Топли сини очи

Бях по-млад и... и всичко ми изглежда сега по-красиво. Е, не беше история, но миг, който се е запечатал завинаги!

Oт S Бразилия (Рио Гранде, Порту Алегре) – за Йордания (Анаба - Тирския залив, N Червено море) - пълни до горе със смляна соя в чували. Пътят покрай нос Добра Надежда беше по-евтин (заради спестяването на високите ставки за Суец канал), а и беше комбинирано вече, с Отдела, да заредят гориво и някои хранителни продукти в Кейптаун.

След около 7 дни в океана прилепиха борд до кея в пристанището на Кейптаун -разнообразно, подредено и чисто. Бяха се приготвили по всички правила да зареждат горива(full) и някои хранителни продукти. Каквото и да е! Важното бе, че щяха видят и друга държава, друг град, за който Младото само бе чувал от приказки на познати, а  се падаше свободен от вахта (дежурство). Беше изчел всичката инфо (каквато намери на кораба), за пристанището, но любопитните му очи искаха да видят още и... само чакаше да свърши контролата, обу самоходните маратонки и... хукна.
Времето на престоя щеше да е кратко. Беше си направил план: Купува си карта-указател, центъра, избира два буса с пресичащи се маршрути и оглежда каквото успее от тях. После пак кръстосване из центъра, докато омалее. И там ще зърне някоя книжарница. (е, не такава, чапаевска). Искаше му се да погледне и зад платото (Table mountain), което слънцето беше огряло първо заранта, когато подхождаха от океана към порта. Е, не беше много привлекателно, всъщност - изобщо не беше така блестящо, чисто и приветливо, като в центъра. Даже и хората бяха с друг цвят на кожата, и много учтиво и с презрение му казаха, че няма работа в техния квартал. Очакваше го, ама пусто любопитство. Сега е избледняло повечето, но тогава беше загрял, че пушеше от впечатления. Накрая се шмугна в един bookshop и притихна сред рафтовете. Тоолкоз много книги, автори, заглавия - и все такива, които не можеше да открие  дома. Основно търсеше морския ’Blue book’ с въпроси и отговори, на които изпитват в чужбина за вземане на по-висока морска степен.
Намери го и вече тръгна за касата, подскачайки от радост, когато вниманието му бе привлечено от необичайна картинка — на 3-4 метра от него, русичко ангелче с маратонки беше кръстосало сини джинси на мокета, пред една лавица и разгръщаше припряно една книжка.  Загледа се и сигурно лукавата усмивка, която е цъфнала на лицето му е насочила мисълта на девойчето към него, защото видя как нещо я смути, извърна се и бавно го загледа (да, точно него) и като че ли му се усмихна. ”Ей, че красиво лице!” Толкоз му трябваше. Моряшкото му подсъзнание вече кроеше планове, как да я заговори. Ей така, за да си поприказват, да се порадват погледът му, слухът му. ”Дали ще откликне? Какъв цвят бяха очите ù? - Сини!? Изумрудени! Какво да я питам първо? Да. За книгата на Гинес. Може ли помощ да я намеря? Защото не съм от тук... и т.н. Нека само започне разговор, а после интуицията ще се справи!”
Стига съм увъртал. Приказка стана. И то толкоз непринудено от нейна страна. Младото бе горд със себе си. Понякога бе майстор на улавяне на мигове! (хваля го) Говореха си все едно, че са добри познати. Не бе свикнал на толкоз откровение тогава, но му харесваше и не спираше да говори, да пита, да се усмихва, дори я докосна за ръката няколко пъти. И тя така. А, да. Вече бяха в кафето отсреща и се надприказваха, сякаш някой им е държал запушени устите. - Била от Дърбън.  Това лято завършила колеж. Тук си търсела работа и тогава щяла да кандидатства в унито. В други ден - препитване за место. Живеела в съседния хотел. Баба ù била от Австрия. Иначе обичала география! Веднага темите им за разговор станаха с 1000 повече. Той разказваше за себе си, за кораба, за рейса. И тя го изпитваше с очи - големи, сини, доверчиви и подканващи. А момчето не спираше - толкоз много му се искаше да ù говори и да го слуша, сякаш светът щеше да свърши, ако спре и приказваше, приказваше. Поглеждаше я, виждаше, че му кима и се усмихва, палеше машинално цигара, подаваше и на нея (казваше се Бети) и продължаваше разказа или я питаше нещо и на свой ред закимваше без да откъсва поглед. Беше го ‘ударил гръм’ - както обичаше да казва стар.пома тогава. Край масата им мина едно куче, от чиято уста излизаше пара. Младото се загледа и видя, че залезът отстъпва пред мрака на нощта и... и се заобяснява. Какво разочарование в погледа ù!!! — направо разстрел. Последва бърза размяна на адреси, усмивки, кимания и някак от самосебе си прегръдка. Ухание, което момчето щеше да запомни завинаги. Не искаше да се задържа повече (ставаше трагично и тъжно, сякаш). Махна на първото такси и изчезна към пристанището.
Докато търчеше към кораба, първо го срещна стар.пома и с огромна усмивка извика: ”Обратно! Оставаме и утре. Свободните от вахта отиваме в интерклуба. Купон!” Какво бе станало? Откъм платото беше духнал местният вятър (този, за който казват, че е основна причина да бъде толкоз чист града - Издухвал боклуците!) и беше станало невъзможно за бункеровчика да ги зарежда спокойно. Отложили за утре, като падне времето. ‘Идеално!’ Ясно, какво му се завъртя в главата! Душ, избръсна се, сложи си най чистите и най-късметлийски дрехи. Хапна нещо и с най-вдъхваща доверие физиономия се запъти към кабината на барото. ’Може ли тази вечер да закъснея?’ “ОК. Но без никакви напивания или сбивания!” ‘Ама, разбира се. Дори тт данни ‘къде съм’ мога да оставя!’  Хвърчеше - това най-вярно бе състоянието му за тогава. Идваше му да разцелува строгия човек!

