети.
- Малък... Как беше? Сувенир за Вас, Камен... О, това хубави филми, забавни филми, даже на български звучи... И, хер – обръща се той към бащата – за нас тези филми са... Как да Ви кажа, младежки. Но син Ваш голям – има нужда от развлечение. А подобно няма къде тук да намери...
Хер Майдорф не сяда повече. Подава касетите на Камен и бавно тръгва. Бащата е леко смутен. Те с гостенина са посещавали и не съвсем официални забавления във Виена, обаче Камен... Малък е... И на сто да стане – пак ще е малък... Но нека гледа, да не се звери като теле пред нова порта нейде там... Ако успее да се измъкне...
Изпращат гостенина. Любезности, леки поклони, ръкостискания, вратата щраква.
Бащата се връща в хола.
- Лудо момче! Така ли се говори?
Камен разтлежда отново цветните фотоси върху касетите. Вдига глава.
- И от сянката се боиш! Няма да ме предаде – нито има къде, нито има защо. Партньор ти е...
-Партньор на обединението. А то е държавно!
-Тате, тате... Нима смяташ, „е австриецът ще те предаде? И да провали далаверите ви?
- Я стига! Какво разбираш ти...
Камен спокойно сяда до масата и пали цигара от оставения там пакет.
- Тате, че правиш разни твои сделки с австриеца, знае и мама. Милицията да не научава, ние можем да си обсъждаме... Но перспектива нямаш, перспектива... Поне докато си тук. Там... Друго нещо. Умен си, можещ, какви печалби донесе на държавата... А те държат на тоя пост... Отдавна трябваше да си нейде на високо... И самостоятелен!
Е, и бащата сяда насреща му. Сипва си уиски, пали цигара. Баща и син в семеен разговор за бъдещето...
- Глупав си още, Камо! Виж Асен. По-умен е от теб, по-разсъдлив, повече схваща обстановката.Остави тая фиксидея за чужбина. Какво ще правиш там – сред ония опитни вълци? А тук... Ако си наистина умен и можещ, ще камуфлираш удобно. Ще живееш като царче. Пък и някои събития назряват... Даже аз не успявам да определя какво може да е след две години дори...
- Какъв цар, бе тате? Какъв? Да треперя от разни парвенюта и нахакани глупаци, да се подмазвам, да „раста”? Искам да започна от високо и да скачам направо на още по-високо... А тук няма как...
- Камене, Камене, наистина не си за тук! Вече подочух, че имащ – както ми намекнаха: имаш „неправилни политически възгледи”, бил си западнопоклонник, даже си се похвалил някому с влога в Женева... Голям си, трябва да преценяваш трезво. А и прекалено много неща знаеш, направо се опиваш като хлапе с младо вино...
- Голям, но не ми даваш място в бизнеса?
Бащата дръпва леко от цигарата.
- Камене, рядко се виждаме, поне сега да ти кажа... Липсва ти преценка – пак ще повторя. Официално не си за бизнеса. Все още. Има правила. Не твоите мераци, а правила. И тук, и там. Трябва да се спазват. А ти... Със скок...
- Просто те е страх...
- Има нещо вярно в думите ти. Страх ме е, наистина ме е страх. Все си мисля – тая сделка е последвата, ще прекратя... И после пак ми трябват пари... За теб, за сестра ти, за майка ти... Че и батко ти Пепо отворил една уста... Той затова се ожени за Мима, я! Дъщеря на важна клечка... До Политбюрото е баща й вече, ей... А мен... Ще ме пипнат някой ден, дано е по-късно. Затова е влогът в Женева – за теб. Да успея да те изтегля там. Да учиш, да се уредиш. Защото с диплома от там – тук имаш писта. Върни се после и тук работи. Няма смисъл да опитваш пробив там. Всичко е здраво прикрито. Нали с майка ти девет години скитахме из ония страни... Големи акули, направо разкъсват слабите. А ти още не си даже дребна риба...
Камен седи и слуша. Слуща, но дали се замисля и разбира? Западът си е Запад... Бизнес, всякакви свободи, авоари, капитали – това е терминологията. И не само думи, а действителност. Тук... Да пусне радиото или телевизора – за фабрики, за насрещни планове, социалистически морал... Скука!
- Добре, татко, ще бъда по-сдържан!
- И по-скромен! Харчиш пари повече от мен. Демонстрираш без смисъл какво имаш и с това дразниш тези, които нямат. По-скромно, има време да се проявиш...
