Някъде между втория лешник и третата стафида от овесените му ядки, в главата на Песимиста окончателно се затвърди налудничавата идея, че е крайно време да излезе от "зоната си на комфорт" и да се срещне лице в лице с клишето.

    Обърна лъжицата, с която ядеше и се загледа в далечното си размазано отражение. Знаеше, че на пръв поглед вижда себе си, но онова неясно по краищата си петно, в което се превръщаше и усещането, че сякаш се беше разляло нещо върху него, тотално замъгляваше представата му. Имаше едно съвсем ясно виждане за себе си, като човек здраво стъпил на краката си, с точно дефинирани правила и норми, които спазваше, но всеки път, в който се погледнеше в обърнатата лъжица, се питаше той ли е това или не. Един случаен поглед понякога можеше да размие границите и да породи съмнения.

     Вероятно имаше нещо в овесените ядки. Сигурно бяха заразени с онази гъбичка, която водеше до халюцинации. Само в най-крайните си и налудничави мисли можеше да стигне до подобен извод. Нещо съвсем започваше да му хлопа дъската. Гледаше се, но не можеше да се различи. Не можеше да познае образа си - идеята която си беше наложил и с която живееше толкова много години.

     Дали защото сутринта беше спокойна и той беше сам вкъщи, и това му даваше достатъчно време да мисли или защото беше получил някакво странно просветление, както приятелят му циник много обичаше да нарича „факс сигнал от космоса“, но часът беше настъпил. По късно щеше да реши дали е сетният му час или просто поредната загуба на време, но в момента колкото и странно да беше смяташе, че е крайно време да направи нещо различно. Точно толкова различно, колкото му се виждаше отражението му.

     Четеше достатъчно, за да знае, че идеята с излизането от зоната на комфорт се беше превърнала в клише. Не разбираше защо всички толкова я боготворяха и превъзнасяха. Смяташе поне да се пробва, макар да не вярваше изцяло, да не кажем никак в успеха. Ако някой преди време му беше казал, че той ще е този, който ще се опита да направи нещо подобно, то със сигурност щеше да го заклейми като окончателно загубил ума си. Но... Очевидно хората се променяха, понякога видимо, друг път не.

     Къде обаче беше неговата зона на комфорт?!

     Рутината в ежедневието му даваше някаква сигурност. Илюзорна или не, то поне можеше да каже, че е спокоен до толкова, доколкото някой кретен не съсипеше, иначе почти детайлно изпипаният му план за действие през деня, и не объркаше изцяло програмата му. Обичаше подредеността и последователността. Мозъкът му обичаше и се стремеше към спокойствието. Мързелив по природа, не разбираше защо хората се опитваха да се стресират допълнително, в и без това тотално изнервеният и стресиран свят наоколо. Така че идеята просто да хванеш и да разклатиш дървото, само и само да видиш коя круша ще падне, и дали няма да падне някой пъпеш случайно, си беше изначално сбъркана. Точно толкова ненормално му звучеше и „излизането от зоната на комфорт“.

     Още повече, че другата половина от даващите ценни съвети и гурутата за взаимопомощ съветваха, всеки сам да намери баланса си и да намери спокойствието и нещото, което му даваше мир и покой. Е, къде по дяволите беше истината между тези два полюса, изцяло взаимоизключващи се, но пък гарантиращи задължително душевен комфорт и баланс?!

     И така, дъвчейки бавно и продължително зърнената си закуска, остави лъжицата и се загледа в малките пламъчета на изгряващото слънце, отразяващи се в прозорците по отсрещния хълм, Песимиста реши че ще започне да пише. Ако това не беше излизане от зоната му на комфорт, то нямаше какво друго да е.

     Беше тотално скаран с литературата. Не че не обичаше да чете, даже напротив, понякога беше като книжен червей, не можеше да чака да прочете една книга, за да започне следващата. Но да пише?! Това вече си беше нереално и то за човек, който в гимназията ходи специално на екскурзия - на театър в столицата, организирана от учителката му по литература, само и само да изкара по-висока оценка на класното. Човекът, който два пъти в годината получаваше нервни кризи, които траеха по-дълго от калифорнийски пожар, само като чуеше датата за класно по литература, а въпросът „Какво е искал да каже автора“, направо го превръщаше в тасманийски дявол - бесен, черен и зъл. Не че това бяха основните травми от гимназиалните му години, но те за малко да го лишат трайно от удоволствието да чете.

     Години по-късно осъзна, че всъщност системата беше сбъркана и авторът си беше казал, каквото има да казва, а всеки самозван литературовед, се чудеше как да намери под вола теле. Но мъдростта не винаги идваше с годините, а понякога просто случайно. Случайно, когато някой ти даде да прочетеш някоя книга, само за да убиеш времето и то без да те пита какво ти е мнението, и съвсем случайно се окаже, че си попаднал на любимият си автор. Съвсем случайно след още една негова книга, щеше да разбереш, че даже си намерил и любимият си жанр. И да, щеше да се опиташ да разбереш какво е казал автора, но не защото така трябва, а защото си намерил собствения си резонанс и точната честота, на която сте ти и книгата. И да, щеше да можеш да опишеш и разбереш любовните терзания на автора, или черната бездна, в която е попаднал, точно защото миналата седмица и ти си бил на абсолютно същия завой от живота си.

     Нереално бе да смята, че точно вселенското недоразумение, за каквото се смяташе, щеше да е този, който ще започне да пише. Винаги бе смятал, че трите му феи орисници или са били пияни на кръщенето му, или не са си сложили очилата, защото вместо „Комплексен“ са му сложили етикет „Комплексиран“ и така го бяха орисали да се опитва да се слее с останалата популация от надарени, ударени и ощастливени човеци. Но да се хвърли просто ей така от високото плато и да си мисли, че може да лети, само защото така му се иска, беше меко казано въпрос на лична лудост.

     За него това си беше Тerra Incognita. Застанал бе точно на ръба и пред него се разкриваше една страхотна, но наистина непозната гледка. Някъде там на хоризонта се мержелееха различни цветове и всякакви форми, които можеха да бъдат всичко, каквото си поиска, стига да впрегнеше въображението си. Или поне така си представяше писането в момента.

     Дали случайно или не, миналият ден попадна на „Алеята на книгата“ и се загледа в морето от книги, което се беше ширнало по протежението на едната пешеходна улица в града. Опита да пресметне, какъв бе шанса да се удави, вместо да доплува до другият бряг в това море от книги, написани мисли, есета, поеми, стихове и романи. Естествено, песимистичната му природа веднага приложи два бързи интеграла и един логаритъм и му показа резултата, и то не на къде да е, а на лист хартия или по-точно на една корица на книга. Погледът му попадна на корица с изрисуван символа за безкрайност... Значи, вероятността от идеята му да пише да не излезе нищо, естествено клонеше към плюс безкрайност! Винаги е по-лесно да се удавиш отколкото да се спасиш - просто не изисква никакво хабене на енергия! Дали?!

    О да! Със сигурност имаше нещо в ядките!

     Или пък не...