За тебе, сине...

                           (разказ)

 –    Свърши се!

 –    Кое се свърши бе, Страхиле? – запита учудено баба Злата.

 –    Пу, че сии... Войната ма, Злато, войната свърши!

 –   Ааа... войната... миии... тя отдавна свърши, само за нас ще бъде вечна... наш Дамян... там си остана – при войната...

 –   Кви ги блещиш ма? Пу, да ни та чуй дяволът! Дамян си идва! Скоро ще си е тука! Как ще се зарадва Павлина, като й кажа, а и малкият ще види татко си! Ех!

 –    Да, Страхиле, да... вярно казваш, тъй е, то аз... нещо... тъй, тъй е...

 –  Уф! Проклета жена! Дявола за опашката дърпа с тия дивотии... ще си дойде синът, скоро, скоро, а тя... – рече дядото, чумоса с ръка и се поотпусна под смокинята в дрямка...

    Пред погледа му се откри бойното поле – в ушите му засвистяха куршумите – един, два, три... патроните свършват, а до него лежи ранен в гърдите едничкият, свидният – синът му... едва дочува дишането му... очите му, полупритворени, търсят бащиния поглед, сякаш молещи за помощ, за спасение... Що да стори Страхил – сам е... насреща му – цял отряд, а той – сам! И патроните свършват, а Дамян лежи и дори не помръдва, само челото му се сбръчква в мъки, но ръката не изпуска пушката...

–   Тате... – отронва Дамян. – Идат ли, тате, много ли са?

Страхил се вглежда в кълбетата дим пред очите му, а врагът приближава... Ръката му трепва, докато зареди пушката... погледът му се спира на Найден – братовия му син. Сега очите на младият се белеят, от устните се стича тънка струйка кръв... Господи, кога си бе отишъл, как дори не е разбрал... Целува леденото чело и затваря клепачите на убития.  “Не ти го опазих,  Яворе... и моя си не мога да опазя... Господи, прости ми!”– сякаш без глас изрича Страхил. Умората го улавя, дланите – посинели от студ, от страх, от тревога, потреперват...

 –    Кажи ми, тате, много ли са? – пак пита Дамян.

  Страхил онемява – да му каже ли... какво да му каже, че са обречени, че скоро ще ги стигнат и краят им е близо... че как да го изрече, кога вижда, че детето му бере душа.

 –   За тебе, сине, за теб живота си ще дам!  Не мори се, не говори, ще се справим... Зверове! Няма да те дам на тях, себе си на тях не давам! – с пламък в очите вика Страхил.

–   А Найден, тате, де е Найден?! Що го не виждам?...

Пак въпроси... безброй, безчет... а патроните свършват... що да отговори, Господи, смили се... Кървави мигове – смъртоносни... а той иска да знае, и все пита, пита... а де са отговорите, Боже, де да ги търси в тия минути – той – бащата, който с последни сили живота си дава за сина...

     От края на войната бяха изминали вече четири години, но споменът за кървавия ужас бе оковал сякаш с вериги старческото съзнание и не му позволяваше да се освободи, държеше го здраво в своя нереален плен. Страхил все още живееше с мисълта, че е война – там, нейде на фронта, е и неговият Дамян, млад, силен, посрещащ врага със смелостта и гордостта на истински войник. Имаше дни, като този, когато с разпенена уста и светнали, сякаш от детска радост, очи, нахлузил избелялата униформа старецът търчеше при Злата и й съобщаваше, че краят на войната вече е факт. Жената го гледаше с умиление, готова всеки миг да заридае, да изпищи, че го няма вече Дамян, че никога няма да си дойде, че земята го е погълнала с черните си ръце, във вечна прегръдка... Сърце не й даваше обаче... горчиво преглъщаше болката си, оная – нестихващата, нескончаема майчина болка, че детето й е при Господ... Първом се опитваше да обясни на Страхил, ала с времето се примири, че той живее в собствен си свят, че и той е останал там – при войната. Виждаше как вените избиват по челото му, как жилите му се опъват до краен предел и ръцете трепетно ръкомахат, как дрезгавият глас крещи победоносно: “Свърши се!” . Тогава тя само кимаше с глава и се съгласяваше, осъзнавайки, че каквото и да каже, би била безсилна пред трескавия му ентусиазъм...

     Жестока скръб бе надвиснала над тая селска къща. Съседите подминаваха Страхил като чумав, децата му викаха “лудия” и понякога се втурваха да го гонят и замерят с камъни, а той заплашително сочеше към тях с пръст, викайки “Мискини такива, войната свърши бе, диванета, камъни и дърве ми награбили те – ушите ще ви дърпам!”