- И за какво са тогава тези пари?
- Има време – сам ще спечелиш, сам ще решаваш за какво ще ги харчиш. Ще научиш как и кога. Пък и сега няма нужда от харчене. Я се огледай и кажи какво още ти липсва...
Камен е станал откровен. От разговора ли, от уискито ли, от самата атмосфера на доверителен семеен разговор.
- Яд ме е на такива като Ванко и Данчето. Учат, учат, учат и все те са първенци в класа. Зубрачи нещастни! На Ванко баща му е електротехник, на Данчето майка й – сладкарка. И те ще са първенци на випуска?! Що не си гледат жиците и сладкарницата, ами тръгнали с мен да се състезават?
- Спокойно, нали знаеш – за теб всичко е уредено, а те нека се напъват. От полза ще им е... Дай да лягаме, че стана късно, а?
11.
И пак е сутрин...
И пак ученическите потоци се устремяват към училището. Вливат се през отворената врата. Звънец. Тишина.
12.
Междучасие. Шум, тичащи малчугани, закуски, гълчава.
Нормално училищно ежедневие.
Марина е притиснала Гената до една декоративна решетка. Тя настоятелно го тегли за ръката. Той тръгва неохотно.
13.
В училищния бюфет. Марина подпира стената и зяпа напосоки. Ето го и Гената. Уж чака на опашката, а ловко изпреварва и малките, и големите. Абитуриент – споглеждат се те и премълчават.
Той взема кифли и отива при Марина.
Двамата ядат. Навели са очи. Изведнъж, като по сигнал, едновременно ги вдигат. Очите се срещат. И лицата разцъфтяват от усмивки.
Кифлите, едва наченати, политат в кошчето. Две хванати ръце се отдалечават.
14.
И в учителската стая е шумно. Прехвърлят се дневници, бележници, записки. Разговорите са на всякакви теми. Преобладават, разбира се, училищните.
- Твоите Гинчовци, Мировци и тем подобни могат да скъсат на човек нервите – казва литераторката, седнала удобно във фотьойла.
Паскалев не се затруднява от проблема за намиране на място. Спокойно е заел перваза. Изглежда не му е за първи път, защото се е разположил обстойно и даже безгрижно.
- Пак ли? – пита той без въодушевление – Какво са ти направили?
- Не, нищо! Абсолютно нищо! – отговаря Кънчева – Нито домашно, нито прочита на „Под игото”, нито пък се решиха да присъстват...
- Чакай, чакай – казва Паскалев – Не си им писала отсъствия, проверявах дневника...
- Физически бяха в стаята. Напълно анатомично. А за психическото бягство не се пишат отсъствия – все още не можем да ги накажем, че съзнанията им са на околосветско пътуване или вселенска разходка...
Защо пък Кънчева да прилича на змия? Приятна, все още млада жена. Вярно, доста хаплив език, но комуто каквото се падне...
- Нищо няма да стане от тях, нищичко – намесва се физикът – Нямат интереси, липсва им насоченост в живота въобще. Такова безразличие...
- Ясно, не си виждал никога подобна пасивност... – прекъсва го Паскалев – Макар да съм го чувал май. Аха – за Пенка от предния випуск, за целия „б” клас по-предната година, за Катето, Жоро, Коста от...
Физикът оставя наченатата бисквита.
- Че в какво толкова преуспя тая Катя? Сега е на – момент, на двадесет и една, а вече има бебе. Работи някъде. Какви деца излязоха от тук – физика следват двама от миналия випуск...
Оказва се, че и Кънчева поддържа Паскалев.
- Момичето има семейство, работи като шивачка, ако не знаеш – много търсена професия сега. И още нещо – и аз ходя да си шия при нея. Пък и не само аз. И Ханкова, Митева, коя още беше... Защото момичето е майсторка. На двадесет и една, а я уважаваме. За физика не сме споменавали, може и нищо да не помни. А от нашите студенти още не знаем какво ще излезе. Нали и аз изпратих лятото три уж литераторки, а едната прекъсна още в началото на първия семестър...
Кръгът около тях се сгъстява, а и околните се вслушват в разговора. Темата е позната, многократно обсъждана, вечно интересна. Пък и спорещите са постоянната атракция през голямото междучасие.
