20.08.2020 г., 7:20 ч.  

 CO-вид – 38. Цветовете на хаоса 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
792 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

   Енциклопеда се клатушкаше по хълма. По черупкообразния му гръб пробягваха звездни отблясъци. Изтежко пристъпи към тях, застана до колата и завинти коренчето си в земята, за да се навечеря.

                                                               Клифърд Саймък, „Човекоядци“

 

                                             Остров Кефалония, Свят Делта, 16-ти век

 

  – Тай, ти ли си това? Къде ме носиш? – Джиа се беше хванала за шията на Жълтия жерав и беше заровила лице в пухкавите му пера, които излъчваха ярко, лечително сияние, и нито я изгаряха, нито заслепяваха.

  Владетелката на змиите се оглеждаше от време навреме назад към брега с двете миниатюрни фигурки пред пещерата Мелисани. Червената пясъчна ивица постепенно се отдалечаваше, а морската повърхност се приближаваше все повече, докато крилете на жерава започнаха почти да докосват пенестите вълни по посока на остров Итака.

  Птицата не отговори, само издаде кратък вик. Мъгливият облак, който се носеше на няколко метра пред тях, се сгъсти, изсветля и от него изплува фигурата на жена, облечена в червен хитон, с тъмнозлатисти коси, кехлибарени очи и кротка, сияйна усмивка.

   – Мариам? – Джиа вдигна глава и се вгледа в женската фигура.

   – Джиа! – жената протегна ръка. – Толкова съжалявам, че беше подложена на всичко това. Скърбя заедно с теб! Но трябваше да послушаш стареца Герасим. Не трябваше да минаваш през Гърлото.

  – Мариам! – кентавърката преглътна напиращите в очите ú сълзи. – Толкова се старах, служих ти вярно през всичките тези години. А и след това. Защо?

  – Само Той знае кога да отмени наказанието. На теб ти оставаше съвсем малко. А ти не издържá! Сега пак трябва да изкупваш грях. И това ще отнеме време. Заради неблагоразумието ти загина един светец.

  – Съжалявам! – промълви Джиа. – Не можеш да си представиш колко съжалявам! Той ми беше приятел. И единствената ми връзка с Тай. Не исках да стане така! Прекалено силна е болката, която изпитвам. Той не знае ли колко е непоносимо и колко много страдам? Защо не ме пощади?

  – Той ти дава още един шанс, Джиа. Ти не премина на страната на злото, въпреки отчаянието си. Твоят стремеж беше да накажеш един злодей. Това е смекчаващо вината обстоятелство. Затова съм тук. Аз го помолих и Той ме чу. Заради старото ни приятелство с теб. Тай в образа на жерав не може да говори с теб сега. Ще те остави тук и ще отлети в Китай. Трябва да е близо до другото си тяло. Ти ще бъдеш изолирана на дъното на морето, в Тайния град, докато Той не реши какво да прави с теб. Но трябва да ти взема брошката.

  – Коя от тях? Моля те, Мариам, остави ми поне едната!

  На лицето на видението се изписа моментно колебание, сякаш Мариам беше изненадана.

  – Алибей и Оливия знаят само за „Бялата лилия“. Не знаят, че имаш и друга брошка! Трябва да бъдат скрити и двете. Дай ми ги, Джиа!

  Видението се приближи до пикиращата птица, протегнало ръка с нетърпеливо извити пръсти, но жеравът внезапно изпляска с криле, издаде силен крясък и се стрелна нагоре. От силния мах в морето се вдигна бледозелена вълна,  плисна към облака с жената по средата и видението се пръсна на хиляди парченца, които се изпариха под горещия дъх на огнената птица.

  Алибей цопна във водата и вдигна фонтан от пръски. Разярен, удари пенестата вълна, която почти го потопи:

 – Пфу! На косъм беше! – промърмори той. – Ех, Джиа, Джиа! Аз знам само това, което ти ми казваш. Нито повече, нито по-малко!

 Той плесна пак яростно по водата, изохка, прибра „Черната орхидея“ в чантичката на кръста си и заплува към брега.

  Високо в небето фениксът продължаваше да кръжи  и да издава призивни звуци. После се появи ново видение – същата жена, но обкръжена не от облак, а от ореол светлина. Тя поговори малко със седящата на гърба на жерава кентавърка, махна с ръка и морето се раздели на две. Жената змия ú подаде нещо, тя отново вдигна ръка и една ярка звезда просветна и описа широка дъга над  вълните. Някъде далече на северозапад звездата се спусна надолу, докосна повърхността на морето и изчезна. Жълтата птица кацна на дъното на морето, остави товара си на една от каменните площадки пред портите на подводния град, после размаха криле и отлетя.

