Когато пламъкът се изгуби в силуета на нощта, когато сълзите застинаха в прозрачните очи, когато откъсна се последната въздишка от изпръхналите ти устни, когато... сърцето ти спря да тупти.
... Не подозирах дори... В този ден блуждаещият ми поглед бе привлечен от една необикновена звезда. Не подозирах, че това си ти.
Когато не те открих, последвах парафиновите следи, търсейки сянката ти,
за да събера последните лъчи живот, затворени в тези отронили се сълзи,
да открадна тази твоя последна въздишка, за да съживя спомените ни,
за да изпитам болка... и да си простя, че не чувствам липсата ти.
Пропуснах твоите, преследвайки моите мечти, усмихвах се, живях далеч от теб и от себе си дори. Тръгнах, знаейки, че винаги ще си там, но някъде по пътя изгубих спомена дори... Обърнах се да те потърся, но беше останало само избледнялото мастилено име върху намачканото листче и чернобелият човешки контур, притиснат между гланцирани стени.
... И днес... Когато слънцето залезе, когато вятърт замълчи, от ...