Администраторът на хотела на Бети излезе учтив човечец. Каза ù, а тя сякаш се телепортира. Изникна само след минута – усмихната ’Откога не сме се виждали!’. Прегърнаха се, хвана го приятелски под ръка и хайде на асансьора при нея. После му каза, че била 100% сигурна, че така ще стане. Виждала го в очите му, искреното желание, а и тя вярвала, абсолютно, че ще се видят пак. Е, на кораба може и да са се досещали, след време, но пазех спомена недокоснат, сякаш щеше да се развали магията, ако бях казал. А сега? Вече не се брои. Времето е натрупало прах и мрак. Сега все едно почиствам... и  такаа... Ще продължа, но по-накратко. То какво ли има още да се казва, като всичко е ясно.

Това е нещо характерно за мъжете — прикриваме съкровените си чувства зад тъпи шеги или ясно казано - не умеем да се изразяваме и мислим с усмивка, че ще минем метър. Искало ми се е да ме разберат понякога, искало ми се е да вия, щото боли, а съм кривял усмивка насреща. Предпочитаме живи да ни пържат, отколкото да си признаем, че страдаме, или че чувствата са ни надвили. Много сме горди. А тая гордост ни държи в окови, които само ний можем да си свалим. Но най-често не го правим. Особено пък като се влюбим! Сякаш любовта лесно ни пронизва, но прави гордостта ни по-здрава, по-безкомпромисна? Като парализирани сме!... Добреее, въздъхнах, изплаках, белким се оправдая.  ’Няма страшно.  Ще мине’ :- ))

