Следващите думи са писани в студен зимен ден. Записки са от едно от поредните лутания с метра из негостоприемна европейска столица. Резултат са от най-съкрушителната раздяла. С нея сега ни делят един Атлантически океан, а един друг ни събира. 
***
Ярост.

Ядосан съм ти. Лиза беше русо лъчезарно момиче.  Усмивката й бих сравнил с пролетен ден в годината, а това, което стопляше, беше моето сърце. Обикнах я още в първия миг. Държеше се толкова мило с мен, толкова истински. Такава близост не бях срещал в живота си. Може би само от семейството си, но не и от толкова чужд човек. Изведнъж цялата ми теория за индивидуалното човешко развитие отиде по дяволите. Спрях да лъжа дори себе си. Харесвах я. Мислех за нея. Всяка секунда. Всяка минута, час, ден, седмица, месец.

На теб.
Какво не ти казах? Исках да ти пиша много отдавна. Спря ме. Страхът. В крайна сметка не съм толкова смел и съвестен, колкото си мислиш. Чувствам се жалко пишейки тези редове. Не ми липсваш. Не мисля за теб. Не те харесвам. Не. Не. Не. Бих ти дал всичко, ако знам, че ти е нужна помощта ми. Но не е. Вероятно вече си ме забравила. Не съм ти ядосан. Очаквах го. Само едно тихо възражение съм скрил в гърдите си. Не ми дава въздух да си поема. Чаровна си като първия залез, който човек вижда през живота си. Защо, мислейки за нас, се чувствам по-самотен и от себе си? Питаш се дали това е възможно. Не звуча логично. Знам. Винаги съм ти казвал, че рационалното мислене ме е водило. Лъжех. Всичко беше от тая сила, която сега ми затяга сърцето, когато образът ти изплува неканен в съзнанието ми. Къде си? Какво правиш? Ще бъда искрен. Представям си те в прегръдките на друг. Не виждам лицето му. Не го познавам. Знам, че не съм аз..

За мен
Как станах такъв песимист? Нямам никаква идея. Но това продължава твърде дълго време. Писна ми да съм черноглед. не нямам предвид цвета на очите си. Трудно ми е да се изразявам, когато съм искрен. Страхувам се да представя същността си пред хората. Защо? Страхувам се да не стана обект на подигравки, на присмех, на съжаление. Жалък съм, но повече боли, че го осъзнавам като корабокрушенец, държащ се за парче дърво насред морето. В безизходица съм и знам какво би променило усещанията ми. Смелост. Кураж. Мотивация. Тия три думи, за които съм изгледа ли изчел цялата вселена, а на практика не ги използвам. В момента, в който спра филма, приключа книгата и те изчезват с тях. Статуя на парадоксалната ирония? ДОКОГА?


Ако си успял да прочетеш тези думи, благодаря ти. Писани са с много гняв, с много насъбрани емоции. Може би заради това понякога ще загубиш връзка между изреченията. Може да ти прозвуча наивен, банален, луд, а в най-добрият случай - истински. Изхвърлянето на цялата тази гама от цветове, картини и звуци върху листа хартия ме освободи и продължих пътя си. Заключението, което направих - няма по-добър отдушник от мастилото. Препоръчвам ти го.
Доскоро!