Ех, този горещ 8-ми август. Сякаш лазурната морска шир се бе изпънала на припек в небето, напомняйки за славната победа на Александър (Северно)Македонски при град Тир - градът устоял на усилията на самия Навуходоносор да го превземе...

         Бай Щерю, известен още с прякора си Синьото мъдо, заради едното си огромно /с големина на пъпеш/, посиняло от разширените вени мъдо /а по-точно лявото/, никак не обичаше горещините. В такива дни разширените му вени набъбваха още повече и той трябваше непрестанно да бърка в гащите си с ръка, за да намества зарзавата на мястото му. От това получаваше страхотни сърбежи, а разпространилият се, като бръшлян по снагата му, псориазис го измъчваше злокобно. Бай Щерю бе същински изрод. С плешива глава и няколко стърчащи от нея дълги и невчесани косъма, огромно тлъсто туловище , изпъкнал като на бременна жена в 18-я месец корем, той прибягваше до услугите на тиранти и бандаж, заради двустранната херния, която внезапно, в един съвсем случаен ден, изникна подобно атомна гъба в гащите му. Постоянно триеше зъбите си и издаваше с тях свирепо и непоносимо скърцане. Тик останал му от тежкия херпес зостер, който едва не му бе отнел живота. Отдавна трябваше да се пенсионира, но синът му загина при челен сблъсък със ЗИС-а в дърво на магистралата между Пловдив и Асеновград. И бай Щерю Синьото мъдо трябваше да работи заради внучето. Какво ли не правим за пустите внучета - мислеше си с умиление той, но в този жегав ден беше страшно ядосан. А същинската причина за яда му бе старшина Дренски - малко човече, с телце почти джобен размер, шавливо и живо, с изпъкнали, умни като на маймуняк черни очички. Наричаха го професора по булевардна филология, заради невероятните сквернословия, които той ръсеше толкова артистично, че те не дразнеха, а напротив -  го изтъкваха по-скоро като сатирично-хумористичен актьор от голям калибър. Дренски бързо печелеше симпатиите на нежния пол с невинен, почти детски поглед и се славеше с това, че никога не плащаше наем, макар че нямаше собствено жилище. Причината бе, че подбираше умело хазяйките си - все самотни жени на средна възраст. После утоляваше нагона им с помощта на инструмент с твърде големи размери, с какъвто природата щедро го бе надарила. Така плащаше наема си в натура. Славата му се носеше и заради голямата му ексцентричност. Обучаваше войниците да правят коремни на лоста, заставайки под тях с незнайно откъде придобит антрацитночерен каучуков пенис и когато нещастните момчета отпускаха затлъстялите си задници, в невъзможност да превалят висилката, той ги подпираше с него отзад с думите - вдигай корема шкембо, че ще ти влезе и после веч не мож го извади. Така беше постъпил и с племенника на бай Щерю, без да знае с кого си има работа, та бай Щерю му вдигна мерника. - Майката ще му разкатая на това копеле - ревна Синьото мъдо, когато момчето с пламнали от срам уши му разказа за гротескната сценка при висилката. За по-голяма сигурност той взе със себе си Сома и Гунев. Сома служеше като войник при бай Щерю в КЕЧ-а и беше нещо като дясната му ръка, или ако предпочитате - нещатен адютант. Прозвището си дължеше на ненормалните размери на органа си, с които зашеметяваше нещастните войничета в банята. При вида му те отстъпваха уплашено назад към стените. А Сома минаваше между тях с огромните си оцъклени очи и с невиждащ поглед, полюшвайки царствено гордостта си. В противовес на Сома, природата бе ощетила твърде чувствително Гунев - иначе много як младеж, с вид на потомствен културист. Той се срамуваше от това прекомерно ощетяване и винаги поставяше дланите си като смокиново листо, за да прикрие отчаяно и със срам слабините си. Сома умееше да спи с отворени очи. Затова никога не можеха да го хванат по време на наряд. Дори и да го издебнеха до сами него, началник караула и смяната, той помръдваше в последния момент, доококорвайки ненормално големите си очи, пояснявайки, че не ги е видял, защото си мислел за нещо. Сома и Гунев движеха винаги заедно и сякаш се допълваха като два прави ъгъла до един изправен.

         В този знаменатален ден старшина Дренски даваше дежурство по кухня. Сложил лентата за дежурство на ръката си, напомняща обърната свастика, приличаше на шефа на ГЕСТАПО - групенфюрер Хайнрих Мюлер от филма "Седемнадесет мига от пролетта". Дренски имаше страстно хоби. Обичаше да играе шах с готвача Годалов - старши сержант и рус помак от махалите на Асеновград, с телосложението на вълка Ларсен от знаменития роман на Джек Лондон "Морският вълк". Приликата между двамата не беше случайна, защото Годалов имаше философия за живота - нещо средно между тази на Фридрих Ницше и вълка Ларсен. Та с други думи за него животът беше кипенето на маята и арена за изява и налагане на по-силния - на Свръхчовека. Той често цитираше на глас знаменития пасаж от "Тъй рече Заратустра":

"Човекът е въже от Звяра до Свръхчовека - въже изпънато над пропаст."