    Водните стени около града със свистене се втурнаха една към друга и скоро руините на града потънаха под тонове морска вода, заедно с жената с алена брошка на дрехата си. Древното владение на царя на Итака бе разкрило за малко тайната си и после отново бе станало недосегаемо за живите същества на сушата и в морето между Кефалония и острова на Одисей.

 

  – Алибей? – Оливия се подаде от пещерата и се приближи към дяволоида, който изстискваше мократа си коса,  съпровождайки с поглед отлитащия жерав.

  – За малко, Оливия! Помислих си, че това, което чухме пред пещерата на Дракона, ще ни свърши работа. И почти успях! Преобразих се с помощта на „Черната орхидея“. Но онази проклета птица подуши измамата и се разкряка. „Бялата лилия“ падна в морето някъде там – махна той неопределено на северозапад. – Но се оказа, че имало още една брошка у онази мърлява богоугодничка – с червения яспис. Оливия, на този остров има цели две украшения, които ни трябват! Няма мърдане от тук, докато не се доберем до тях. Съмнявам се, че ще можем да влезем в града на Одисей и да се сдобием с червената, освен ако онази полузмия не реши да изплува по някаква причина. Но другата брошка трябва да вземем на всяка цена.

 

                                                                Ухан, Свят Бета, ноември 2019

 

     – Разбрах, че наскоро сте се върнали от командировка в Италия, доктор Джан – инспектор Фън извади цигара, потупа джобовете си, не намери запалка и остави цигарата настрана.

   –  Все се опитвам да ги откажа, но не успявам. Жена ми ми прибира запалките. Но винаги се намира някой пушач край мен, който да ми даде огънче. Вие случайно да нямате?

  Не дочака отговор и продължи:

  – Доктор Джан, видяхме се с вас преди няколко седмици. Разбрах, че междувременно сте ходили до Италия. С какво точно се занимавате там?

  – Изследваме подковоносите прилепи. Фондацията на професор Висконти финансира голяма част от проекта. Имаме съвместни разработки. Световната здравна организация е заинтересувана от работата ни.

 – Вие май имахте някакъв конфликт с професора, за какво беше?

 – Знаете? Откъде?

 – Това ни е работата! Не отговорихте на въпроса ми.

 – Да, имахме известни разногласия през лятото. Беше публикувал някои от съвместните ни резултати, без да ме уведоми. Ние сме много стриктни по отношение на колегиалността, знаете. Но този проблем го разрешихме отдавна. Няма да се повтори.

  – И какво беше обяснението му?

  – Каза, че бързал да изпревари американците и аз му вярвам. В няколко института в САЩ работят по същата тема. А знаете каква е конкуренцията на Запад.

  – Да, известно ми е. Но пък вие знаете, колко е важна конфиденциалността при нас. И спокойствието на съгражданите ни.

  – Защо ми го казвате?

  – Защото съм запознат с какво точно се занимавате, доктор Джан. Знам какви изследвания правите. Знам и за случаите на грип, за които нямате обяснение и че търсите връзка между прилепите и този вирус.

  – Колкото до това, изследванията ни са на съвсем първоначален етап и са само в нашата лаборатория.

  – Професор Висконти знае ли?

  – Все още не съм го уведомил. Бях предупреден. По партийна линия –чрез баща ми. Но все някога ще трябва да му кажа. От години работим по темата. Не е нещо ново. Надявам се да ми разрешат.

  – Но, доколкото ми е известно, може да се появи нов вирус, нали? За който още никой не знае. Или нещо по-особено, по-специфично за някой вече познат вирус? – инспекторът наблюдаваше реакцията на учения, който запази мълчание. – Е, добре, докторе! За съжаление, имам неприятна новина за вас. Командировката ви се отлага. Няма да заминете пак за Италия. Поне не скоро. И не трябва да ви напомням, че това, което току-що си говорихме с вас, е желателно да не споделяте с никого – дори с жена си и тъста си. Смятайте се за повторно предупреден. Този път по линия на сигурността. Ще ви уведомим при първа промяна на обстоятелствата. Благодаря ви за отделеното време.

  Инспектор Фън се изправи. Беше стиснал незапалената цигара между пръстите си толкова силно, че тютюнът се зарони и посипа сакото и панталона му. Той се затюхка и започна да се изтръсква. После  протегна ръка, по която още имаше следи от тютюн, към Деши и той я пое с известно колебание. Разговорът беше приключил. Възражения нямаше. Не можеше да има.