Значи,  нататък. Беше я загледал тайно, в гръб, докато отиваха в кафето, но и тогава, и след това в стаята ù не му се е искало нищо друго, освен да бъде с нея, да си приказва с нея, да я слуша, да я гледа. А беше умно момиче, беше стройна и взимаше погледа всякак. Всъщност - не знам. Мисля, че така беше. Влязоха мълчаливи и усмихнати в стаята и чак тогава се разприказваха, заразпитваха. Като че ли беха си мислили, кой какви въпроси да задава. Седнаха до една висока маса с лампа, книги, химикали и тетрадки по нея. Тя смени цветята от една ваза с тия, които носеше за нея, изпразни пепелника, постави го по средата, размести всичко отгоре и така незабележимо и бързо, щото нито веднъж не спря да му отговаря или слуша как бил свободен от вахта, как се е оправял с таксито и искала ли да ходят в някой клуб/дискотека. Не ù се излизаше и ако той искал да поръчат нещо на румсървиса. ”Ей, много съм недосетлив!” - плесна се по челото. ”Типично по мъжки - пак само за себе си мисля”. Тя имаше препитване в другиден. Трябваше да е по-свежа. Момчето се заозърта конфузно, че едва сега се е сетил. Мисля, че го усети, че се кахъри нещо и на свой ред започна да го успокоява. Ако искал да хукват за диско, но надали ще могат да се чуят там. Ако му се танцува с нея, щяла да усили музиката. И да не се притеснявал, щото така или иначе заспивала късно. След тия изяснявания се успокоиха и разговорът се завъртя около кой, кой е. Камериерката донесе коняк, кока кола, ядки и плодове,  а приказката се очертаваше безкрайна. Да, и цигари. А това, което бе най-хубавото, всичко ставаше непринудено, спокойно и с усмивка. Мисля, че заслугата беше основно нейна. Или, не знам. Напълни чашите им. Наздраве! Че имаше магия, имаше, но ставаше и нещо друго. Още се чудя... Разбираха се с момиче от другия край на света!
Никога не била ходила в Европа (Е, той каза, че е от България) Какви са планините у тях?... а морето... а  храната...  сезоните... хората... кината... студентите... цветята...   транспорта... свободното време... ами за всичко се питаха. Кой, къде живее? Какви приятели(ки) има? Любимите филми, песни, книги. Слушаше момичето, което познаваше само от няколко часа, а я чувстваше толкоз близка! Доверяваше ù се без да иска (и тя на него). Излъчваше истина, нежност, хармония, топлина. Какво ставаше? Случайно ли? Защо им се случва? Значи ли нещо? Кой Господ се намесва? Питаше се, но нямаше значение. Пиеше с пълни шепи, което му даваше животът.
Тя замълча по едно време. Той - също. Погледна го с най-дълбокия поглед, който бе виждал в сини очи, леко протегна ръка и го докосна ”Искаш ли да танцуваме, сега?” След тия нейни думи го обля усмивка - отвътре. Засия, но не се издаде, очаквайки сякаш да повтори. Направи го без да иска. После се усмихна мълчаливо. От по-преди знаеше, че усмивката му, особено, когато мълчи, се тълкува по различни начини, често, не както очакваше. Истината е, че бе и малко озадачен, но побърза да се изправи, хващайки я за китката, за да отпъди съмнения и да ù покаже, че интуицията ù не я е излъгала. Поеха такта на песента, но с такава мекота!?
Телата и на двамата бяха пълни с топлина, която преливаше ту от него към нея, ту - от момичето към момчето, сякаш контактуваха подсъзнателно. Душата ù трептеше. Почувства как се стопли, отпусна, разтвори криле и полетя. Усети го с цялата си същност, защото и той май бе така... Усмихваха се. Очите им се срещнаха и двамата надзърнаха един в друг, питайки се. Гледаха се и се усмихваха — естествено, непринудено. Очакваха нещо хубаво да стане. Той бе сигурен, че знаеше как му действа тя - вълнуващо, красиво, дълбоко – по женски. Сигурен бе и в друго - че беше малко озадачена “защо не предприема нищо?” Ами, защото  си е такъв,  защото не знаеше, че един човек му беше казал някога, че: ”много е смешно, когато някой мъж си въобрази, че той си избира жената, че той я обладава... Мъжът може да си купи жена, но ако тя не го желае истински, ако тя не го е избрала, всичките му усилия да я има, ще се превърнат в усилията на морето да иде до извора на рекатa”. Но имаше и нещо друго. Така бе обсебен от едно чувство, което го беше налетяло, че подсъзнателно искаше да я предпази => Да не би тая жар, която го залива отвътре, да изгори това им състояние с някоя негова прибързаност? И силно искаше всичката си топлина да превърне в нежност.
И все пак не удържа. Взе я на ръце. Озоваха се на равно. Пулсът им беше ускорен, бяха луди от страст. Това е човешко - великото желание да се раздаваме... докрай.
Бяха се забравили, сякаш готови да умрат един за друг. Преживял бе какво ли не, и когато по-късно си спомняше за тази тяхна лудост, която не бе в никакъв случай биологично любене, в каквото понякога бе участвал, още му се привижда как един друг свят се отвори към тях, заля ги светлина, заляха ги безброй цветове... друга планета!... непостижима, невиждана,  непонятна. ’Дали е вярно, че има човешко щастие?’.... Нежността ù го облъхваше щедро и усещаше как плува сред нея. Тялото ùй се разтапяше и я усещаше безтегловна в прегръдките си и как целият бе проникнат от нея -от неизказана наслада и душевна пълнота. Бяха притихнали, без сили сякаш, но с огромна енергия, която бе така всеотдайна и изпепеляваща! Както и да го завъртеше животът,съдбата, нататък, споменът за тази нощ щеше да остане вечен спасителен остров. Летеше... бе готов на всичко! И всичко му изглеждаше красиво, усмихнато, добро. Изпълваше се с такава вяра, че всякакви лошотии и мерзости никога не бе чувал... Така бе пълен с живот!!
А тя бе задрямала с усмивка. Беше хубаво. Чувстваше благодарност, която се излъчваше и от двама им. Тя все още беше на тяхната планета, на която бяха изпитали неземни чувства, още бяха заедно, забравили, че има и бури, и раздели... Натъжи се и когато сподели (колко глупаво!), когато се разсъни... промълви нежно, но и колко мъдро ”Да сме благодарни за това, което бе наше...” Усмихна се ведро, прегърна го, всъщност вля се в него и отново полетяха...
... Не ми се говори за края...

Върна се на кораба, примря на дивана, запали цигара и зарея поглед през филистрина, загледан в продупченото от звезди късче небе. Колкото и въпроси да се блъскаха в него, отговори нямаше. След време вън заваля и дебелите, непочистени стъкла сякаш се разплакаха с мътни вадички, а той чу как щастливата му душа зави от безнадеждност. Сви се и започна да си забранява мисълта, че това е било... и край.
Вън дъждът се усили и се примеси със сняг. Гадното време не попречи този път на бункеровчика и като напълниха с гориво танковете, отблъснаха и... по пътя си.
Боледуваше тайно. Никога повече не се чуха, нито видяха, но яда, който беше в началото, го нямаше, защото “Да сме благодарни на това, което бе наше... “