Събудих се от тежките слънчеви лъчи падащи върху ми. Влизаха право в едва отворените ми очи. А те - очите – бяха кърваво червени и пареха. Възглавницата, още мокра от попилите в нея среднощни сълзи, ме гледаше недоумявайки. Сънят е бил реалността, затова съм плакала. Възглавницата мълчеше, не искаше да каже нищо.
Погледнах навън, там бе… красиво. Синьото небе, есенното слънце, капещите жълти листа. Как да не се усмихне човек?! Вътре бе празно, самото, даже леко плашещо. Очите горяха ли, горяха. Полагам отново глава върху възглавницата и… не, този път не заплаках. Усмихвам се. ;] Мисля си колко злоба има по света, колко лоши хора, колко болка и мъка, а усмивката не слиза от лицето ми. Все за противни неща си мисля и все се усмихвам. Че какво искате да правя? Пак да плача може би? За съжаление на някои… уви, не. Със сълзи нищо не се постига. А с усмивка – макар и малко би станал по-добър света.
И моля всички, УСМИХВАЙТЕ СЕ =) Какво по-хубаво от това на едно красиво лице да изгрее една ощ ...