 

                                            Остров Кефалония, Свят Делта, 16-ти век

 

  Корабният готвач бай Юсеин Балъкчъ имаше сериозен проблем. Откакто галерата на Хайредин Барбароса напусна остров Кефалония и се отправи към венецианските и испанските колонии по Средиземноморието за нови битки и завоевания, командващият галерата беше непрекъснато в лошо настроение. Заповядваше да бичуват гребците по-често, наказваше офицерите, разиграваше слугите  с противоречиви и капризни желания и никога не харесваше храната, която Юсеин приготвяше с толкова старание и страхопочитание. Явно неуспехът на този проклет гръцки остров се бе отразил изключително неблагоприятно върху кондицията на Хайредин паша, и той бе станал сприхав и несговорчив.

  Но сега бай Юсеин имаше изненада за началника. Сутринта неколцина моряци бяха излезли на риболов с една от лодките и се бяха върнали с доста богат улов. Сред останалите риби и имаше и една средно голяма риба меч, около два и половина метра дълга, която беше доста поизмъчила рибарите, докато я уловят, и едва не бе преобърнала лодката. Бай Юсеин смяташе да я приготви още за обяд с много подправки, защото знаеше, че Барбароса обича нетлъсто месо, без много кости, пък дори и да е малко жилаво. Рибата меч беше най-подходящото меню.

  Той грабна сатъра и със замах отряза главата на рибата. После разпори корема ú и започна да я освобождава от вътрешностите. Нещо се изтърколи на палубата и проблесна с мека, ненатрапчива светлина. Беше сребърно украшение – драконче с глава от някакъв скъпоценен камък – прозрачно бял, с огърлица от черни петънца по края, като окраска на пъстърва.

  „Ето какво ще подобри със сигурност настроението на пашата. Той толкова обича накити!“ – си рече доволен бай Юсеин и поиска веднага да го въведат в каютата на Барбароса.

 

                                                             Кърджали, Миден, наши дни

 

  – Е, някой все пак ще прекара известно време в Истанбул! – мина през ума на Мирабела, докато довършваше поредната глава – Добре, че няма да е на пристанището, да мъкне чували с пшеница от зърнените складове или в харема на някой бей. Бей ли казах? Дали да не пратя брошката с Хайредин някъде още по- на изток, в Бейрут, например? Не, там ще отиде някой друг и мисля, че вече знам кой.

  Тя писа известно време, после се облегна назад и продължи да разсъждава:

 – Значи, Алибей убива нероденото дете на Юйлин, защото майката на Юйлин, Джиа, е проклела неродения му син, Дун. Но пък проклятието на Джиа е предизвикано от това, че Алибей е убил внучката на Джиа години по-късно. Страхотна времева примка се получи! Омагьосан кръг. И не е ясно кое е причината и кое – следствието. И кой е започнал пръв – Алибей или Джиа. Кой от тях е яйцето и кой – кокошката. И има ли въобще значение? Четвъртото измерение – времето, е относително. Всеки от нас го възприема по различен начин. За едни тече бързо, за други едва крета. Пък и в различните етапи от живота ни тече с различна скорост. Съществува ли тогава обективен критерий, по който да съдим за него? Или всичко е само в главите ни и зависи от гледната ни точка?

 

                                                         Ухан, Свят Гама, февруари 2020

 

  Болногледачът на Тай беше в кухнята и приготвяше обяда.

  Старецът придърпа креслото си към компютъра и отвори „Теорията…“ Не беше работил по нея от доста време. Чете няколко минути последните си бележки, пресметна нещо, помисли малко и написа:

  „Времето е относително. Съществуват ли обективно измеренията или са единствено плод на нашето съзнание?“

  После се взря в някои от цифрите. Получаваше се обезпокоителен резултат. Нещо щеше да се случи в една от близкоизточните страни – инцидент с много жертви и разрушения. Щяха да загинат и китайци. Получаваше се някакво отклонение във времето на произшествието, но мястото беше сигурно почти сто процента – Бейрут, столицата на Ливан.

  „Кой беше споменал Ливан наскоро?“  

Тай отвори файла със записките си за напомняне. Правеше ги, откакто престана да разчита на паметта си. Бяха се натрупали доста!

  Порови из файла. Ето го – професор Висконти! Щеше да замине след няколко дни за Бейрут и щеше да вземе със себе си оня симпатичен китаец – Деши Джан, когото беше гледал по телевизията.

  „Значи все пак са му разрешили да се върне  в Италия?“.

  Спомни си, че имаше там някакви проблеми с огласяването на изследванията му, но какви точно, не се сещаше в момента, пък и не това беше важно.

  „Трябва да се обадя на професор Висконти“, си каза Тай и посегна към телефона.

 

  /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=MxXu_8Kxijc

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                    

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

/Из "Събраните съчинения" на Удивителния Вергилий/
Ти, мой наречен, злато и бисери!
Афанасий Фет, "Свещи в два реда"
Птица е хищна галерата, виснала
сякаш над бездна зловеща. ...
  422 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??