    Годините минаваха, нижеха се в черна броеница – низ по низ, ден подир ден – отброявайки мъката... Дамян не бледнееше в съзнанието на близките си, напротив, образът му изгряваше като сълза в очите им – пареща, горчива, дращеща и болезнена...

Всяка утрин баба Злата палеше кандилото и шепнеше молитва на Богородица, молеше се за душата на сина си... а когато погледнеше внучето си – Петър, душата я стягаше, неизречените думи я задавяха, взимаше невръстното дете в прегръдките си, притискаше го към себе си, милваше го с трепереща длан и целуваше черните къдри... то бе живият спомен за Дамян...

    Днес войната пак приклещи в своите железни и коварни ръце болното съзнание на стареца...
       –  Стягай софрата, Павлино! Дамян си иде! Петърчо, тичай, дядо на вратнята, татка си да посрещнеш! Видях го, скоро ще е тука, по пътя се задава – покрай Стояновата къща мина. – занарежда сега празнично Страхил. – Кво се пулите, бе женоря?! На вас думам!

    При тия думи детето се сепна, погледна майка си уплашено, впи запитващи очи към баба си и пророни:“...бабо...”. Злата го помилва и го отпрати на двора. Павлина стоеше вцепенена, сетне издума:

–   Мале, той... татко пак... нали?

–  Кво се споглеждате бе? – изрева Страхил. – Нели луд ме мислите?! Право ви казвам, иде Дамян, от доле се задава, барем що да ви лъжа... Ех, радост, радост! И Найден е с него, двама се татрузят по пътя – умората ги бави, тя – умората... Айде ма – пак поде дядото – мъжът ти от война си иде, тя ми взела да бродира, ставай бързо масата да нареждаш, аз отивам у мазето, вино да наточа. Сигур жаден иде, да се сгрее... Бърже се връщам!

    Павлина не се противи, отвърна само: “Сегиз, тате!” и върза престилката, зашета... сърцето й крещеше, давеше се в болка и още повече зарида, когато из  двора се разнесе детският глас, припяващ:

 “Моят татко е войник, смелостта огрява мъжкия му лик...”

За себе си не плачеше толкова, колкото за него, за Петърчо, дето още е малък и не разбира, в тая къща само объркват невинната му главица, че ту му викат, че татко му е на небето, ту го увещават, че всеки миг ще си се пребере... Няма край тая болка, Богородице, няма край... Войната погълна тоя дом... сложи му клеймото “п о б е д е н” и сега се надсмива над трагедията... До кога... още колко ще се понесе... има ли предел за сълзите... или черната скръб си отива само тогава, когато и сърцето спре да тупти...

    Тия въпроси се бяха забили като куршуми в сърцата на двете жени, не могли да прежалят – едната син, другата – съпруг... И всеки ден почти старецът извикваше у тях още по-силно болката, той с неговата тиха лудост, непонесъл мисълта, че той диша, че живее, а чедото му си остана там – на фронта... Дълбокият белег до слепоочието му показваше, че се е случило нещо тогава... как се бе спасил и слязъл до селото, сам не помнеше... и това бе неговата драма, бащина трагедия... неговата болезнена лудост...

   Сега за него почти всеки ден беше денят на края на войната, в който очаква завръщането на Дамян – виждаше го как пристъпва уморен, накуцващ, но усмихнат, как се хвърля в обятията на майка си, как целува нему ръка  и силно притиска малкия в прегръдките си, а Павлина милва с треперещи пръсти...

  И днес тоя дяволски ден се повтаряше... Отърча в одаята с манерка с вино, окичена със здравец и извика:

 –  Ааа, харно, шетате, тъй трябва то, тъй! Аз отивам на вратника – там да го чакам, че сърце играе, не дава мира да го видя!

    Слънцето се приведе на запад, ала портата не проскърца, Страхил не се прибра, остана седнал на прага да чака войника... Злата няколко пъти пращаше Петърчо да вика дяда си да си влезе дома, че захладнява, тя сама също ходи да приканва мъжа си,  но страрецът ги отпращаше с думите, че не може да остави Дамян да се връща  по тъмно, без родните му да го посрещнат...

     “За тебе сине, за тебе ще стоя и в мрак, ако ще и дъжд да забрули, небето да се продъни, не мърдам от тука!” – сякаш на себе си шепнеше Страхил, стиснал здраво манерката с виното...

    На сутринта го намериха премръзнал, паднал на кълбо пред прага, до него се бе търкулила и манерката, имаше локва от разлятото вино – червено, гъсто като кръв... а на гърдите на Страхил –  по протритата и избеляла вече униформа, се аленееше петно... сякаш и него, като Дамян, куршум бе уцелил в сърцето, сякаш и него го бе взела войната...

                                                    –  КРАЙ  – 

06.11.2006г.