Вървях по улицата когато чух зад себе си някакъв глас.
- Здравей. - усмихнах се когато се обърнах.
- Здравей.
Беше мъжът, с когото се запознахме наскоро в любимия ми бар.
- Искаш ли да се поразходим?
- Отивам на работа.
- Ако искаш мога да те изпратя до там?
- Не възразявам.
Беше есенно хладно утро. Хората се криеха зад дебелите си палта, а аз сякаш напук на всички тях, носех с усмивка на лице коженото си яке.
- Ти какво работеше? - попита ме той.
- Занимавам се с маркетинг.
- Интересно.
- А ти с какво се занимаваше?
- Разнасям пица из града.
- Доволен ли си от живота си?
- Напълно ме удовлетворява. Ами ти от твоя?
Не отговорих на въпроса.
След малко пристигнахме.
- Ето тук работя.
- Готино местенце. Ами... приятна работа.
Погледнах към часовника си.
- Мисля, че все пак има време за една цигара.
Седяхме на пейката отпред и пушехме когато чух вратата да се отваря. Беше началникът на отдела ни, затворен в себе си и умислен както винаги.
- Добро утро. - усмихнах му се.
Той кимна съвсем леко с глава и се отдалечи от нас. Днес си беше облякъл черното дълго палто, с което косата му изглеждаше още по-тъмна. Да не забравя, че и обичайното му темерутско държание беше налице. Вероятно светът щеше да се свърши, ако ми се беше усмихнал...
Отговарях отнесено на въпросите на Христо, докато без да искам следях с поглед началника на отдела, който ставаше все по-изнервен.
Загасих цигарата си, казах чао на Христо и влязох вътре. Седнах пред лаптопа и вършех работата си докато от време на време поглеждах към другия край на помещението, където беше той. Трябваше да му се признае, че в редките случаи, когато усмивката приплъзваше по лицето му, не изглеждаше зле...
Телефонът ми извибрира. Бях получила съобщение от Христо. Канеше ме да излезем на ресторант.
- Елена, би ли ми взела кафе? – попита ме навъсен началникът.
- Как го пиете?
- С мляко и три захарчета, Елена. Запиши си някъде, за да не ме питаш повторно.
Вървях към табачето разгневена от тона, с който ми говореше...
- Здравей, Христо. Кога и къде? Добре. Ще съм на линия. Чао.
Когато влязох в кабинета, началника ме чакаше на вратата. Подадох му кафето…
- До половин час да си готова с проучването. – заяви категорично и се оттегли.
- Готова съм. - подадох му зелената папка след пет минути.
Той ме погледна сериозно и я остави.
- Няма ли да я прегледате?
- По-късно. - отговори кратко и излезе навън да пуши.
Когато отново влезе, седна на бюрото си и започна да преглежда съсредоточено папката ми.
В пет без пет вече се обличах…
- Елена, ти на къде? - учуди се началникът.
- Нали е почти пет.
- Да, но ти не си свободна.
- Но защо?
- Защото не си свършила работата си както трябва. На твоя приятел ще му се наложи да те почака.
- Нямам приятел.
- Не ме интересува личният ти живот.
Ама че глупак...
- Хайде де, още ли не си готова?
Попита ме десет минути по-късно.
- Не съм.
- Ами побързай тогава. И аз искам да си ходя.
Идеше ми да стана и да му зашлевя един шамар и кълна се, щях да го направя, ако не ми беше началник...
След пет минути ми зададе същия въпрос. Ама че дразнител...
След още десет отново...
- Какъв Ви е проблемът с мен? - не издържах аз.
Той се приближаваше до мен с широка крачка и ме гледаше изпитателно. Аз също не извъртах погледа си от него...
- Питам Ви. Какъв Ви е проблемът с мен? Защо с всички се държите толкова добре, а към мен по този начин? Знам, че съм нова служителка и все още се уча, но не мисля, че...
Той се приближаваше все по-близо до мен, а аз губех нишката на трезвата си мисъл...
...............................................................................................
Секунди по-късно светлините в офиса угаснаха...
© Есенен блян Всички права запазени