За една истински изпепеляваща любов.

Бях на 15 години, когато го видях за първи път. Точно тогава и се влюбих в него от пръв поглед. Правех всичко възможно да съм около него, да го виждам по-често, да чувам смеха му.
Но всичко между нас започна чак след година и половина. Една вечер той - баткото, дойде при мен и ми разказа колко много ме харесва и как няма търпение да е с мен. Аз останах потресена от това което чух -думите, които исках да чуя откакто го видях за първи път. Това беше истина, но в първия момент помислих, че сънувам. Прегърнах го и с целувка му показах, че и аз изпитвам същите чувства към него.
Три години и половина бяхме неразделни. Заедно работихме, заедно спахме, заедно излизахме. Не искахме да се разделяме и за миг. Обичах го с цялото си сърце. Имах чувството, че светът се върти около нас. Такава любов се изпитва един път в живота - истинската.
След тези три години и половина аз реших, че искам разнообразие и по моя инициатива се разделихме. Той не каза нищо - съгласи се и това беше. Голямата любов приключи за 10 мин.
След тази раздяла се чувствах много добре. Излизах сама, правех каквото си искам и не исках разрешение от никого. Това не беше ми се случвало доста дълго време. Реших, че това е правилната посока, в която трябва да вървя - напред, без да поглеждам назад. Но се оказа, че никак не е така. Сега, 2 години след раздялата ни, вече и двамата имаме свои семейства.
Сватбите ни бяха на една и съща дата. За мен това е съдба. Не мога да повярвам, че стигнахме до там. След раздялата чаках да се обади или поне да се поинтересува за мен, но не. Много често близки хора ми казваха какво се случва с него. Къде работи, с кого излиза и всичко ново. Разбрах и за приятелката му - тогава, а сега съпруга. Не направих нищо, а знаех че ме обича много и не спира да мисли за мен. Наричал приятелката си с моето име постоянно. Споделял, че му липсвам, но на мен не каза. Все още си мисля, че ако беше дошъл при мен, щяхме да сме още заедно.
Сега се чудя и не мога да повярвам, че вече имаме свои семейства и нищо не ни свързва, освен спомените за тази изгаряща любов, която преживяхме.
Едва от месец сме семейни, а аз не спирам да мисля какво щеше да стане с нас, ако не бях казала КРАЙ.
Дали щяхме да сме заедно или всичко щеше да е една лъжа? Сега се чувствам точко както преди пет години, когато търсех погледа му навсякъде. Искам да го видя, да го прегърна, да го целуна, да му кажа какво изпитвам сега към него.
А дали не се самозалъгвам, че можем да сме отново щастливи?
Не мисля ли за него просто защото не мога да го имам?
Може би вече помня само хубавите моменти с него. С течение на времето всичко лошо се забравя и остават само хубавите спомени, които ме изгарят отвътре всеки ден.
Кога ще разбера истината за чувствата си?
Дали няма цял живот да се питам, правилно ли постъпих? Искам да му кажа всичко, но вече положението ми не ми го позволява. Една омъжена жена не би трябвали да се държи така.

Моля ви, кажете ми трябва ли да му кажа???