– Хедуиг! – ахна Хари.
Бялата полярна сова щракна с човка, изпърха и кацна на рамото на Хари.
– Много умна сова имате – подсмихна се Том. – Пристигна има-няма пет минути след вас. Ако ви потрябва нещо, господин Потър, веднага ме повикайте.
Джоан К. Роулинг, „Хари Потър“
Меня си кожата –
не съм змия.
Линеенето вземам
за причастие.
Остров Кефалония, Свят Гама, 16-ти век
– Какво е това? – Хайредин посочи с пръст, на който се мъдреше златен пръстен с огромен, сиво-зеленикав изумруд, птицата, която продължаваше да балансира по клатушкащата се палуба и все не успяваше да излети. Едното ú крило се влачеше и оставяше кървави капки по дъсченото покритие, изстъргано до блясък от корабните юнги. Останалите моряци и офицери се бяха прибрали и само капитанът и готвачът бяха останали на палубата и разговаряха, преди птицата да налети на кораба.
– Сова, господарю, само че бяла. Чувал съм за такива. Въдели се някъде на север. Не знам как се е озовала тук и откъде се стовари на главите ни. Брегът е доста далече, с това крило не би могла да долети. Сякаш водният стълб я изхвърли. Казват, че тук наоколо бил подводният град на Одисей и моряците срещали разни чудовища. Но според мен са само легенди. Какво ли не му се привижда на човек на вахта в бурните нощи? На страха очите са големи. Току взел някоя безобидна змиорка или морски таралеж за ужасяващо чудовище.
– Според мен не е от северните птици, за които говориш, Юсеин. Виж ú очите! Понякога сред животните от всички видове се случва да се роди някое като това – с бяла козина или пера и с червени очи. Казват, че се появявали, когато на Аллах му свършвала боята и нямало с какво да ги нашари. Не оцелявали дълго. Другите животни ги убивали или пропъждали, защото нямали защитна окраска и излагали на риск събратята си. И сред хората има такива. Страхуват се от слънчевата светлина, защото уврежда зрението им.
– Чувал съм, че совата е вестител на задгробния свят и е лошо предзнаменование – каза предпазливо Юсеин.
Той се наклони над борда и се взря продължително във водата.
– Косатките ги няма. Струва ми се, че те ни доведоха тук, за да спасим птицата. Прилича на магия, паша, и не ми харесва! Това място може да е прокълнато. Да се махаме оттук, колкото се може по-скоро!
– Аз съм свикнал да се доверявам на инстинктите на животните, дори и на хищниците, Юсеин. И съм се убедил, че не нападат хора, освен ако не са много гладни или се чувстват застрашени. Случвало се е делфини да ни покажат пътя в гъста мъгла и при повредени компаси, като истински лоцмани. Това е просто една ранена птица и е редно да се погрижим за нея!
Барбароса протегна ръка и хвана совата, която не се възпротиви, а се остави спокойно да бъде прегледана и превързана с парчето плат, което пиратът отпори от ленената си риза. После раненото животно се се сгуши в прегръдката на едрия мъж, сякаш търсеше защита.
– Виждаш ли? Тя е в беда, не мисля, че представлява някаква опасност.
– И двамата видяхме какво долетя на кораба, а как изглежда сега, господарю! – поклати глава Юсеин.
– Какво ли не може да се привиди на двама моряци насред нощна буря, приятелю. Не се кахъри, това е просто птица! И ми се струва питомна. Я виж, има нещо на крака си! Пръстен?
Хайредин свали внимателно металното обръче от крака на совата и се взря в надписа.
– Струва ми се, че е написано на твоя език.
– Наистина, господарю, това са латински букви. Пише А с т е р и к с.
– Какво значи?
– Прилича на галско име. Предполагам, така се казва совата. Оказа се момченце.
– Е, Астерикс, добре дошъл на борда, братле! – каза ласкаво Хайредин и понечи да сложи отново пръстена на крачето на птицата, но без да иска притисна раненото крило.
Совата изпърха, записука и пиратът изпусна пръстена, който се търкулна по палубата и падна между две дъски. Двамата с Юсеин запълзяха в тъмното, а от джоба на капитана се изсули сребърната брошка и просветна с кротък блясък на рехавата лунна светлина. Астерикс издаде кратък крясък и се изтръгна от ръцете на Хайредин, а той се стовари с цялата си тежест върху брошката. Докато се опитваше да я измъкне, нещо изщрака, долната ú част се отвори и ситен сребрист прашец изпълни въздуха с вълшебно сияние. Двамата с готвача се изправиха, забравили за пръстена, и се взряха невярващи в разкрилата се гледка.
– Мираж ли е? Изглежда толкова реално.
На две крачки от тях, сред искрящо сияние се виждаше безкрайна морска шир, ясна и спокойна, а над нея небе, също толкова чисто и безметежно. В далечината, обвити в мъгла, се различаваха кулите на необикновен град, сякаш от съновидение – бляскави и необичайно високи на фона на планините отзад. Такъв град не можеше да съществува! Защото сега, в Итакийския пролив, беше почти полунощ и бурята току-що бе отминала, а над равната морска повърхност пред тях нямаше и помен от облаци и буря. И грееше ярко, обедно слънце.
Совата литна към отвора, непосредствено пред него спря за миг и извърна глава към двамата моряци, сякаш ги подканяше да я последват. После плесна с криле и мина през импровизираната „врата“.
– Това се казва приключение! Никога няма да си простя, ако го изпусна. Идваш ли?
Юсеин се поколеба.
– Не ми харесва, господарю, но не мога да ви оставя! Ако е рекъл Аллах, ще се върнем живи и здрави, ако ли не, какво пък, поне ще видим нещо необикновено, преди да умрем.
– Е, стига си мрънкал като оплаквачка! Няма нищо случайно на този свят. Виж, отворът започна да се смалява, трябва да побързаме!
– Да, господарю – каза примирено готвачът и прекрачи границата между деня и нощта след покровителя си, който вече беше от другата страна.
Eдна закъсняла вълна блъсна галерата, палубата се наклони и подпреният до борда уд се плъзна към отвора. После „вратата“ безшумно се затвори зад гърбовете им.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=Um7pMggPnug
© Мария Димитрова Всички права запазени