Понесена в синьото утро, погледнах през прозореца. Бях стъпила на най-прекрасния бяло-син облак и пътувах през морето от слънчеви лъчи и въздух, който за пръв път от много време вдишвах свободно. Можех да отида навсякъде. Но дали исках? Миналото ми предизвикваше болка и тъга по изгубените дни. Настоящето и без друго го знаех перфектно. А бъдещето... За него не исках дори и да чувам. Тогава си казах: „За Бога, та аз имам такава възможност и ще я пропилея?!?” Насилих себе си, отпуснах се върху мекичкия облак и се понесох към своето минало...

   Първото, с което се сблъсках беше входната врата на бл.40, вх. „Б”, в столичния квартал Ситняково. Виждах се толкова мъничка. На врата ми, грижливо завързани, припяваха три ключа. Мушнах единия от тях в ключалката, завъртях го два пъти и бодро заприпках нагоре с песен, поздравявайки съседите, които срещах. Сякаш тогава не съм осъзнавала, че тези стъпала, които изкачвах така щастливо, всъщност са стълбата към бъдещия ми кошмар. Стигнах до последния, четвърти етаж. Звъннах усмихнато на вратата и оттам се показа усмихната баба... Със зачервени бузи, престилка и изцапани с брашно ръце. Погледна ме неодобрително и ми се скара, че пак съм мръсна и се прибирам късно. След това ме целуна и ми каза да вечерям. Усетих познатата и незаменима миризма на онези кюфтета, които нямаше никъде другаде, освен тук. Измивайки прашните ръчички, седнах на масата и започнах да ям така, сякаш съм била държана гладна с дни. Срещу мен усмихнатите лица на баба и дядо ми се радваха и ме галеха. После сядахме на стария диван пред стария телевизор се смеехме заедно на всички предавания.

   Измивах се в любимата си баня, обличах нощничката на пингвини и си лягах на голямото легло... До баба. Тя дълго ме галеше, а от отворения прозорец лъхаше лятото... Радиото тихо припяваше, а ние дълго си говорехме... Тя ме галеше, докато не заспивах... Чувствах се така, сякаш целият свят е мой. Отворих очи и знаех, че за закуска има палачинки с какао и захар. Пак от онези – единствените. Неповторимите. Първата дума, която казвах сутрин беше „Бабо”. Очертаваше се страхотен ден, изпълнен с игри в кварталната градинка, огласена от детските ни гласове. Баба слизаше и ме водеше до онова пазарче, в което имаше всичко. Купуваше ми следобедна закуска – такава, каквато аз исках...

   Изведнъж пред очите ми изникнаха моменти, от които се ужасих... От себе си... Крещях с озверяло изражение на жената, която ме отгледа, а тя плачеше. Облачето, на което седях стана сиво...

   Погледнах в настоящето – същият този квартал. Градинката – разрушена, изпочупена и ужасяващо празна. Навън – тъжна есен. В джоба на чантата ми има цигари, запалка и ключове... Отключвам с единия от тях и започвам да изкачвам пустите стълби. Въздухът е изпълнен с болка, тежък е. Виждам некролога на съседката. Правя се, че погледът ми изобщо не го е обхванал. Стигам до четвъртия, последен етаж и звъня плахо на вратата. Изражението ми е диво, сърцето ми бие болезнено, а очите ми са пълни със сълзи. Отваря ми слаба, бледа жена, с изпито лице, облечена в нощница. Баба... Правя усилие и се усмихвам. Целувам я. Кожата й е мека и нежна, както винаги, но в очите й се чете смъртен страх. Влизам. Тя ляга. Стаите са разхвърляни, печката отдавна спи... Влизам в хола. Тя лежи на стария диван срещу съвършено новия и модерен телевизор и полага нечовешки усилия да си поеме въздух. Сядам до нея. Тя ме поглежда и едва доловимо се усмихва. Очите й сякаш не могат да се отделят от мен, а ръката й ме търси постоянно. Нямаме какво да си кажем. Тя ме поглежда като малко, уплашено дете и с последни сили ми прошепва, че умира. Аз преглъщам буцата в гърлото си, сдържам напиращите си сълзи и започвам да я убеждавам в противното... Да я лъжа. Тя сякаш ми вярва, но аз знам... Рак... И не знам... Защо?!?!?!

   Поглеждам под мен – облачето ми е започнало да почернява и изведнъж ме откарва само към бъдещето. Непрогледен мрак от мъгла. Празно е. Сълзи, черни като коминен дим догарят върху лицето ми. А къде е баба???