- Елена, събуди се! – чух дрезгавия глас на началника си. 

- Какво!? – стреснах се. 

- Браво, Елена! Отличен шест! - изръкопляска той. 

- Съжалявам! 

- И повече никакви успокоителни по време на работа. Следващият път да си знаеш. 

- Но вие откъде… 

- Тук и стените имат очи, така че… 

В този момент телефонът ми извибрира. 

- Не се притеснявай. Вдигни на Христо. Ако искаш още малко го покани и да ни помогне с работата. – каза иронично началника. 

 Стоеше точно над главата ми и ме наблюдаваше. Беше толкова близо до мен, че усещах дъха му, вероятно единственото топло нещо у него… 

- Дай да видя сега какви си ги надробила. – каза той след като му казах, че съм готова.  

Понечих да стана. 

- Стой си де, стой си. Не съм чак толкова лош… 

Дълбоко се съмнявам. 

- Какво мислите?

Той помисли няколко секунди и каза : 

- Не е толкова зле, колкото очаквах. 

Направих се, че не съм го чула. Какво се очакваше? Може би да му благодаря? 

- Навън е доста тъмно. Ако искаш мога да те закарам до вас. 

- Няма нужда. 

- Все пак те задържах… 

И той имал съвест да не повярва човек… 

- Щом настоявате. 

Двамата вървяхме мълчаливо към колата му. 

- Накъде да карам? 

- Към ресторант „Тихата река“. 

Когато проверих часовника си, видях, че вече беше 19 и 15. 

- По дяволите! – изруга няколко минути по-късно. 

- Какво става? 

- Май спуках гума. 

Той стана от седалката и провери внимателно гумите. 

- Една от задните е. 

- И какво ще правим сега? 

- Ти може да си хванеш такси ако бързаш. 

- Аз… всъщност не. Искам да кажа… така или иначе вече доста закъснях.

Излязох отвън и набрах номера на Христо. Обясних му ситуацията, а той за най-голямо учудване, не се ядоса. 

Влязох в колата. 

- Студено ли ти е? 

- Малко. 

Той свали палтото си.

- Няма ли да Ви е студено? 

- Можем да си говорим и на „Ти“. Достатъчно сме закъсали и двамата.  – каза той докато внимателно слагаше палтото си върху раменете ми. 

- Скоро ли ще дойдат да сменят гумата? 

- Не мисля, но…

В този момент телефонът му позвъня. Той излезе да говори навън. 

Докато го чаках, окото ми случайно попадна на капана за сънища, който беше закачен на огледалото. Понечих да го докосна, когато вратата се отвори… 

- Еленке, защо пипаш чужди вещи? – попита шеговито той. 

- Аз просто…

- Отпусни се малко, де. Винаги като ме видиш си една такава… стеснителна. Не се безпокой, няма  да те уволня, ако си развържеш езика. 

- Ами аз… Вие пък, тоест ти, винаги си един такъв… сериозен. 

- Нали съм ти шеф. – засмя се той. – Трябва да има респект, иначе… 

- Иначе ти се качват на… 

В това време телефонът ми отново позвъня. Беше Христо. Усетих погледа на началника върху себе си и без да се замисля, затворих телефона.

Само след секунди, вратите бяха заключени. Палтото, захвърлено нанякъде. Прозорците запотени… 

- Почакай! Ами ако някой дойде за гумата? – попитах задъхана аз. 

- Няма кой да дойде. – намигна ми игриво той докато разкопчаваше колана на панталона си…