Една сутрин Джо се събуди и пенисът му го нямаше. Просто си беше тръгнал, ей така, даже бележка не беше оставил. Джо опипа отчайващата празнина отпред на боксерките си, след това стана да се избръсне, в шока си се поряза на няколко места. Отиде до тоалетна; пика седнал. Преоткри невероятната емпатия на задника си – веднага щом усети, че е седнал на тоалетната чиния, двубузото нещо реши, че е време червата да се изпразнят. Проклятие, заради него Джо закъсня за работа.

   В обедната почивка, той сподели притеснителния си интимен проблем с някои от колегите си; повечето от тях изразиха съчувствие и загриженост, един започна да се подиграва, но всички заразпитваха оживено. Какво има там, където беше стоял някога пениса му? Кърви ли? А топките му на мястото си ли са още? Боли ли го? Нищо, не, не и не, отговори той, леко с досада. После с кафе в ръка всички оплакваха липсващия пенис на Джо, а той с мъка усещаше дупката между краката си като дупка в душата си.

   След почивката Джо се върна в офиса си, повика секретарката си по навик, даде й задачите за деня, след което я обара по задника и й се закани, че ще я изчука тая вечер, нищо, че вече си нямаше пенис. Секретарката му не каза нищо. Тя никога не казваше нищо.

   Като приключи, Джо се прибра в кабинета си, седна пред бюрото си и тихо заплака.

*  *  *

   Бен се бе родил преди двайсет и три години, без пенис, но за сметка на това с името Маргарет. Мразеше впити поли, дори на секси жени, предпочиташе къси гащички. Мразеше силен грим (харесваше му, когато една жена – или мъж! – има естествена красота). Мразеше ягодов сладолед. Мразеше бумащина. Мразеше гадни перверзници. Мразеше блудкавото кафе от машините. Мразеше тесни офиси – задушаваха го.

   Сега Бен (или Маргарет, както всички мислеха) седеше на въртящия се стол пред офиса на шефа си, сърбаше гадно разредено нескафе, попълваше формуляри, нацеден в най-впитата сива пола, която можеше да понесе. Намръщи се и имаше чувството, че гримът му ще се напука и разтече всеки момент, беше като второ лице, като маска. Шефът му се прибра от обяд, естествено веднага не пропусна да го опипа и му подхвърли някакви мръснишки предложения. Бен си замълча. Шефът му беше неприятен, оная работа му беше малка, а и секретярят и без това си падаше повече по жени. Но нищо. Бен търпеше. Какво да се прави. Цял живот всички го бяха мачкали заради това, което е принуден да бъде. “Нямаш пенис ли, бе? Че какво момче си ти, я я зарежи тая работа, върви там си носи поличките, кротувай, ах ти, малка курво, к’во момче можеш да бъдеш без пишка между краката.” Други бяха уж мили, казваха му, че като им признава, че всъщност независимо пола на тялото си всъщност е мъж, на тях им е все тая, сякаш им обяснява, че предпочита картофи пред краставици. Бен знаеше, че това не е вярно. “Какво се оплакваш? Какво значение има к’ви полови органи си имаш? Нали се чувстваш като момче, това е важното, стига дрънка разни такива депресиращи глупости. Всичко ти е наред на тебе. Ами да. Я се виж колко си красива... ъм, красив.”

   Бен отиваше на работа намръщен. Тръгваше си намръщен. Вечер гледаше телевизия с най-добрия си приятел, говореше по телефона с родителите си или гледаше порно и мастурбираше. Ядеше основно полуфабрикати, не че не искаше да си хапва добре, но просто не му се занимаваше да готви (а когато му се занимаваше, все нямаше пари). Беше намръщен, когато колежките му се опитваха да говорят с него за мода и мъже, макар че опитваше да преобразува раздразнението си във фалшива усмивка. Мръщеше се и когато шефът му, гадния Джо, си вреше пениса в нежеланата дупка между краката на Бен и пъшкаше от удоволствие.

   Но днес Бен се усмихваше. Нали така казват, всяко нещастие е едно чуждо щастие? Той приглади полата си, за да прикрие новопридобитата подутина отпред, след това захвърли химикала, остави недопопълнените документи и си тръгна.