„Питам се: всъщност, какво правя тук!

Значи може „успешно” да се завърши учебна година, без да се учи!

Така ли ще изглежда нашето „обучение” и следващите две години!

„Пребиваваш” няколко години и получаваш диплома!”

*

Тези въпроси с удивителни знаци не ми дават покой…

Не мога да приема формално отношение към съдбата на хора!

Твърде много ми струва присъствието в този институт, за да остана безучастен…

Не сбърках ли… прав ли ще се окаже Чипев?

Основателен ли е бил страхът ни от „промяната” на преподаватели?

Как да се примиря с безотговорността на една администрация!...

Тайно завиждам на колегите, на тяхното, макар и привидно безгрижие…

Нямам избор: тук съм, за да се уча, трябва да наваксвам!

*

Един е отговорът на безпринципността - нарушаване на законността!

Реших: Ще се явя на теоретичните изпити за трети и четвърти курс!

Наред с изпитите за ІІ курс ще се явя и на изпитите за ІІІ и IV-ти…

Във всеки друг институт тази „авантюра” е абсолютно невъзможна.

Без заверен семестър за посещавани лекции – не можеш да се явиш на изпит.

Дори не можеш да направиш това с друга група, без разрешение от Ректората.

Нямам заверени посещения на лекции, нямам разрешение от никого за нищо…

Явявам се на изпит за IV курс и никой не ме пита: Чакай бе, ти нямаш заверка?

Никой не му прави впечатление, че не ме е виждал никога на лекции…

Кой ли ходи на лекции, малко студенти сме и професорите просто ни знаят…

Свещенодействаме само по актьорско майсторство…

Кой, в кой курс е, те нямат представа, не ги интересува…

Явяваш се, вземаш изпита, вписват ти оценката в протокола, заминаваш...

Наложи се да се явявам по три предмета в един ден!

Няма друг начин, ако не се явя, друга дата няма…

За двете сесии положих изпити по 33 предмета!

Получи се, както обичаме да казваме, 6 в 2 – шест сесии в две!

Пълна сензация! Да не кажа цирк…

При това всички изпити взех със среден успех над петица…

*

До тука добре!... Семестриално завърших…

Помолих секретарката Мила Падарева за извадка от протокола с оценките.

Взех заветния документ и направо при ректора Каракостов:

- Завърших… остава ми актьорския изпит, ще го положа в театър…

Карата ме погледна изпод очила:

- Какво завърши?...

- Театралния институт „Кръстю Сарафов”…

- Как така бе, ти кой курс си?

- Втори, но завърших семестриално и нямам право да остана във ВИТИЗ!

- Как така си завършил семестриално?

- Ето препис от протокола за положените изпити…

Каракостов хвърли поглед върху листа и проплака:

- Е, и аз какво ще правя без комсомолски секретар!...

Къде го чукаш, къде се пука! Това да ти е зора, си помислих…

- Договорил съм се с Районния комитет – Йоско Сърчаджиев ще ме замести…

- Такъв случай не съм чувал!... Върви в Комитета за култура да кажат какво да правиш!

Заби ме в земята - Комитетът се славеше с вечните си и безкрайни реорганизации…

Надявах се, да ме включи в редовното разпределението на IV курс – не го направи!...

*

Чукам на врата с надпис: Висше образование! Обяснявам подробно…

Служителка ме гледа като извънземно и ме препраща в съседна стая…

Отново обяснявам и отново ме прехвърлят в по-следваща…

На пето „препращане” се убедих, че излишно „притеснявам” служителите…

Всички повтарят едно и също: такъв случай не сме имали!...

Но аз съм завърших семестриално и си нямам работа във ВИТИЗ, разбирате ли!

Лошо ли е за държавата, че съм завършил преждевременно с две години!

Защо никой не се опита да ме убеди, че съм постъпил неправилно…

Защо Каракостов не каже: А бе, за къде бързаш, имаш за преподавател голям режисьор…

Натискай си парцалите и се учи, работата няма да избяга…

Ще остана и ще посещавам само актьорските занятия – нали затова съм дошъл!

Истината е друга: никой не иска да поеме отговорност!

*

През годините на следване, когато ми беше „тъпо”, отивах при бай Железан!

Близо петнайсет години беше гнил по занданите след 9.IX.44 г., като николапетковист…

При него срещах хора, преживяли страшни издевателства по родните затвори…

Предизвиквах ги с моето любопитство и те се отприщваха…

Разказите на тези мъченици ми даваха сили - моите проблеми избледняваха.

*

Както винаги бай Железан ме посреща с многозначителна усмивка и попита как съм…

На един дъх му разказвам моята безумна „авантюра”…

- Да беше нещо от селското стопанство иди-дойди, можех да помогна…

Ама в културата, хич ме няма, не познавам никого!...

Заговорихме се за други неща, когато в кабинета влезе непознат за мене човек.

Бай Железан ме представи:

- Това е внук на бай Кольо Бялата вежда?...

Тук бай Железан ми намигна и направи страхотен ход…

- Всичко хубаво, ама взел две години наведнъж и сега го въртят на шиш!

Възмутен от комитетската бюрокрация, разказа историята…

- Добре де, от кого зависи проблема?

- Само от Павел Матев! – забих направо топката.

Човекът ме погледна продължително:

- Железане, дай ми „петолъчката”!

Бай Железан бързо подаде директния телефон.

- Здрасти, Павка! Как си?... Утре малко ще закъснея за кафето… Виж сега…

При мен е… (шепнешком, с ръка на слушалката). Как се казваш?...

- Никола Тенев…

… Никола Тенев, внук на мой близък приятел, земеделец… Имам една огромна молба… Аха, добре, да, да, най-добре… Ху-у-у-баво… До утре… (към мен) Описваш случая в една молба до него и сутринта я носиш!...

Размениха няколко приказки с бай Железан и замина...

Стоях като ошашавен!...

- Бай Железане, кой е този човек?

- Не го познаваш, но сигурно си чувал за Пандо Ванчев!...

Захапах!...

- Председателят на Окръжния съвет…

- Точно така…

- Чувал съм, разбира се, как да не съм чувал… Господ ми го изпрати! – почти прошепнах.

Само дето не му казах какво бях чувал…

*

Рано сутринта занесох молбата в кабинета на Павел Матев.

На другия ден получих очакваната резолюция.

Така приключи моят т р е т и  ш а н с!

Според поверието – последен…

*