- Ще стане, Кънчева, ще стане – казва Паскалев – И от тях ще стане нещо, стига да улучат пистата и ваксата за ските. Тая твоята литераторка пак навреме е рещила да мине по друго трасе. Помня, например...
В стаята е влязъл директорът. Паскалев го нижда, замълчава, а след това продължава разказа си:
- Едно момче, Петьо. Викаха му Петката. Отдавна беше, още във Варна работех. Та този Петьо с нищо не се отличаваше – тих, кротък, дребосък. Само че не го биеха, както е обичайно при децата. Знаете – още в първи клас се избира жертвата, а сетне всеки новодошъл бива „пробван” как е – удобен за мишена или опасен. Никой не разбра Петьо бил ли е в прицела на неосъзнатата, но и неограничавана детска злоба. Не го биеха – факт. Не знаех защо, обаче и най-големите лобойници го заобикаляха. И ето, че веднъж го викахме на съвет. Станало сбиване в училище. Дежурният на третия етаж се объркал, когато чул викове, шум, изтичал и видял поразяваща гледка. Тогава имахме практиканти – студенти. Та един такъв се въргалял по мозайката, крещял и се мятал. А на гърба му – Петьо. Тежеше около четиридесет килограма, дето се вика с мокри дрехи. И го набил. Да, щяхме да го изключим – строго по правилата. Ако не бяха другарите му. Те дойдоха всички, напълниха коридора пред учштелската стая. Почти сто и петдесет души бяха, голям випуск. Допуснахме техни представители вътре, разказаха ни истината – според тях. Практикантът блъснал едно момченце от първи клас. Ей тъй, блъснал го, за да не му се пречка пред краката. И Петьо скочил. Разбрахме защо от него се страхуват и най-фукливите бабаите. Петьо беше много, много упорит. Упорит до инат. Но последователно упорит. Тих, затворен, най-напред обмисля, после взема решение и започва да го изпълнява. Хич не е бързо и ефективно в час – особено при изпитване. Кой ти има време да чака последователно обмисляне. Но пък здрава основа за живота. А Петьо беше последователен – вземе ли решение, трябва да обосновеш друг вариант, да докажеш, че е по-добър, за да се съгласи и промени своето виждане...
- Изключихте ли го?
- Не, защо? Мъмрихме го, обяснихме му, че има определена последователност и дори йерархия – трябвало е просто да се обърне към дежурния. Макар аз да не бях убеден в ефективността на тази правилност... А после се преместих тук и загубих дирите му. Знам само, че трябва да е станал свестен човек – каквато и професия да има. Трябва... Защото животът такива ни ги поднася...
Физикът иска да каже нещо, но в този момент звънецът удря. Една начална учителка, захапва забравената баничка и казва:
- Ух, бе Паскалев, с твоите истории пак ще остана гладна...
Настава малко меле. Всички искат да излязат, някои в движение се обръщат – сетили се за нещо, забравили дневник или чанта, други завършват разговори в движнение...
15.
По стълбите се изкачват физикът и Паскалев. Довършват разговора в последните останали от междучасието мигове.
- ...Добре си бяхме с Ванкова, отде дойде този...
- ... Ти пък, нали трябва да расте момчето...
- ... Момче ли?...
- ... Кольо, за мен и ти си момче. Че аз имам по-малко от пет години до пенсия...
- ... Пет ли? Хайде, бе – аз мислех, че тепърва гониш петдесетака...
- ... Питай биолозите, Кольо, и ще научиш как да се запазиш зелен, когато отвътре си презрял... – смее се Паскалев – А директорът е момченце. Млад, неопитен, даже малко страхливичък. Има акъл, вярно. И е показал, че може да се разчита на него. Обаче... Напипва, напипва – липсва му смелост, липсва му устрем. Язък, че бил от моя край...
- Земляк?
- Горе-долу... Малка е България...
- Ама той знае ли те?
- А, сега остана и кафе да пия с него в дирекцията...Има си други за тоя ритуал. Пък и той сам трябва да се оправя. Ние също трябва да помагаме – ако искаме добър директор да имаме...
- Е, как я виждаш тая работа? Отивам и му чета лекция по управление на социалистическото училище?
- Хайде сега! Не се прави на ученик пред дъската...Вторият звънец! Кольо, Кольо, как ме караш да нарушавам трудовата дисциплина...
Последните думи Паскалев изрича на бегом по стълбите. Изчезва като младо момче. Физикът гледа подире му и цъка...
© Георги Коновски Todos los derechos reservados