Шахматист-самоук, Годалов бързаше да фианкетира офицерите си, сякаш за него те бяха снайперисти, които трябваше да укрие в масивни бункери, за да обстрелват безпощадно врага. Дренски не бе на неговата висота в шаха. Играеше като същински льохман и бързо губеше партия след партия. Накрая побеснял от серията загуби, помътваше разсъдък и за новата поредна партия започваше да реди с треморни ръце пешките по първия хоризонтал. Това беше сигурен знак за Годалов, че трябва да започне да му снася партии, защото в противен случай Дренски вадеше пистолета си от кобура и го поставяше до шахматното табло, давайки му да разбере, че ако оттук нататък продължава да печели, то може по невнимание да бъде прострелян. Двамата дотолкова се бяха вглъбили в поредната си безумна партия, че не усетиха как изотзад изникнаха масивните фигури на бай Щерю, Сома и Гунев, напомнящи в този момент на трима щатски шерифи.

- Ей, лайньо. Помияр такъв - кресна Синьото мъдо на Дренски, поставяйки косматата си огромна лапа на детското му рамо. - Ай сега излез навън, че трябва да ти обЯсня нещо...

Дренски мълниеносно схвана ситуацията и отвърна: - По-късно ще изляза, пърдел такъв. Сега не става. Не глейш ли, че играя шах, кретенино ниеден! И ловко отмести рамото си, така че ръката на бай Щерю падна надолу в миг като отсечена.

- Абе ти номера ли ще ми играеш - ревна Щерю. Соме, Гунев, айде че ше му правим густо и караминьол. Носете го! И тутакси тримата направиха меле на Дренски, разбутвайки фигурките от дъската, които нападаха около кубинките им. Дори една от фигурките, вероятно белият цар на Дренски, изхрущя под цинтовете на Сома. Годалов гледаше слисан. Не смееше да помръдне и да се намеси, защото те имаха оръжие. Изнесоха ритащият и квичащ, като скопявано прасе, Дренски извън кухнята и го понесоха към свинарника. Оттам се виждаха розовите туловища на прасетата, които въртяха уши като перки на хеликоптери и грухтяха. Бяха успели да донапълнят коритото си за храна с множество фекалии и с жълтеникава и миризлива течност от пикочните си мехури. Това, обаче, никак не ги възпираше алчно да продължават да поглъщат хомогенизиралата се вонлива смес. Прасета, кво да ги прайш. А и всичките - до едно, бяха госпожици - при това от най-свенливите. През октомври ги чакаше ножа и после да бъдат разфасовани на прецизни порции между шефовете на поделението - тиловакът Йоров, началник щаба Ангелов и ЗКПЧ-то Филипов /все мастити полковници и гордост на БНА/. Свинска съдба. И човешко милосърдие!  Защото ако не беше туй пусто заколение, то и толкова време нямаше да им е животецът на завалиите квичащи!

       Сякаш по команда, Щерю, Сома и Гунев прехвърлиха тялото на нещастния Дренски през дувара на свинарника и то цопна в миризливото корито. Пръските се разлетяха на вси страни, като бризги от големия взрив на вселената, в акта на нейното сътворяване от сингулярност. Уплашени до смърт прасетата-госпожици се разбягаха като отскубнали се от преследвачите си събинянки. Дренски бързо се окопити и въпреки жалката гледка, която представляваше в този момент, понечи да извади оръжието от кобура си. Но тутакси установи, че го бе оставил до шахматната дъска. С мъка успя да се изправи и с олюляваща се походка, и жълтозелено от яд и погнуса лице, излезе от вратника на свинарника, а от униформата му шуртеше флуидната смрад, и кубинките му жвакаха като разкрякали се жаби пред буря. Тримата побойници, предоволни от стореното, се оттеглиха към КЕЧ-а, а Годалов най-сетне се престраши да помогне на Дренски да влезе в банята, донасяйки му сухи дрехи.

           И тук е време да си спомним за един класически виц, в който главният герой моли за назначение директора на известен цирк. Онзи предвидливо го попитал какъв е номерът му. - Ами много е прост - отговорил кандидатът. Напълвам манежа с лайна и в снежнобял костюм възлизам към купола на цирка. Е и - попитал озадаченият директор. - А после кво? - Как кво - отговорил кандидатът. Не схванахте ли вече? После скачам от върха на купола и цопвам право в манежа. Е и - учудил се директорът. Все още не схващам номера. - Няма нищо за схващане - отговорил кандидатът. - Всички са в лайна, а аз в бяло!

           Но, уви, номерът на старшина Дренски бе точно обратен и следователно директорът не би го взел на работа в цирка.

           Историята е може би поучителна, но главната поука стана ясна два дни по-късно. Сома застана зад ЗИЛ-а на един новобранец шофьор. Подпрян на стената, извади цигара и си я запали. Засмука дима с огромно задоволство. Усети топлината на тютюна, изпълнила до дъно дробовете му. После изрева към новобранеца. - Дай газ, идиот такъв. И новобранецът даде пълна газ. Но вместо да потегли напред, бе дал на заден ход. ЗИЛ-ът връхлетя Сома и го размаза на стената. Пловдивските лекари не успяха да го спасят. А му оставаха само още някакви си три месеца служба до уволнението. Не зная каква е била съдбата на Гунев и бай Щерю Синьото мъдо, както и на неговото милно внуче. Зная само, че пространствено-времевият континуум /на Минковски или на който и да е друг Сульо Пулев/ всичко вижда и ехидно се подсмихва. Може би с невинната усмивчица на старшина Дренски. За да размаха към нас антрацитночерен "каучуков" инструмент, с идея да го вкара там дето слънце не огрява!